|	Лоис Макмастър Бюджолд
|	Границите на безкрая


>	ЕДНО


	— Имате посетител, лейтенант Воркосиган. — Лицето на санитаря беше смутено. Той отстъпи настрана, за да може човекът с него да влезе в болничната стая, и се отдалечи още преди вратата да се затвори.
	Чипият нос, светлите очи и откритият, добродушен поглед придаваха на влезлия младежки вид, макар кафявата му коса да сребрееше по слепоочията. Беше слаб, в цивилно облекло и не излъчваше никаква заплаха въпреки реакцията на санитаря. Работата като таен агент през младежките години беше създала у Саймън Илян, шеф на бараярската Имперска сигурност, умението да не бие на очи.
	— Здравей, шефе — поздрави Майлс.
	— Изглеждаш адски добре — отбеляза дружелюбно Илян. — Няма нужда да отдаваш чест.
	Майлс се изкиска. Всичко го болеше, освен ръцете, бинтовани и обездвижени чак до връхчетата на пръстите; още ги чувстваше вдървени от хирургическите стънери. Той изви облеченото си в болнична пижама тяло в безуспешен опит да облекчи болката.
	— Как мина операцията по подмяна на костите на ръцете? — попита Илян.
	— Както очаквах. Искам да кажа, както при операцията на краката преди години. Най-лошо беше, когато разрязаха дясната и започнаха да вадят натрошените кости. Ужас. С лявата свършиха по-бързо. Парчетата бяха по-големи. Сега ще чакам трансплантираният костен мозък да заеме мястото си в тази синтетика. Известно време ще страдам от анемия.
	— Надявам се да не ти стане навик след всяка акция да те връщат на носилка.
	— Хайде, хайде, само два пъти ми се е случвало. Освен това, както върви, няма да остане нищо за чупене. Когато стана на тридесет, целият ще съм от пластмаса. — Майлс се намръщи и се замисли върху тази възможност. Ако повече от половината от него бъдеше подменена, можеше ли да се обяви юридически за мъртъв? Дали един ден нямаше да отиде във фабриката за протези и да й извика: „Мамо!?“ Може би успокоителните го правеха малко сантиментален…
	— А сега да поговорим за твоите акции — каза твърдо Илян.
	„Аха. Значи на това се дължало посещението му. А пък аз си мислех, че е израз на загриженост, ако Илян изобщо е способен на такава.“
	— Имате всичките ми доклади — каза предпазливо Майлс.
	— Твоите доклади както винаги са образец на умело премълчаване и подвеждане — отвърна Илян. Беше напълно искрен.
	— Е… човек не знае в чии ръце могат да попаднат.
	— Едва ли изхождаш от това — възрази Илян. — Но да не спорим.
	— Какъв е проблемът?
	— Пари. По-точно отчет за изразходвани средства.
	Може би се дължеше на лекарствата, с които беше натъпкан, но Майлс не виждаше смисъл в казаното.
	— Не ви ли харесва моята работа? — попита той огорчено.
	— С изключение на раните ти, резултатите от твоите последни акции са повече от удовлетворителни… — започна Илян.
	— Можеха да бъдат и по-добри — промърмори тъжно Майлс.
	— …а твоите последни, хм, приключения на Земята, точно преди произшествието, са все още строго секретни. Ще можем да ги обсъдим по-късно.
	— Трябваше първо да докладвам на някои по-висшестоящи инстанции — побърза да каже Майлс.
	Илян махна с ръка.
	— Това разбирам. Но обвиненията са от времето на историята в Дагула и преди нея.
	— Обвинения? — промълви озадачено Майлс.
	Илян го гледаше замислено.
	— Според мен разходите, които направи императорът да поддържа връзката ти със Свободната Дендарии наемническа флота, се оправдават единствено от гледна точка на вътрешната сигурност. Но ако останеш на някое постоянно място тук в столицата, например в Имперския генерален щаб, ти ще си постоянен притегателен център на интриги. Не само за онези, които търсят услуга или служба, но и за всеки, който иска да се добере до баща ти чрез теб. Както сега.
	Майлс присви съсредоточено очи.
	— Имаш ли нещо предвид?
	— Накратко казано, някои отдели на Имперското счетоводства разглеждат под лупа докладите от тайните операции на твоята наемническа флота. Искат да знаят къде са отишли някои големи парични суми. А документите за подмяна на оборудването дори и от моя гледна точка са възмутителни. Финансистите искат да докажат, че има присвояване на средства. Точно сега едно решение на военния съд, че парите на императора са отишли в собствения ти джоб, ще затрудни много баща ти и цялата центристка коалиция.
	— Чак дотам ли е стигнало? — изуми се Майлс.
	— Още не е. И смятам да не допусна да стигне дотам. Но ми трябват повече подробности, така че да съм добре подготвен, а не да съм в неведение, както при повечето твои заплетени акции… Още помня, ако ти случайно си забравил, как заради теб прекарах един месец в собствения си затвор… — Илян се намръщи.
	— Това беше част от заговора срещу татко — протестира Майлс.
	— Сега е същото, ако първите сигнали, които получавам, са правилни. Граф Ворволк от счетоводството е главното действащо лице. Той е ужасно лоялен и освен това има, хм, поддръжка лично от императора. Недосегаем е. И, страхувам се, страшно податлив на манипулиране. Раздразнителен е. Мисли се за будната съвест на народа. Колкото повече се занимава със случая, толкова по-неотстъпчив ще става. С него трябва да се отнасяме много внимателно независимо дали греши, или не.
	— Дали не греши? — Майлс пое дъх. Вече разбираше защо Илян е избрал това време за посещение. Не от загриженост за здравето на своя подчинен, а за да зададе въпросите си веднага след операцията. Докато той е слаб, докато изпитва болка, упоен от лекарствата и може би объркан… — Защо просто не ми приложите фаст-пента и не свършите с разпита? — изръмжа Майлс.
	— Защото трябва да докладвам за твоята идиосинкразия* към лекарството на истината — спокойно отговори Илян. — За нещастие!
	[* Индиоскразия — вродена, а понякога и придобита повишена чувствителност спрямо известни вещества (лекарства, храни и др.) Б.пр.]
	— Можете да ми извивате ръцете, за да изтръгнете от мен истината. — Майлс почувства в устата си горчилка.
	Лицето на Илян беше сдържано и тъжно.
	— Мислих и по тази възможност. После реших да я оставя на хирурзите.
	— Понякога си истински мръсник, Саймън!
	— Зная. — Илян седеше неподвижен. Чакаше. Гледаше. — Баща ти не може да си позволи скандал в правителството. Заговорът трябва да бъде осуетен независимо каква е истината. Казаното ще си остане тук… трябва да остане… само между нас двамата. Но аз трябва да зная истината.
	— Амнистия ли ми предлагате? — Гласът на Майлс беше нисък, заплашителен. Той чуваше как бие сърцето му.
	— Ако е необходимо — отговори Илян съвсем спокойно.
	Майлс не можеше да стисне юмруци, нито дори да ги почувства, но размърда пръстите на краката си. Задушаваше се от ярост. Стаята се завъртя пред очите му. Той отвори уста да си поеме дъх.
	— Ти… подлец… копеле мръсно! Ти се осмеляваш да ме наречеш крадец… — Майлс изрита завивките. Мониторът забибипка. Ръцете му бяха безполезни тежести, провиснали от раменете. — Като че ли ще ми даде сърце да открадна от Бараяр. Като че ли мога да открадна от собствената си смърт!… — Той провеси крака, напъна коремните си мускули, изправи се и зашеметен, почти в безсъзнание, политна напред. Нямаше ръце да се хване за нещо и да се задържи.
	Илян скочи и го хвана преди да си разбие главата на пода.
	— Какво правиш, момче?
	Самият Майлс не беше сигурен какво иска да направи.
	— Какво правите с моя пациент? — извика пребледнял военният лекар от прага и се втурна в стаята. — Този човек преди малко претърпя сериозна операция!
	Лекарят беше изплашен и разгневен. Дотичалият след него санитар беше само изплашен. Опита се да спре лекаря — хвана го за ръцете и прошепна:
	— Това е шефът на Сигурността, Илян!
	— Зная кой е. Не ме интересува, дори да е духът на император Дорка. Няма да му позволя да върши своята… работа тук. — Лекарят погледна смело Илян. — Можете да проведете разпита си или както го наричате в собствения си проклет кабинет. В моята болница такива работи не разрешавам. Засега никой няма право на достъп до него!
	Илян го погледна отначало объркан, след това разгневен.
	— Аз не исках да…
	Майлс мигновено прецени създалото се положение и артистично изпищя. Жалко, че точно сега не можеше да разпери ръце или да се хване за сърцето.
	— Хубава сценка, а? — прошепна той в ухото на Илян, усмихна се злобно през стиснати зъби и се отпусна в ръцете му. Тялото му се разтърси от конвулсии, студената пот на челото му беше съвсем истинска.
	Илян се намръщи, но внимателно го положи на леглото.
	— Няма нищо — изфъфли Майлс на доктора. — Всичко е наред. Аз само… само… — „Се разстроих“ не изглеждаше убедително обяснение. Беше почувствал за момент, че главата му ще се пръсне. — Няма значение. — Чувстваше се ужасно объркан. Илян, когото познаваше от съвсем малък и смяташе, че се ползва с пълното му доверие, иначе защо го беше изпращал на такива отговорни самостоятелни акции… да си помисли такова нещо! Беше горд с доверието, оказано му още като млад офицер, когато изпълняваше самостоятелно тайни операции без никакъв контрол… Възможно ли бе цялата му кариера досега да не е била нужна на Империята, да е била само с цел да се държи настрана опасното, сакато паленце Вор? Присвояване на държавни средства! Какво грозно обвинение! Какво петно върху неговата чест и ум! Сякаш той не знаеше откъде идват държавните пари и на каква цена!
	Ужасният гняв премина в също толкова ужасна депресия. Сърцето го заболя. Чувстваше се опозорен. Възможно ли бе Илян… Илян! Да, възможно беше. Илян нямаше да дойде тук, ако наистина не беше разтревожен, че обвинението може да се окаже вярно. За своя изненада Майлс откри, че тихо плаче. Проклети успокоителни!
	Илян го гледаше разтревожен.
	— По един или по друг начин, Майлс, аз трябва да защитя направените от теб разходи… които са разходи на моята служба… утре.
	— Предпочитам да се изправя пред военен съд.
	Илян стисна устни.
	— Ще дойда утре следобед. Когато си се наспал. Може би тогава ще бъдеш по-разумен.
	Докторът се засуети над него, натъпка го с още лекарства и излезе. Майлс бавно обърна лице към стената — не да спи, а да си спомни.


>	ПЛАНИНИТЕ НА СКРЪБТА


	Когато излезе от езерото и тръгна по хълма, Майлс чу женски плач. Не беше се избърсал, тъй като утринта обещаваше денят да бъде горещ. Водата се стичаше от косата по голите му гърди и гръб, изцеждаше се от шортите. Скобите на краката жулеха мократа му кожа. Той бързо се запромъква през шубраците към гласа. Краката му жвакаха в мокрите стари обувки.
	Гласът на жената беше прегракнал от скръб и изтощение.
	— Моля те, господарю, моля те. Търся справедливост.
	Гласът на пазача при предната порта беше гневен и смутен.
	— Не съм господар. Хайде, стани, жено. Върни се в селото и внеси оплакване в канцеларията на областния съдия.
	— Нали ти казах, че идвам оттам! — Майлс излезе от храстите и спря. Жената беше коленичила. — Съдията ще се върне след седмици. Цели четири дни съм вървяла, за да дойда тук. Имам малко пари… — В гласа й прозвуча слаба надежда, тя бръкна в джоба на дрехата си и поднесе на пазача стиснатите в шепата си пари. — Една марка и двадесет пенса, това е всичко, което имам, но…
	Ядосаният пазач видя Майлс и се отдръпна от жената, сякаш се изплаши Майлс да не заподозре, че е изкушен от такъв жалък подкуп.
	— Махай се, жено!
	Майлс се намръщи, пресече пътя и закуцука към портата.
	— За какво става дума, ефрейтор? — попита спокойно той.
	Ефрейторът беше нает от Имперската служба за сигурност. Носеше униформа на бараярската охрана — зелена куртка с висока яка. Беше плувнал в пот под яркото утринно слънце на тази южна област, но Майлс реши, че е бил ядосан още преди да застъпи на пост. Не беше местен. Говорът му показваше, че е от столицата, където с проблемите като този на коленичилата пред него жена се справяше бюрокрацията.
	Жената беше местна. Дори нещо повече — от цялата й външност личеше, че живее някъде в пущинаците. Беше по-млада, отколкото можеше да се съди от прегракналия й глас. Висока, със зачервено от плач лице, с гъста руса коса, разпиляна по тясното, слабо лице, с изпъкнали очи. Ако беше измита, нахранена, отпочинала, щастлива и спокойна, може би щеше да изглежда дори красива, но сега съвсем не беше такава, въпреки стройната си фигура. Слаба, но едрогърда… не, поправи се Майлс, когато пресече пътя и стигна до портата. Корсажът й беше покрит с петна от засъхнало мляко, макар че не се виждаше бебе. Само временно едрогърда. Износената й дреха беше от фабрично тъкан плат, но шита на ръка — груба и проста. Краката й бяха боси, мазолести, напукани, разкървавени.
	— Няма проблем — увери го пазачът, после изсъска на жената: — Махай се!
	Тя седна безучастно на камъните.
	— Ще извикам сержанта и той ще я изгони — каза пазачът и я изгледа строго.
	— Почакай малко! — заповяда Майлс.
	Жената вдигна очи към Майлс, очевидно без да знае дали да очаква от него помощ, или не. Нищо не й подсказваше какъв може да е той. Майлс вдигна брадичка и се усмихна. Имаше прекалено голяма глава, много къс, дебел врат, който се сливаше с изкривен гръбначен стълб, криви крака с крехки кости, много често чупени, привличащи погледа с блестящите хромирани шини. Ако жената се изправеше, главата му едва щеше да достигне до рамото й. Майлс чакаше, обхванат от скука, ръката й да направи обичайното за този край заклинание срещу проклетите аномалии, но тя само трепна и се сви в юмрук.
	— Трябва да се срещна с моя господар, графа — каза неуверено жената. — Това е мое право. Баща ми даде живота си за него. Това е мое право.
	— Министър-председателят граф Воркосиган — каза твърдо пазачът — е на почивка в извънградското си имение. Когато му свърши почивката, ще се върне във Ворбар Султана. — Личеше му, че той иска да се върне във Ворбар Султана.
	Жената се възползва от моменталната тишина.
	— Ти си човек от града, не разбираш. Той е мой граф. Имам право да се срещна с него.
	— Защо искаш да видиш граф Воркосиган? — спокойно попита Майлс.
	— Заради едно убийство — измърмори жената и пазачът леко трепна. — Искам да съобщя за едно убийство.
	— Не трябва ли първо да докладваш на селския говорител? — попита Майлс и направи знак на пазача да мълчи.
	— Докладвах му. Не ще да направи нищо. — В гласа й прозвучаха гняв и разочарование. — Казва, че всичко било свършило и нищо не можело да се направи. Не иска да запише обвиненията ми, казва, че били глупости. И щели да създадат на всички само неприятности. Не ме интересува! Аз търся справедливост!
	Майлс се намръщи и я огледа. Подробностите потвърдиха силното, макар и подсъзнателно чувство, че тя казва истината, което може би убягваше на професионално подозрителния пазач.
	— Вярно е, ефрейтор — каза Майлс. — Тя има право да се обърне първо към областния съд, след това да се отнесе към графския. А областният съдия ще се върне чак подир няколко седмици.
	В тази част от владението на граф Воркосиган имаше само един областен съдия и той беше претрупан. Той обхождаше и района, обхващащ селото край езерото, но само един ден месечно. Тъй като районът на извънградското имение на министър-председателя бе пълен с агенти на Имперската сигурност не само когато великият лорд бе в резиденцията си, но и когато го нямаше, размирниците благоразумно го избягваха.
	— Провери я и я пусни да влезе — нареди Майлс. — На моя отговорност.
	Пазачът бе един от най-добрите в Имперската служба за сигурност, обучен да търси убийци и в собствената си сянка. Смутен, той прошепна на Майлс:
	— Сър, ако пускам всеки местен да скита из имението когато пожелае…
	— Ще я взема с мен. Аз отивам натам.
	Пазачът повдигна безпомощно рамене, понечи да отдаде чест, но спря — Майлс не беше в униформа. После измъкна скенер и демонстративно отиде при жената. Майлс се зачуди дали дори няма да я съблече, за да я претърси. Когато свърши с демонстрацията на бдителност, съзнание и лоялност, пазачът допря длан до ключалката на портата, въведе в компютърния монитор протокола от проверката, включително и резултата от сканирането на ретината на очите, отстъпи настрана и застана мирно. Майлс се усмихна на мълчаливото му неодобрение, хвана опърпаната жена за лакътя и я поведе по виещата се алея.
	При първата възможност жената се отдръпна от него. Все още не се решаваше да извърши заклинателните жестове, но любопитно го поглеждаше. Беше време, когато такова открито съзерцаване на уродливото му тяло караше Майлс да скърца със зъби. Сега го приемаше с хладнокръвна веселост, обагрена с леко огорчение. Те щяха да видят. Всички. Да разберат.
	— При граф Воркосиган ли работиш, дребосък? — попита предпазливо жената.
	Майлс помисли за момент, после каза:
	— Да. — Отговорът, в края на краищата, беше верен във всякакъв смисъл освен в онзи, в който го беше задала жената. Той потисна изкушението да й каже, че е дворцов шут. Външният й вид показваше, че проблемите й са много по-големи от неговите.
	Въпреки твърдото си решение при портата тя очевидно се притесняваше, защото докато се изкачваха към къщата, лицето й ставаше все по-напрегнато и бледо, почти болно.
	— Как… как да му говоря? — попита задъхано тя. — Трябва ли да се поклоня? — Жената се погледна и сякаш за първи път видя колко е мръсна и потна, и жалка.
	Майлс потисна желанието да се пошегува и да й каже: „Коленичи и си удари три пъти главата в пода преди да си отвориш устата. Така говорят хората от Генералния щаб.“
	— Стой права и говори истината. Опитай се да бъдеш ясна. Той ще те разбере. На него, в края на краищата — Майлс присви устни, — не му липсва опит.
	Жената преглътна.
	Преди столетие лятната резиденция на Воркосиган е била казарма на охраната, част от предните укрепления на огромния замък върху скалата над село Воркосиган. Но замъкът бил изгорен. Останали само руини. Тогава преустроили казармите в удобна ниска каменна резиденция, модернизирана с артистично създаден ландшафт и красиви цветя. Бойниците били разширени в големи остъклени прозорци с изглед към езерото, на покрива монтирали комуникационни антени. Надолу по склона, скрити между дърветата, построили нови казарми, но без бойници.
	Когато Майлс и жената приближиха замъка, отвътре излезе мъж с кафяво-сребърна ливрея на васал на графа. Беше нов човек. Как ли му беше името? Пим, да, така се казваше.
	— Къде е господарят? — попита Майлс.
	— В горния павилион. Закусва с господарката. — Пим погледна жената и зачака готов да изпълни поръчките на Майлс.
	— Аха. Е, тази жена е вървяла четири дни да изложи молбата си пред областния съд. Съдът не е тук, но графът е, така че тя сега ще прескочи това средно ниво и ще се яви направо пред горното. Харесва ми нейната решимост. Заведи я горе, моля те.
	— По време на закуската?! — попита Пим.
	Майлс се обърна към жената.
	— Закусвала ли си?
	Тя поклати мълчаливо глава.
	— Мисля, че не си. — Майлс протегна ръце с обърнати нагоре длани, сякаш символично я предаваше на васала. — Сега ще закусиш.
	— Баща ми умря на служба при графа — тихо повтори жената. — Това е мое право. — Сега тя, изглежда, искаше да убеди както другите, така и себе си.
	Пим не беше планинец, но беше роден в този район.
	— Така е — съгласи се той и й направи знак да го следва без повече да се суети.
	Очите й се разшириха от учудване. Преди да тръгне подире му, тя нервно погледна Майлс.
	— Дребосък…?
	— Стой права! Недей да коленичиш — каза й той. После я проследи с поглед до ъгъла, усмихна се и като вземаше по две стъпала наведнъж, тръгна към главния вход на резиденцията.

	* * *

	Майлс се обръсна, взе студен душ, отиде в стаята си, която гледаше към езерото, и започна да се облича. Обличаше се така грижливо, както се бе обличал преди два дни за церемонията в Академията за прегледа на Имперските сили. Чисто бельо, кремава риза с дълги ръкави, тъмнозелени панталони с кантове отстрани. Зелената куртка с висока яка беше скроена да прикрива телесните му недъзи. Новата светлосиня пластмасова значка на мичман втори ранг на яката неприятно го подпираше в челюстта. Той свали шините от краката си, обу лъснатите до огледален блясък ботуши и изтри няколко прашинки с крачола на пижамата си, която беше хвърлил на пода преди да отиде да плува.
	Изправи се и се погледна в огледалото. Бледо лице с остри черти и още неразнесени торбички под сивите, не много кръвясали очи… уви, ограниченията на тялото му си казваха думата при офицерските веселби.
	Спомни си последната и устата му се изкриви в усмивка, ехото от която още бучеше в главата му. Вече беше тръгнал по собствения си път, беше стъпил здраво на най-долното стъпало от най-високата йерархическа стълба на Бараяр — Имперската служба. В тази служба нищо не се даваше даром, дори ако си потомствен Вор. Човек трябваше сам да си го заслужи. Неговите братя-офицери знаеха това, макар външните хора да не бяха убедени. Най-после той беше в състояние да докаже на какво е способен, да премахне съмненията на всички невярващи. Нагоре и напред, и никога надолу и назад!
	Хвърли последен поглед в огледалото, после взе необходимите му неща. Белите правоъгълни отличителни знаци от предишния му кадетски чин в Академията. Специално поръчаното за целта калиграфски изписано копие на документа за присвояване на офицерско звание в Бараярската Имперска служба. Копие от дипломата от тригодишното му обучение в Академията с всички похвали (и порицания). Всичко това нямаше смисъл, но беше важно за ритуала. В шкафа на долния етаж намери медно кандило и триножник, завити в плат, и пластмасова торба със суха хвойнова кора и химически благовонни пръчици.
	Излезе и се заизкачва по хълма. Пътеката се раздвои: дясната водеше нагоре към павилиона, извисяващ се над всичко, лявата — към прилично на градина място, заобиколено с ниска стена от недялан камък. Майлс влезе в градината.
	— Добро утро, луди прадеди — поздрави Майлс, после потисна шеговитото си настроение. Може би обръщението беше вярно, но дължимото за случая уважение не го допускаше.
	Тръгна между гробовете, докато намери онзи, който търсеше. Коленичи и като напяваше, извади кандилото и триножника. Обикновен надгробен камък с надпис: „Генерал граф Пьотър Пиер Воркосиган“. И дати. Ако трябваше да изброят всички оказани му почести и всички негови успехи, трябваше да прибягнат до микропечат.
	Майлс извади хвойновата кора, извади документите, извади късчетата плат и кичур коса от последното си стригане. Запали кандилото, клекна и загледа как всичко това гори. През годините стотици пъти си беше представял този ритуал в най-различни варианти — от тържествено публично изпълнение с музика до танц над гроба на стареца. Беше се спрял на тази уединена традиционна церемония, изпълнена непосредствено. Само между двамата.
	— И така, дядо — промълви той, — най-сетне желанието ти се осъществи. Сега доволен ли си?
	Целият хаос от церемонии по присвояване на чин, всичките усилия от последните три години, цялата изтърпяна болка — всичко това го бе довело до този кулминационен акт. Но гробът не отговори, не му каза: „Браво, момчето ми! Сега можеш да си отдъхнеш.“ Пепелта не предаде никакво послание, във виещия се нагоре пушек не се появи никакво видение. Кандилото догоря много бързо. Може би не беше достатъчно напълнено.
	Майлс се изправи и мълчаливо изтупа прахта от коленете си. Какво бе очаквал? Поздравления? Защо беше дошъл тук? За последен анализ? Да засвидетелства изпълнение на мечтите на един мъртвец… изслужил своята служба? За кого беше важно това? За дядо му? За него самия? За бледоликия император Грегор?
	— Е, старче — прошепна той, а след това извика високо: — Сега доволен ли си? — Ехото от скалите повтори думите му.
	Зад него някой се покашля и Майлс се обърна бързо като котка, с разтуптяно сърце.
	— Господарю? — предпазливо продума Пим. — Извинете, не исках да ви прекъсвам… да ви преча. Но графът ви вика в павилиона.
	Майлс преглътна и изчака топлината, която чувстваше по бузите си, да изчезне.
	— Добре — той вдигна рамене. — Огънят почти догоря. Ще го почистя по-късно. Никой да не го пипа.
	После мина покрай Пим, без да се обръща.

	* * *

	Павилионът беше проста постройка от потъмняла от времето сребърна ела, отворена от всички страни за повече въздух. Тази сутрин от запад леко подухваше. Може би следобедът щеше да е добър за разходка с лодка по езерото. Оставаха само десет дни скъпоценна отпуска, а Майлс трябваше да свърши много неща, включително да прескочи до Ворбар Султана, за да види новия лек летателен апарат на братовчед си Иван. А след това щеше да получи първото си назначение — служба на космически кораб, както си мечтаеше. Трябваше да преодолее едно голямо изкушение — да не моли баща си да му осигури такава служба. Да приеме всякакво назначение, каквото му определи съдбата — това беше първото правило на играта. И да докаже на какво е способен.
	След засилилия се вече пек навън в павилиона беше приятно прохладно. Беше мебелиран с удобни стари столове и маси, на една от които имаше остатъци от богата закуска… Майлс мислено си набеляза две самотни парчета маслен кейк на един поднос. Майка му, хванала чаша в ръка, му се усмихна.
	Баща му, облечен небрежно с риза с отворена яка и по шорти, седеше на износен стол. Арал Воркосиган беше пълен, с посребрени коси, тежка челюст, гъсти вежди и многобройни белези. Лицето му даваше богат материал за злъчни карикатури — Майлс беше виждал няколко в опозиционната преса, в публикациите на враговете на Бараяр. Достатъчно беше да се притури само малко към острите, пронизващи очи, за да се превърнат в глупави, да се създаде пародия на военен диктатор.
	Адмирал Арал Воркосиган — стратег по овладяването на Космоса, завоевател на Комар, герой от Ескобар, цели шестнадесет години регент на Империята и върховен господар на Бараяр във всичко освен в името. После лично турил край на всичко, пратил по дяволите и историята, и всички самоуверени свидетели, отказал се от всякакви почести и слава, доброволно оттеглил се и предал властта на император Грегор. Оттеглил се от регентството, но запазил поста си на министър-председател. И не проявяваше никакви признаци, че има намерение да го напусне.
	И така, адмирал Арал продължаваше достойно делото на генерал Пьотър като играч със силни карти в ръка, но какво даваше това на мичман втори ранг Майлс? Два коза и един джокер. Той или трябваше да отстъпи, или да блъфира като луд…
	Планинката седеше на тревата, стиснала в ръка парче маслен кейк, и гледаше зяпнала Майлс, застанал пред нея в цялото си величие и блясък. Той отвърна на погледа й, а тя стисна устни и очите й заблестяха. Изразът й беше странен… изпълнен с гняв? Въодушевление? Смущение? Радост? Или някаква странна смесица от всичко това? „А ти за какъв ме мислеше?“
	Облякъл униформата си (парадиращ с униформата си), Майлс се обърна към баща си:
	— Сър?
	Граф Воркосиган тъкмо казваше на жената:
	— Това е моят син. Ако го изпратя да ме представя, ще бъдеш ли доволна?
	— О — въздъхна тя и устата й се изкриви в странна, безрадостна усмивка, — да, господарю.
	— Добре. Ще стане.
	„Какво ли ще стане?“ — запита се Майлс. Графът се облегна в стола. Имаше самодоволен вид, но в очите му се долавяше някакво опасно напрежение, загатващо за нещо, предизвикало гнева му. Не гняв към жената. Очевидно те бяха постигнали споразумение и — Майлс премисли постъпките си — не, не беше и той. Майлс тихо се прокашля, наведе глава и се усмихна на баща си. В усмивката му се четеше въпрос.
	— Много интересен случай — каза графът. — Разбирам защо си я изпратил.
	— Ясно — каза Майлс. Какво ли искаше да каже баща му? Той беше помогнал на жената в изблик на някакъв донкихотовски импулс, а може би от желание да разнообрази закуската на баща си. — Ясно.
	Граф Воркосиган повдигна вежди.
	— Ясно?
	— Тя спомена убийство и че местните власти не искали да се занимават с въпроса. Помислих си, че ти ще й помогнеш да се добере до областния съдия.
	Графът почеса покритата си с белези буза.
	— Става дума за детеубийство.
	Майлс почувства как в стомаха му се събира ледена буца. „Не искам да имам нищо общо със случая.“ Да, това обясняваше защо нямаше бебе.
	— Ами… за такова нещо трябва да се съобщи.
	— Ние се борим срещу старите обичаи повече от двадесет години — каза графът. — Обясняваме, пропагандираме… В градовете постигнахме добри резултати.
	— В градовете — промърмори графинята, — хората имат алтернативи.
	— Но в затънтените краища… почти нищо не се е променило. Всички знаем какво става, но няма доклади, няма официални оплаквания… а когато не само семейството, но и цялото село се сплотява, за да се защитят… трудно може да се направи нещо.
	— Какво… — Майлс се покашля и се обърна към жената, — какво е било ненормалното при твоето бебе?
	— Котешка уста. — Жената посочи с пръст горната си устна. — Имаше дупка в устата и трудно сучеше. Давеше се и плачеше, но все пак се оправяше…
	— Заешка уста — промърмори тихо графинята, превеждайки бараярския термин на стандартен галактически език, — и, изглежда, разцепено небце. Хара, това не е аномалия. Това се случва и на Старата Земя. Просто… обичаен дефект по рождение, така да се каже. Не е наказание за странстването на твоите бараярски прадеди през бездните на Порока. Може лесно да се коригира с малка операция.
	Планинката я гледаше потисната.
	— Чувала съм — каза жената, — че моят господар бил построил болница в Хасадар. Смятах като се пооправя да я занеса там, макар че нямах пари. Ръчичките и краченцата й бяха здрави, главичката й беше добре оформена, всички виждаха… сигурно щяха да… — Тя стисна ръце, гласът й секна. — Но Лем я уби.
	Седем дни ходене, пресметна Майлс — от далечните планини Дендарии до Хасадар в равнината. Естествено че една току-що родила жена ще отложи с няколко дни такова тежко пътуване. Един час път с въздушна кола…
	— Е, най-накрая някой да докладва за детеубийство — каза граф Воркосиган. — И трябва да разглеждаме случая точно като такъв. Това е възможност да ни чуят и в най-отдалечените кътчета на графството. Ти, Майлс, ще бъдеш моят глас, който трябва да бъде чут там, където още не е достигнал. Ти ще наложиш графската справедливост върху този човек… и ще я обявиш така, че да я чуят всички. Крайно време е да се тури край на това варварство, на този срам пред всички галактики.
	Майлс преглътна тежко.
	— Областният съдия не е ли по-добре квалифициран за тази работа?
	— Специално за този случай не мога да се сетя за никой по-подходящ от теб — усмихна се графът.
	Божичко, отпуската му!
	Майлс се почеса по врата.
	— Кой, такова… кой е убил детето ти?
	Искаше да каже — кого трябва да изправя до стената и да разстрелям?
	— Мъжът ми — отвърна жената, загледана в лакирания под.
	„Знаех, че работата ще е мръсна…“
	— То непрекъснато плачеше — продължи жената, — не искаше да спи, не искаше да суче… И той ми извика да я накарам да млъкне…
	— И после?
	— Наруга ме и отиде да спи при майка си. Каза, че работата му била тежка и трябвало да се наспи. И аз не бях спала, но…
	„Изглежда, този тип е истински тиранин.“ За момент Майлс си го представи — як мъж, с грубиянски маниери… и въпреки това чувстваше, че нещо в разказа на жената се губи.
	Графът също го беше доловил. Защото слушаше внимателно. От полузатворените му, замислени очи, неправилно можеше да се заключи, че заспива. Това щеше да е голяма грешка.
	— Имаш ли свидетели? — попита графът с измамливо благ тон, което за Майлс прозвуча като сигнал за повишено внимание.
	— Намерих я мъртва рано сутринта, господарю.
	— Значи влезе в спалнята и… — почна графиня Воркосиган.
	— Ние имаме само една стая. — Жената погледна графинята, сякаш за първи път усъмнила се в нейното всемогъщество. — Детето спеше. Най-после. Излязох да набера къпини и когато се върнах… Трябваше да я взема с мен, но се радвах, че най-после заспа, и се страхувах да не я събудя… — от затворените очи на жената потекоха сълзи, — когато се върнах, не я събудих, оставих я да спи. Бях доволна, че ще мога да похапна и да си почина, но гърдите ми започнаха да се изпълват с мляко — ръката й инстинктивно се вдигна до гърдите — и отидох да я кърмя, и…
	— Нямаше ли никакви следи по нея? Прерязано гърло? — попита графът. В този край обикновено така извършваха детеубийство — бърз и сигурен начин в сравнение с, например, оставянето на детето навън да измръзне.
	Жената поклати глава.
	— Мен ако питате, беше удушена, господарю. Жестоко, много жестоко! Селският говорител каза, че съм я била задушила със завивките и не щя да приеме жалбата ми срещу Лем. Не съм го направила, истина ви казвам, не съм! Тя си имаше люлка, Лем я направи още преди да се роди… — Жената трепереше цялата.
	Графът погледна жена си и едва забележимо кимна. Графиня Воркосиган стана.
	— Хайде, Хара, ела с мен. Трябва да се измиеш и да си починеш преди Майлс да те заведе у вас.
	Планинката изглеждаше стъписана.
	— О, не във вашата къща, господарко!
	— Съжалявам, това е единственото място, където мога да те заведа. Освен ако не искаш да отидеш в казармата на охраната. Пазачите са добри момчета, но ти си жена и ще ги притесняваш… — И графинята я изведе.
	— Ясно е, — каза граф Воркосиган, щом жените излязоха, — че ще трябва да провериш медицинските факти преди, хм, да издадеш присъдата. Вярвам, забеляза малкия проблем с идентифицирането на обвиняемия. Това може да се окаже идеален случай за желаната от нас публична демонстрация, но не бива да има никакви неясноти. Никакви кървави загадки.
	— Аз не съм съдебен следовател — отвърна Майлс. Ех, да можеше да се отърве от тази неприятна задача…
	— Няма проблем. Ще вземеш доктор Дий.
	Лейтенант Дий беше помощник на личния лекар на министър-председателя. Майлс го беше виждал — амбициозен млад военен лекар, вечно недоволен, защото неговият началник никога не го допускаше до важните пациенти…
	— О, той с радост ще изпълни тази задача — мрачно заключи Майлс.
	— Да си вземе и докторските инструменти — продължи графът и се позасмя. — За всеки случай.
	— Много предвидливо — отбеляза Майлс и извъртя очи. — Виж, хм… да предположим, че жената се окаже права и арестуваме мъжа й. Лично аз ли трябва да…
	— Ще имаш официален телохранител. И… ако историята се окаже вярна… той ще е екзекуторът.
	Това беше малко по-добре.
	— Не можем ли да изчакаме завръщането на областния съдия?
	— Той издава присъди вместо мен. Всяко обвинение, предявено от съда, е от мое име. Един ден това ще се прави от твое име. Време е ясно да разбереш целия съдебен механизъм. Исторически Вор е военна каста, но задълженията на лордовете Вор никога не са били само военни.
	Очевидно нямаше отърваване. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Майлс въздъхна.
	— Добре. Е… можем да вземем въздушна кола и да стигнем за два часа. Ще се спуснем от небето право върху тях, ще предадем посланието високо и ясно… и ще се върнем още преди вечеря. — „Бързо ще свършим.“
	Графът го гледаше с притворени очи.
	— Не… — бавно промълви той, — според мен не бива да отидеш с въздушна кола.
	— Дотам няма пътища за наземна кола. Само горски пътеки — каза неспокойно Майлс. Сигурно баща му не мислеше да… — Ако ме видят да пристигам пеша, няма да са много сигурни, че съм човек от централната Имперска власт.
	Графът погледна блестящата му униформа и се усмихна.
	— О, не изглеждаш зле.
	— Но си представи как ще изглеждам след три или четири дни промъкване през горските гъсталаци — възрази Майлс. — Не си ни виждал след походи. Нито си ни помирисвал.
	— Забравяш, че и аз съм участвал в походи — сухо отвърна адмиралът. — От друга страна, прави си. Не пеша. Имам по-добра идея.

	* * *

	„Моят собствен кавалерийски ескадрон — мислеше с ирония Майлс. — Точно като на дядо.“ Всъщност беше съвсем сигурен, че старецът би направил доста язвителни забележки по адрес на хората, които яздеха подир него по горския път, по който графът някога беше препускал, демонстрирайки ездаческо майсторство. Воркосиганските конюшни се бяха свили силно, откакто старецът си беше отишъл. Конете за поло бяха разпродадени, малкото останали бяха стари и злонравни кавалерийски коне, пуснати постоянно на паша. Няколко ездитни коне бяха запазени поради лекия им ход и добър нрав, а не заради расовия им произход. Майлс дръпна юздата, притисна с прасци корема на животното и Дебелия Нини зави и спря. Този набит дорест кон не можеше да бъде сбъркан и от най-невежия жител на областта. Майлс го обожаваше заради тъмните му влажни очи, широкия кадифен нос и добрия нрав. Нини не се стряскаше нито от ревящи водопади, нито от бучащи въздушни коли — но Майлс най-много го ценеше заради точното изпълнение на всички команди. Умът пред красотата. Когато беше с него, Майлс се чувстваше спокоен. Животното му действаше като емоционален буфер, като мъркаща котка. Той потупа Дебелия Нини по врата и промърмори:
	— Ако някой ме попита, ще му кажа, че се казваш Пълководец.
	Дебелия Нини поклати влажния си нос и изпръхтя.
	Старецът би се зарадвал на невероятния парад, който предвождаше Майлс. Като партизански генерал той беше прекарал младостта си в тези планини, беше се сражавал със сетаганданските нашественици, беше ги спрял, а след това и прогонил. Крайната победа се дължеше повече на нелегално внесените от друга планета заплатени с кръв оръжия за търсене и поразяване на топлинно неутрални летателни апарати, отколкото на кавалерийските коне, които според стареца бяха спасили неговите сили през най-суровата зима — главно като храна. Но в романтичните спомени от миналото те бяха представяни като символ на тази борба.
	Майлс мислеше, че баща му е прекален оптимист да смята, че той ще разчита на останалото от славната борба на стареца. Тайните партизански складове и лагери се бяха превърнали в безформени камари от пръст и дървета. Минали бяха покрай няколко тази сутрин. Мъжете, водили борбата, отдавна бяха заровени в същата земя, като неговия дядо. Какво търсеше тук той? Той мечтаеше за кораб и топлинен скок, който да го изведе високо над всичко това. С бъдещето — не с миналото свързваше Майлс своята съдба.
	Размишленията му бяха прекъснати от кобилата на доктор Дий, която спря пред един паднал на горския път клон и зацвили. Доктор Дий се преметна през главата й и изпъшка.
	— Хвани юздата — посъветва го Майлс, смуши Дебелия Нини по горския път и тръгна към него.
	Доктор Дий ставаше все по-добър в падането. Този път дори стана, посегна към провисналата юзда, но дорестата кобила се изплаши и се дръпна. Дий скочи към нея, но разбрало, че е свободно, животното развя опашка като знаме, сякаш казваше на своя конски език: „Хайде, хвани ме де!“ Доктор Дий хукна подир кобилата зачервен и разгневен.
	— Недей да я гониш! — извика му Майлс.
	— Как ще я хвана, ако не я гоня, по дяволите — озъби се Дий. — Медицинските ми инструменти са на това подло животно!
	— А как мислиш, че ще я хванеш, ако тичаш? — отвърна Майлс. — Тя препуска много по-бързо от теб.
	— Почакайте — каза Майлс на Хара и Пим, отпусна юздата на Дебелия Нини и бавно тръгна подир кобилата.
	„Кой, аз ли? Нямам никакво намерение да те хващам. Просто се наслаждаваме на природата. Спри да похапнеш.“
	Дорестата кобила спря да похапне някакви листенца, но не отместваше очи от приближаващия се Майлс.
	Майлс я наближи, спря Дебелия Нини и слезе. Не тръгна към кобилата, а остана на място и затърси из джобовете си. Дебелия Нини протегна обнадеждено глава към него и той му даде бучка захар. Конят я лапна, облиза бърни и зачака още. Кобилата на доктор Дий също дойде, взе поредната бучка от шепата на Майлс, а той кротко хвана юздата й.
	— Ето как става, доктор Дий. Така се хваща кон. Без тичане.
	— Не е честно — промърмори Дий. — Ти си носиш захар.
	— Разбира се, че си нося. Това се нарича предвидливост и планиране. Номерът не е да бъдеш по-бърз или по-силен от коня. По този начин човек само противопоставя своята слаба страна срещу неговите силни страни. Номерът е да си по-умен от него. Така човек противопоставя на неговата слабост своята сила, нали?
	Дий пое юздата и се оплака:
	— Тя ми се подиграва.
	— Не ти се подиграва, а цвили — засмя се Майлс, потупа Дебелия Нини по предния ляв крак и конят покорно подви коляно. Майлс с лекота сложи крак на стремето и го възседна.
	— Моята кобила прави ли го? — попита удивен доктор Дий.
	— Съжалявам, не.
	Дий погледна кобилата и изсумтя:
	— Това животно е пълен идиот. Ще му дам да се разбере.
	Дебелия Нини се изправи, а Майлс премълча един коментар по езда, който беше запомнил от дядо си: „Бъди по-умен от коня.“ Докторът официално беше заявил пред граф Воркосиган, че приема Майлс за ръководител в това разследване, но космическият хирург беше лейтенант и имаше по-висок чин от мичман Воркосиган. А когато командваш по-възрастен и с по-висок чин, трябва да проявяваш такт.
	Горският път се разшири и Майлс остана назад и тръгна редом с Хара Ксърик. С приближаването към дома й нейната непримиримост и решителност от предишната сутрин при портата на замъка все повече намаляваха. Възможно беше и просто да е уморена. Сутринта приказва малко, а след обяд потъна в пълно мълчание. Дали нямаше да завлече Майлс в това затънтено село, а след това да започне да се самоосъжда…
	— В каква част е служил баща ти, Хара? — попита Майлс, за да подхване разговор.
	Тя приглади с пръсти косата си — повече от нерви, отколкото от суета. Очите й гледаха към него през тънките кичури с цвят на слама като набучени на плет плашила.
	— В областната милиция, господарю. Аз всъщност не го помня. Умрял е, когато съм била съвсем малка.
	— В бой?
	Тя кимна.
	— В бой край Ворбар Султана по време на Вордарианското претендентство.
	Майлс не попита на чия страна е бил убит — повечето пехотинци не бяха имали голям избор, а амнистията се отнасяше както за живите, така и за мъртвите.
	— А имаш ли роднини?
	— Не, господарю. Само майка.
	Той малко се поотпусна. Ако се стигнеше до екзекуция, една погрешна стъпка щеше да предизвика не чувството за справедливост, каквото графът желаеше Майлс да остави след себе си, а кръвна вражда между сватове. Колкото по-малко врагове, толкова по-добре.
	— Ами семейството на съпруга ти?
	— Те са седем. Четирима братя и три сестри.
	— Хм. — Майлс си представи куп огромни, опасни планинци и хвърли поглед назад към Пим. Хората му не бяха достатъчни за такава задача. Беше го казал на графа още когато планираха експедицията.
	— Селският говорител и неговите заместници ще те подкрепят — беше казал графът, — тъй както биха подкрепили областния съдия.
	— А какво ще стане, ако откажат да сътрудничат? — нервно беше попитал Майлс.
	— Един офицер, който се надява да командва императорски войски — отвърна графът, — трябва да може да измисли как да си осигури сътрудничеството на старейшината на един затънтен край.
	С други думи, баща му беше решил, че това е изпитание, и нямаше намерение да му дава повече никакви указания. „Благодаря ти, татко.“
	— Вие имате ли братя и сестри, господарю? — върна го към действителността Хара.
	— Не. Но това сигурно се знае дори и в този пущинак.
	— Много неща се говорят за вас — каза тя.
	Майлс преглътна отвратителния въпрос като резен лимон. Нямаше да попита, нямаше да попита… не, не се стърпя.
	— Какви например? — промълви той през стиснати зъби.
	— Всички знаят, че синът на графа е мутант. — В очите й трепнаха предизвикателни огънчета. — Някои казват, че причина за това е чуждоземната жена, за която се бил оженил господин графът. Други смятат, че било от радиацията от войните или болест… такова де… от порочната младост на графа, когато с офицерите…
	Последното беше ново за Майлс. Той вдигна вежди.
	— …но според повечето е бил отровен от враговете си.
	— Е, повечето са прави. Когато майка ми е била бременна с мен, е направен опит за покушение с газ солтоксин. Но това не е… — „Мутация?“ Мисълта му се зарея из гората… колко пъти им беше обяснявал, че е резултат от отклонение от нормалното развитие на плода, а не от генетични промени. „Аз не съм мутант, не съм…“ Какво значение, по дяволите, имаше този биохимичен въпрос за тази невежа, съкрушена жена? От практическа гледна точка… за нейната цел… нямаше никакво значение дали е мутант, или не. — Това не е важно — заключи той.
	Тя го погледна под око.
	— Пък някои разправят, че сте се били родили без крака и са ви отгледали в някаква каца. Други казват, че сте се родили без кости…
	— …и съм държан в делва в мазето — промърмори Майлс.
	— Клара казва, че ви видяла с дядо ви на панаира в Хасадар и че сте били болнав и дребен. Някои говорят, че графът ви е наредил на имперска служба, според други сте отишли на планетата на майка си и умът ви е превърнат в компютър, а тялото ви се хранело по тръби, по които се вливала течност…
	— Знаех си аз, че няма да мине без делва — намръщи се Майлс. „Ти знаеше, че ще съжаляваш за този въпрос, не все пак го зададе.“ И неочаквано разбра, че жената му се подиграва. „Как смее!“… но в очите й нямаше присмех, само бдителност.
	Тя беше изминала пеша целия този път, за да предяви обвинение за убийство, напук на установените обичаи, с което щеше да предизвика както семейството си, така и местните власти. И какво й даде графът да я защити и подкрепи, когато се изправи пред гнева на най-близките и най-скъпите си? Щеше ли да може той да се справи? Тя имаше право да си блъска главата над този проблем. Или той трябваше да претупа въпроса, да изпълни екзекуцията, да избяга и да я остави самичка срещу разгневените и жадуващи за отмъщение роднини?
	Как му се щеше да я беше оставил да плаче пред портата!
	Гората, плод на многогодишно развитие, неочаквано свърши пред долина, обрасла с кафяви местни храсти. По средата, поради някакъв случаен химически процес, в почвата се простираше широка половин километър ивица от зелено и розово. Майлс с изненада установи, че това са диви рози. Земни рози! Пътят влизаше в ароматната маса и се губеше.
	Двамата с Пим се редуваха да разчистват с войсковите ножове. Розите бяха с дебели еластични стебла с големи бодли. При всеки замах се извиваха и отвръщаха на удара. Дебелия Нини даваше своя принос — полюляваше глава и похапваше от цветовете. Майлс не беше сигурен колко да му позволи да яде… това, че този храст не беше от Бараяр, съвсем не означаваше, че не е отровен за коне. Той смучеше убодените си пръсти и разсъждаваше върху печалната екологическа история на Бараяр.
	Петдесет хиляди заселници от Земята трябвало да започнат колонизацията. След това поради гравитационна аномалия космическите коридори, през които дошли колонистите, се затворили необратимо и без предупреждение. Култивирането на планетата, започнало толкова внимателно и в началото контролирано, се провалило заедно с всичко друго. Донесените от Земята растителни и животински видове подивели, тъй като хората насочили цялото си внимание към неотложните проблеми — тоест към оцеляването. Биолозите все още съжаляваха за последвалото изчезване на местните видове, за ерозиите, сушите и наводненията, но в действителност — мислеше си Майлс — през столетията по Времето на изолацията най-добрите от двата свята бяха оцелели и постигнали съвършено ново екологично равновесие. Щом това бе постигнато, имаше ли значение как се е получило?
	„Всички ние сме тук по една случайност. Като розите.“

	* * *

	Пренощуваха високо сред хълмовете, а сутринта продължиха надолу към подножието на планините. Бяха излезли от района, който Майлс познаваше от детските си години, и той често проверяваше посоката, сочена от Хара, по орбиталната си карта. На втория ден по залез слънце спряха само на няколко часа пред крайната цел. Хара настояваше да продължат, но Майлс не искаше да пристигнат по тъмно на чуждо място — не беше сигурен как ще ги посрещнат.
	На сутринта се изкъпа в един поток и облече новата си зелена униформа на имперски офицер. Пим, облякъл кафяво-сребърната воркосиганска ливрея, извади от дисагите телескопична алуминиева пръчка със знамето на графа и го закачи на лявото стреме. „Облечен да убива“ — мрачно си помисли Майлс. Доктор Дий носеше обикновена черна полева униформа. Майлс изобщо не беше сигурен дали тези дрехи ще говорят нещо на планинците.
	Преди пладне спяха конете пред малка колиба на края на една кленова горичка, засадена Бог знае преди колко столетия и по-късно разраснала се нагоре по склона от разнесени от вятъра семена. Планинският въздух беше хладен, чист и прозрачен. Сред бурените се виждаха няколко пилета. По зеленясало дървено корито течеше вода, изливаше се в някаква вада и продължаваше надолу.
	Хара придърпа и приглади полата си, отиде до прага и извика:
	— Карал?
	Майлс чакаше да установи първия контакт, без да слиза от коня. Никога не се отказваше от психологическото предимство.
	— Хара? Ти ли си? — чу се отвътре мъжки глас. Карал отвори вратата и изскочи навън. — Къде беше, момиче? Пребродихме всичко да те търсим! Помислихме, че си се претрепала някъде… — Карал млъкна, като видя тримата мълчаливи конника.
	— Ти не благоволи да запишеш моите обвинения, Карал — каза развълнувано Хара. Ръцете й мачкаха полата. — Затова отидох до областния съдия във Воркосиган Сърло да ги изложа сама.
	— О, момиче… — отвърна неохотно Карал, — постъпила си глупаво… — Той разтревожено загледа конниците. Беше оплешивял, шестдесетинагодишен, сух и изтощен. Лявата му ръка завършваше с чукан. Още един ветеран.
	— Говорител Сърдж Карал — започна строго Майлс. — Идвам от името на граф Воркосиган. Възложено ми е да разследвам престъплението, докладвано от Хара Ксърик пред съда на графа, а именно убийството на нейното пеленаче, момиченцето Рейна. Като говорител на долината Силви ти си длъжен и от теб се иска да ми помогнеш във всичко, отнасящо се до графската справедливост.
	След това Майлс изостави предписаните формалности и каза онова, което смяташе за необходимо. Не продължи дълго. Бързо свърши и зачака. Дебелия Нини изцвили. Сребърнокафявото знаме тихо се развяваше от повяващия планински вятър.
	— Областният съдия го нямаше — допълни Хара, — но графът беше там.
	Карал гледаше пребледнял. После с усилие се овладя, съсредоточи се и се поклони.
	— Кой… кой сте вие, господарю?
	— Лорд Майлс Воркосиган.
	Карал безмълвно движеше устни. Майлс не можеше да чете движението на устните, но беше съвсем сигурен, че казва нещо от рода на „О, по дяволите“.
	— Мъжът в ливреята е моят сержант Пим, а другият е лекар-следовател, лейтенант Дий от Имперската служба.
	— Вие сте син на моя господар, графа? — изкряка Карал.
	— Точно той и единственият. — На Майлс неочаквано му опротивя позирането. Сигурно вече бе постигнал желаното впечатление. Той слезе от Нини. Карал проследи с очи тялото му. „Да, нисък съм. Но почакай да видиш какво мога!“
	— Може ли да напоим конете си от твоето корито? — Майлс хвана юздата на Нини и тръгна към коритото.
	— Хм, то е за хора, господарю — отвърна Карал. — Само минутка да донеса ведро. — Той повдигна торбестите си панталони и изтича в колибата. Последва минута неловка тишина, после се чу тихият глас на Карал:
	— Къде си сложил ведрото за козата, Зед?
	Последва лек, младежки глас:
	— Зад дървата, татко. — Гласовете притихнаха. Карал се върна с очукано алуминиево ведро, остави го до коритото, измъкна един дървен чеп и от дупката се изви дъга от бистра вода и напълни коритото. Дебелия Нини потрепна с уши и зарови голямата си глава в Майлс, като остави по дрехите му червени и бели конски косми и едва не го събори. Карал погледна коня и се усмихна, след това очите му се спряха на собственика на коня и усмивката му угасна. Докато Дебелия Нини пиеше, Майлс видя източника на втория глас — едно приблизително дванадесетгодишно момче.
	Карал им помогна да завържат конете. Майлс остави Пим да ги разседлава и последва Карал в колибата. Хара се залепи за Майлс като лепенка. Доктор Дий извади медицинските си инструменти и уморено ги последва. Ботушите на Майлс скърцаха силно и неравномерно по дъските на пода.
	— Жена ми ще се върне по пладне — каза Карал и закрачи неуверено из стаята. Майлс и Дий седнаха на пейката, а Хара се сви на пода до огнището и обхвана с ръце коленете си. — Аз… ще направя чай, господарю. — Той изтича навън да напълни едно котле с вода от коритото преди Майлс да успее да каже: „Не, благодаря.“ Всъщност по-добре беше да го остави да се успокои с обичайни за него занимания. Тогава може би щеше да може да разбере колко от напрежението му се дължи на нерви и колко… може би… на чувство за вина. Когато Карал се върна и сложи котлето на огнището, вече се контролираше значително по-добре. Майлс реши да започне.
	— Предпочитам веднага да преминем към разследването, говорителю. Няма да продължи дълго.
	— Не трябва… изобщо да се провежда разследване, господарю. Бебето си умря от естествена смърт… нямаше следи от насилие. Беше слабо, имаше котешка уста и кой знае какво още. Умря в съня си.
	— Прави впечатление — сухо отбеляза Майлс, — че в тази област много често се случват такива инциденти. Баща ми графът… също го е забелязал.
	— Нямаше нужда да биете път чак дотук. — Карал погледна силно раздразнен към Хара. Тя седеше мълчалива, глуха за неговото внушение.
	— Няма нищо — каза иронично Майлс.
	— Наистина нямаше нужда, господарю — повтори тихо Карал. — Бебето сигурно се е задушило. В своята скръб Хара отхвърля тази възможност. Лем Ксърик е добро момче, грижи се добре за нея. Тя всъщност не е искала да ви безпокои, нейният разум временно е блокиран от мъка.
	Очите на Хара, гледащи изпод гъстата й коса, бяха убийствено студени.
	— Започвам да разбирам — каза Майлс. Гласът му прозвуча благ, окуражаващ.
	Карал леко се ободри.
	— Всичко ще се оправи. Само Хара трябва да бъде търпелива. Да преодолее скръбта си. Да се прибере с бедния Лем. Сигурен съм, че той не е убил бебето. Нека не започваме нещо, за което тя ще съжалява.
	— Започвам да разбирам — повтори Майлс с леденостуден глас, — защо Хара Ксърик е трябвало да върви четири дни, за да бъде изслушана. Стоя и слушам размишления… оправдания… твърдения. Дошъл съм за факти, говорител Карал. Справедливостта на графа не се позовава на предположения. На нея те не са й необходими. Сега не сме във Времето на изолацията. Нито преди нея. Моето разследване на фактите ще започне сега. Присъдата няма… да бъде произнесена прибързано преди да се съберат достатъчно факти. Потвърждението на вината или невинността на Лем Ксърик ще дойде от собствената му уста под въздействие на фаст-пента, приложена от доктор Дий в присъствието на двама свидетели… ти и избран от теб човек. Просто, чисто и бързо. — „И може би още преди залез слънце ще си тръгна от тази затънтена дупка.“ — Сега искам ти, говорителят, да отидеш и да доведеш Лем Ксърик за разпит. Сержант Пим ще ти помогне.
	Карал спечели още една минута с наливането на гореща вода в голяма кафява кана, после заговори.
	— Аз съм човек, който много е пътувал, господарю. Двадесет години съм служил на императора. Повечето хора никога не са излизали от долината Силви. За тях провеждането на разпит с използване на фаст-пента ще изглежда като магия. Те може би ще си помислят, че направеното по този начин признание е невярно.
	— Ти и твоят човек ще им кажете, че грешат. Това не е като в „доброто старо време“, когато признанията са били измъквани с мъчения, Карал. Освен това, ако съпругът е невинен, както предполагаш ти… по този начин ще се оправдае, нали?
	Карал с нежелание отиде в съседната стая. Върна се в овехтяла куртка от имперската си служба с нашивки на ефрейтор на яката. Копчетата на корема не можеха да се закопчаят. Куртката очевидно се пазеше за такива официални случаи. По цял Бараяр хората се подчиняваха на униформата, а не на човека, който я носи, така че гневът, предизвикан от едно непопулярно задължение, щеше да падне на службата, а не на лицето, което го изпълнява. Майлс оцени хода.
	Карал се спря на вратата. Хара, все още потънала в мълчание, леко се полюшваше до огнището.
	— Господарю — каза Карал. — Говорител съм на долината Силви вече шестнадесет години. През цялото това време на никого не се е налагало да ходи лично да се жалва на областния съд нито за водно право, нито за откраднато животно, нито за изнасилване, дори когато Нева обвини Борс за унищожаване на три кленови дървета. През цялото това време не сме имали кръвна вражда.
	— Нямам намерение да разпалвам кръвна вражда, Карал. Искам само да науча фактите.
	— Точно там е работата, господарю. Вече не харесвам фактите толкова много, колкото някога. Понякога те хапят. — Очите на Карал шареха неспокойно.
	Всъщност той правеше всичко възможно, само дето не стоеше на главата си и не правеше фокуси, за да отклони вниманието на Майлс. Докъде можеха да стигнат тези пречки?
	— Не можем да разрешим на долината Силви да има свое малко Време на изолация — предупреди Майлс. — Сега справедливостта на графа важи за всеки. Дори и за малките. И слабите. Ако са жертва на някакво престъпление. И дори ако не могат да говорят от свое име… говорителю.
	Карал се изплаши и пребледня — очевидно бе разбрал казаното, и се затътри навън. Пим го последва и съобразително откопча кобура на стънера си.
	Пиеха чай и чакаха. Майлс обиколи из колибата и разгледа, без да пипа нищо. Огнището беше единственият източник на топлина и очевидно служеше и за готвене. Имаше очукан метален умивалник, който се пълнеше на ръка от едно захлупено ведро. Водата от него изтичаше под верандата. Втората стая беше спалня с едно двойно легло и шкаф за дрехи. На тавана видя още три сламеника. Очевидно момчето имаше братя. Стаята беше претъпкана, но пометена, нещата бяха подредени по пода и закачени по стените.
	На масата имаше един граждански радиоприемник и друг по-стар, военен модел. И двата отворени. Очевидно за отстраняване на някакви дребни повреди. И комплект нови батерии. Майлс откри едно чекмедже, пълно със стари части — всичките, за съжаление, за прости радиоприемници. Сигурно говорителят Карал работеше и като специалист по съобщенията в долината Силви. Значи тук можеха да приемат предаванията от радиостанцията в Хасадар, може би и мощните правителствени канали от столицата.
	Никаква друго комуникационна техника, разбира се. Мощните сателитни приемници бяха скъпи. След време щеше да ги има и тук. В някои райони, почти толкова малки като този, но със силно развито икономическо сътрудничество, вече ги имаха. Долината Силви очевидно още не беше достигнала такова развитие и трябваше да чака, докато в областта се натрупа достатъчен излишък от средства, за да отделят за такъв приемник, ако този излишък не бъде изразходван за някоя друга, по-неотложна потребност. Ако Воркосиган Вашной не беше унищожен от сетаганданските атомни бомби, цялата област щеше да бъде години напред в икономическото си развитие.
	Майлс излезе на верандата и се наведе над перилата. Синът на Карал се беше върнал. В края на двора стоеше вързан Дебелия Нини, вдигнал уши, сумтящ от удоволствие, а ухиленото момче го чешеше енергично под оглавника. Момчето вдигна глава, видя, че Майлс го гледа, побягна и се скри в храстите надолу по склона.
	— Хм — промърмори Майлс.
	Доктор Дий отиде при него.
	— Доста се забавиха. Време ли е да приготвя фаст-пента?
	— Не. По-скоро инструментите за аутопсия, бих казал.
	Дий го погледна недоумяващо.
	— Нали изпрати Пим да арестува убиеца.
	— Не може да се арестува човек, който отсъства. Искаш ли да се обзаложим, докторе? Ще получиш една марка, ако се върнат с Ксърик. Не, почакай… може би греша, изглежда, че греша. Ето ги, връщат се…
	Карал, Пим и един тромав навъсен млад мъж с големи ръце, гъсти вежди и дебел врат вървяха по пътя.
	— Хара — извика Майлс, — това твоят мъж ли е? — Той погледна компанията. Боже Господи, точно както си го представяше. И четирима братя като него… само че по-големи, несъмнено…
	Хара се изправи до Майлс.
	— Не, господарю. Това е Алекс, заместникът на говорителя.
	— О! — Майлс разочаровано стисна устни. „Е, трябваше да дам възможност всичко да стане просто.“
	Карал дойде при него и започна подробно да обяснява защо идва с празни ръце. Майлс го прекъсна с повдигане на вежди.
	— Пим?
	— Офейкал е, господарю — отговори Пим. — Почти съм сигурен, че е предупреден.
	— И аз така мисля. — Майлс погледна Карал и се намръщи. По-благоразумно беше да не приказва. Първо фактите. Решенията, като например колко души да изпрати да гонят беглеца. — Хара. Колко далече са гробищата?
	— Надолу по потока, господарю, в дъното на долината. Около два километра.
	— Вземи си инструментите, докторе. Ще направим малка разходка. Карал, донеси лопата!
	— Господарю, защо да нарушаваме покоя на мъртвото? — възрази Карал.
	— Защото трябва. В протокола, който взех от канцеларията на областния магистрат, има място за вписване на заключението от аутопсията. Когато се върна във Воркосиган Сърло, трябва да го попълня. Имам разрешение от най-близкия роднина… нали, Хара?
	Жената мълчаливо кимна.
	— Имам и задължителните двама свидетели — теб и този грубият, твоя заместник. И дневна светлина… ако не останем тук да спорим до залез слънце. Трябва ни само лопата. Освен ако не искаш да копаеш с ръце, Карал. — Гласът на Майлс беше категоричен и остър. Ставаше опасен.
	Оплешивяващата глава на Карал подскочи от изненада.
	— Бащата… е по закон най-близкия роднина. Докато е жив и нямате неговото съг…
	— Карал — извика Майлс.
	— Да, господарю?
	— Внимавай гробът, който ще копаеш, да не се окаже твоят. Вече си с един крак в него.
	Карал разпери ръце от отчаяние.
	— Ще… ще взема лопата, господарю.

	* * *

	Следобедът беше топъл, въздухът спокоен, времето сънливо. Лопатата в ръцете на заместника на Карал ритмично се забиваше в пръстта. Наблизо, покрай чисти заоблени камъни ромонеше бистър поток. Клекнала на пети, Хара гледаше мълчаливо и тъжно.
	Когато големият Алекс извади малкия ковчег… толкова малък!… сержант Пим се отдалечи под претекст да провери какво става в гората. Майлс не го укори. Само се надяваше пред последните осем дни почвата да е била студена. Алекс отвори ковчега, доктор Дий го отпъди с ръка и заместникът също се отдалечи.
	Дий разгледа увития в плат вързоп, извади го и го сложи на мушамата, постлана на земята под яркото слънце. Инструментите за аутопсията бяха подредени. Той разви ритуално сгънатия плат, Хара се доближи, изглади гънките, сгъна го за повторна употреба и се върна на мястото си.
	Майлс стискаше носната си кърпа в джоба, готов да я сложи върху носа си, и гледаше над рамото на Дий. Лошо, но не чак толкова. Беше виждал и мирисал и по-лоши неща. Сложил маска на лицето си, Дий издиктува процедурите в магнетофона, огледа и опипа с облечена в ръкавица ръка трупчето, изследва го със скенер.
	— Ето сър — каза Дий. — Почти съм сигурен, че това е причината за смъртта, макар че след малко ще извърша и тест за отрова. Вратът на бебето е счупен. На скенера се вижда къде е прекъснат гръбначният мозък. След това костите са наместени.
	— Карал, Алекс — извика Майлс свидетелите. Те дойдоха неохотно.
	— Може ли това да бъде случайност? — попита Майлс.
	— Макар и много малко вероятно, не е изключено — отговори доктор Дий. — Наместването на костите обаче не е случайно.
	— Дълго ли е продължило?
	— Секунди. Смъртта е настъпила мигновено.
	— Каква физическа сила изисква? На голям мъж или…
	— О, съвсем малка. Всеки възрастен би могъл лесно да го извърши.
	— Всеки физически мотивиран възрастен. — Стомахът на Майлс се сви на топка при описаната от Дий картина. Малката пухеста главичка в лапата на мъжа. Извиване, приглушено изпукване… ако имаше нещо, което Майлс знаеше наизуст, това беше дактилното усещане на чупеща се кост. О, как добре го знаеше!
	— Мотивацията — каза Дий, — не е от моята компетентност. — Той замълча. — Трябва да отбележа, че при внимателен външен оглед не може да не се открие. Аз веднага го открих. Един опитен човек, дори да не е специалист… — той погледна студено Карал, — не би трябвало да го пропусне.
	Майлс също загледа очаквателно Карал.
	— Убито — изсъска Хара. Гласът й трепереше от презрение.
	— Господарю — предпазливо се обади Карал, — аз наистина подозирах възможността…
	„Подозирал, по дяволите! Ти си знаел!“
	— Но бях убеден… и все още съм убеден — в очите му трепна скрито предизвикателство, — че една такава тревога само ще засили мъката на Хара. В онзи момент не можех да направя нищо, за да помогна на мъртвото бебе. Моите задължения са към живите.
	— И моите, говорител Карал. Например към следващия малък поданик на империята, застрашен от смъртна опасност от онези, които трябва да бъдат негови или нейни защитници срещу сериозното провинение, че е — Майлс леко се усмихна — физически различен. Според възгледа на граф Воркосиган това не е просто съдебен процес. Това разследване е прецедент, средство за постигане на дадена цел в хиляди други случаи. Мъка… — изсъска той; Хара се полюшваше в такт с ритъма на неговия глас. — Вие още не сте видели какво значи мъка.
	Карал притихна като попарен.
	Последва един час на рязане и съобщаване главно на отрицателни данни: няма други счупени кости, белите дробове на пеленачето са чисти, в червата и кръвта няма токсични вещества с изключение на продуктите от разлагане. В мозъка няма скрити тумори. Заешката устна можела да се коригира с една съвсем проста пластична операция, ако по някакъв начин са можели да имат такава възможност. Майлс се чудеше колко успокоително може да е това за Хара. Дали изобщо е успокоително!
	Дий завърши с изследването и Хара уви мъничкото телце по сложния ритуален начин. Докато грубиянинът заравяше гроба, докторът почисти инструментите си, прибра ги в медицинската чанта и си изми ръцете и лицето в потока доста по-старателно, според Майлс, отколкото изискваше хигиената.
	Хара постави малко кандилце в пръстта върху гроба, сложи няколко вейки, парчета кора и един кичур от правата си коса.
	Изненадан, Майлс зарови из джобовете си.
	— Нямам никакво жертвоприношение, което гори — извини се той.
	Хара го погледна изненадано.
	— Няма значение, господарю. — Малката купчинка пламна и бързо изгоря, като живота на нейната Рейна.
	„Има значение“ — помисли си Майлс.
	„Спи в мир, малко момиченце, след нашето грубо посегателство. Аз ще ти направя по-добро жертвоприношение, кълна ти се. Пушекът от това жертвоприношение ще се види от този край на планините чак до другия.“

	* * *

	Майлс обвини Карал и Алекс за прикриване на Лем Ксърик. После взе Хара на Дебелия Нини зад себе си и тръгнаха към нейната колиба. Пим тръгна с тях.
	По пътя минаха покрай няколко колиби. Пред една играеха две мръсни деца. Те затичаха подир конете, кикотеха се и правеха магически знаци към Майлс, докато майка им не ги видя и набързо не ги прибра вътре, като поглеждаше страхливо през рамо. По някакъв странен начин това беше почти успокояващо, като очакван прием, различен от напрегнатия, смутен, грижливо контролиран прием на Карал и Алекс. Животът на Рейна не би бил лек.
	Колибата на Хара беше в началото на едно дере точно преди то да се стесни в клисура. Изглеждаше много тиха и усамотена сред пъстрите сенки.
	— Сигурна ли си, че не искаш да отидеш при майка си? — попита колебливо Майлс.
	Хара поклати глава и се смъкна от Нини. Майлс и Пим слязоха от конете и я последваха в колибата.
	Беше като всички наоколо. Една стая с огнище от недялан камък и широка покрита веранда. Водата явно идваше от поточето от клисурата. Пим сложи ръка на стънера и влезе след Хара. Лем Ксърик може би се криеше в дома си. Пим беше оглеждал грижливо всички храсти по пътя дотук.
	Колибата беше празна. Отскоро. В нея не царуваше прашната тишина, която човек би очаквал след осем дни в опустяло поради смърт жилище. На мивката имаше остатъци от набързо приготвена храна. В леглото бе спал някой — завивките бяха натрупани и неоправени. Из стаята бяха разхвърляни мъжки дрехи. Хара инстинктивно зашета, заоправя, потвърждавайки своето присъствие, своето съществуване, своето значение за дома. Ако не можеше да контролира събитията в живота си, можеше да контролира поне една малка стая.
	Единствено недокосната беше люлката срещу леглото. Малките завивки бяха грижливо сгънати. Хара беше хукнала към Воркосиган Сърло само няколко часа след погребението.
	Майлс обиколи стаята, погледна през прозорците.
	— Ще ми покажеш ли къде си брала къпините, Хара?
	Тя ги поведе към клисурата. Майлс засече времето. Пим разпредели вниманието си между храстите и Майлс, готов да предотврати всяко евентуално препъване, при което неговият господар можеше да си счупи костите. След като отклони три защитни намеси, Майлс беше готов да го отпрати в колибата, но си даде сметка, че ако падне и си счупи някой крайник, Пим трябва да го носи на гръб.
	Храстите с къпини бяха почти километър нагоре в клисурата. Майлс откъсна няколко и разсеяно ги сложи в уста, като се оглеждаше наоколо, докато Карал и Пим почтително чакаха. Следобедното слънце проникваше през зелените и кафяви листа, но дъното на клисурата вече беше сиво и хладно от преждевременния сумрак. Пълзящите по скалите къпинови ластари висяха подканващо надолу, съблазнявайки човек да се пресегне и да си счупи врата. Майлс устоя на изкушението само защото не обичаше къпини.
	— Ако някой извика от колибата, тук няма да го чуеш, нали? — попита Майлс.
	— Не, господарю.
	— Колко време бра къпини?
	— Ами… — Хара вдигна рамене, — докато напълня кошницата.
	Жената нямаше часовник.
	— Един час. Плюс двадесет минути на отиване и още толкова на връщане. Около два часа онази сутрин. Колибата беше ли заключена?
	— Само с резе, господарю.
	— Хм.
	„Метод, мотив и възможност“ се подчертаваше в инструкцията на областната магистратура. По дяволите. Методът беше установен и почти всеки би могъл да го използва. Възможността, изглежда, също беше достъпна за всеки. Всеки би могъл да се промъкне в колибата, да извърши жестокото дело и да си отиде ни видян, ни чут. Беше много късно за използване на детектор за аура, за проследяване на светещи духове в и вън от стаята, дори и да бяха донесли такъв.
	Фактите! Те трябваше да подкрепят мотивите, тъмните дела на човешки умове. Нечие подозрение.
	Майлс, както го изискваше инструкцията на областната магистратура, се стараеше да бъде непредубеден към обвинения, но ставаше все по-трудно да устоява на твърденията на Хара. Досега тя беше се оказала права във всичко.
	Оставиха Хара в малкия й дом да се занимава със заниманията на нормалния живот, сякаш можеха да го възстановят.
	— Сигурна ли си, че си добре? — попита Майлс, хвана юздата на Дебелия Нини и се метна на седлото. — Все ми се струва, че ако мъжът ти е из района, ще се появи. Ти казваш, че нищо не е взето. Следователно той вероятно не е бил тук преди нашето пристигане. Искаш ли някой да остане при теб?
	— Не, господарю. — Застанала на верандата, тя стискаше в ръка метлата. — Искам… искам известно време да остана самичка.
	— Е… щом така искаш. Ако се случи нещо важно, ще ти изпратя съобщение.
	— Благодаря, господарю. — Гласът й беше неуверен. Хара всъщност не искаше да остава самичка. Майлс разбра какво иска да каже.
	По пътя към дома на говорителя Пим и Майлс яздеха един до друг. Пим все оглеждаше храстите за засада.
	— Господарю, според мен следващата ви логическа стъпка е да съберете всички здрави хора от селото и да ги изпратите да търсят този Ксърик. Вече стана ясно, че се касае за детеубийство!
	„Детеубийство! Интересна дума — помисли си сухо Майлс. — Дори Пим не я намира за пресилена. О, мой беден Бараяр!“
	— На пръв поглед изглежда разумно, сержант Пим. Но не ти ли идва наум, че половината от здравите мъже в това място вероятно са роднини на Лем Ксърик?
	— Това може да има психологически ефект. Създайте достатъчно напрежение и някой може би ще ви го докара, за да се приключи по-бързо със случая.
	— Хм, възможно е. При условие, че вече не е напуснал района още преди аутопсията.
	— Само ако е имал транспорт. — Пим вдигна глава към ясното небе.
	— Защото, доколкото знаем, един негов братовчед имал някакъв раздрънкан леколет. Но… той никога не е излизал от долината Силви. Не съм сигурен дали знае как да избяга, къде да отиде. Е, ако е напуснал района, това е проблем на Имперската служба за сигурност, не мой… — Весела мисъл. — Но… едно от нещата, което много ме безпокои, са несъответствията, които виждам в картината за главния заподозрян. Забеляза ли ги?
	— Не мога да кажа, че съм ги забелязал, господарю.
	— Хм. Впрочем къде те заведе Карал, за да арестувате този човек?
	— В една пуста местност с дерета, обрасли с шубраци. Половин дузина мъже търсеха там Хара. Когато ги срещнахме, вече се връщаха. От това заключих, че пристигането ни не ги изненада.
	— Дали Ксърик е бил там и е избягал, или пък Карал просто те е въртял в кръг?
	— Мисля, че наистина е бил там, господарю. Мъжете отричаха, но както посочихте и вие самият, те са му роднини и освен това не умеят, хм, да лъжат добре. Бяха напрегнати. Карал може с нежелание да ви съдейства, но не мисля, че ще се осмели открито да не се подчини на вашите нареждания. В края на краищата той ръководи двадесет души.
	„Като теб“ — помисли си Майлс. Личната гвардия на граф Воркосиган законно беше ограничена на двадесет души само за представителност, но поради политическото му положение тяхната функция практически се свеждаше до охранителна. Типичен пример беше Пим, ветеран със заслуги от Имперската служба, който беше се оттеглил и постъпил в тази елитна частна охрана. Не беше негова вината, че зае мястото на мъртъв човек, като замести покойния сержант Ботари. „Има ли някой друг във вселената освен мен, на когото му липсва умрелият вечно намръщен Ботари?“ — чудеше се тъжно Майлс.
	— Бих искал да разпитам Карал под въздействието на фаст-пента — каза навъсено Майлс. — По всичко личи, че той знае какво точно е станало.
	— Защо не го направите?
	— М�