Лоис Макмастър Бюджолд
Границите на безкрая (6) — Моята библиотека

ГРАНИЦИТЕ НА БЕЗКРАЯ

 

„Как съм могъл да умра и да отида в ада, без да забележа?“

Опалесцентният купол покриваше сюрреалистичен чуждоземен пейзаж, идеална окръжност с диаметър половин километър. Майлс стоеше на края, където червената повърхност се пъхаше под твърдата спечена кал и изчезваше. Той мислено проследи дъгата под краката си до далечната страна, където тя отново излизаше, за да завърши сферата. Сякаш беше хванат в черупка на яйце. Нечуплива черупка на огромно яйце.

Сцената под купола приличаше на взета от древен затвор. Отпаднали мъже и жени седяха или стояха, а най-често лежаха сами или на групи. Майлс неспокойно ги огледа, затърси остатъци от някакъв военен ред, но обитателите бяха разпръснати безразборно като плисната по мазна повърхност вода.

А може би враговете му го бяха предали на Смъртта, както онези древни изверги, които са примамвали жертвите си като овце под отровни душове, отклонявайки и успокоявайки техните подозрения като им давали камък вместо парче сапун, докато последното им просветление не избухне в тях под смъртоносния дъжд. Или тялото му е било унищожено толкова бързо, че невроните не са имали време да пренесат информацията до мозъка му? Защо иначе в толкова много древни митове адът ще е представен като кръгова площ?

Дагула IV, Строго секретен военнопленнически лагер №3. В него ли се намираше? Тази гола… чиния? Майлс смътно си беше представял бараки, маршируваща охрана, ежедневни проверки, тайни тунели, комитети за бягство.

После разбра, че куполът прави всичко това ненужно. Защо са необходими бараки, за да предпазват пленниците от атмосферните условия? Това правеше куполът. Защо е необходима охрана? Куполът не позволяваше на затворените под него да избягат. Той беше нечуплив. Нямаше нужда нито от охрана, нито от проверки. Тунелите бяха безсмислени, комитетите за бягство — абсурдни. Куполът беше достатъчен.

Изглежда, единствените постройки бяха големите сиви пластмасови гъби, разположени на около сто метра една от друга по периферията на купола. Само около тях се забелязваше някаква активност. „Тоалетни“ — досети се Майлс.

Майлс и тримата пленници с него минаха през портала, който се затвори зад тях преди входа, през който трябваше да влязат, да се отвори. Най-близкият обитател на купола, мъж, лежеше на няколко метра от тях върху постелка, подобна на онази, която Майлс държеше в ръцете си. Той завъртя бавно глава да види малката група новодошли, усмихна се кисело и се обърна на другата страна с гръб към тях. Никой друг не си направи труда да ги погледне.

— Боже Господи — промърмори един от хората с Майлс. Той и двамата му приятели несъзнателно се приближиха един до друг. Бяха казали, че са от едно поделение. Майлс ги срещна буквално минути преди последните етапи на обработване, където на всички дадоха необходимите вещи за живот на Дагула №3.

Широки сиви панталони. Сива туника с къси ръкави. Правоъгълна постелка за спане, навита на тръба. Пластмасова чаша. Това беше всичко. Това и номерата, кодирани върху кожата. Майлс много се раздразни, че сложиха номерата по средата на гърбовете им, където не можеха да ги видят. Напразно се извиваше, протягаше шия и пъхаше ръка под ризата да почеше чисто психологическия сърбеж. Кодировката не се чувстваше.

Срещу тях идваше група от четирима или петима мъже. Комитет от посрещачи? Майлс изпитваше отчаяна потребност от информация. От кого от тези безброй сиви мъже и жени можеше да я получи? „Не, не са безброй — каза си твърдо Майлс. — Тук всички са преброени.“

Жалки останки от 3-то и 4-то бронирани всъдеходни диверсионно-разузнавателни поделения. Изобретателните и упорити цивилни защитници на транзитна станция Гарсън. Почти целия Втори батальон на Уноуи. И 14-те оцелели командоси от високотехнологичната крепост на Фалоу Кор. Точно десет хиляди двеста и четиринадесет. Цветът на планетата Марилак. Десет хиляди двеста и петнадесет, ако броеше и себе си. Трябваше ли да брои и себе си?

Комитетът по посрещането се спря на няколко метра от тях. Бяха силни и високи, и мускулести, но не проявяваха никакви признаци на дружелюбие. Безчувствени, враждебни, изпълнени със смъртна скука очи.

Двете групи, петимата и тримата, се прецениха коя колко струва. Двамата се обърнаха и сдържано и благоразумно се отдалечиха. Майлс със закъснение разбра, че той, тъй като не беше към никоя от тях, остана самичък.

Самичък и безкрайно подозрителен. Стеснителността и съзнанието за собственото му тяло, които нормално забравяше поради простия факт, че нямаше време да мисли за тях, сега нахлуха в съзнанието му. Много нисък, много странен на вид… краката му — макар след последната операция да бяха еднакво дълги — все пак не бяха достатъчно дълги, за да избяга от петимата. И къде може да се скрие човек на това място? Той отхвърли мисълта за бягство като невъзможна.

Да се бие? И да победи!

Нямаше шанс, но тръгна към тях. Беше по-достойно, отколкото да бяга, въпреки че резултатът щеше да е същият.

Опита се да придаде на усмивката си строг вместо глупав вид. Нямаше начин да разбере дали е успял.

— Здравейте, момчета! Можете ли да ми кажете къде да намеря полковник Гай Тримонт от 14-а десантно-диверсионна дивизия?

Един от петимата изсумтя иронично. Двама отидоха зад него.

Е, едно изсумтяване е почти говор. Във всеки случай някакъв човешки изказ. Начало, средство за преодоляване на известно затруднение. Майлс насочи вниманието си към изсумтелия.

— Как се казваш, какъв чин имаш, от коя рота си?

— Тук няма чинове, мутант. Няма роти. Няма войници. Нищо няма.

Майлс се огледа. Беше обкръжен, разбира се. Естествено.

— Човек все пак има някакви приятели.

Говорещият почти се усмихна.

— Няма.

Майлс се зачуди дали не беше избързал като отхвърли възможността за бягство.

— Не бих разчитал на това, ако бях… хм! — Един ритник в бъбреците го повали… той едва не си прехапа езика… падна, изпусна постелката и чашата, и всичко. Ритник с гол крак, не с бойни ботуши този път, слава Богу… според законите на Нютоновата физика кракът на нападателя трябваше да го е заболял толкова, колкото и неговия гръб. Чудесно! Великолепно! Може дори да си беше контузил пръстите…

Един от групата вдигна единственото му богатство — чашата и постелката.

— Искаш ли да вземеш дрехите му? За мен са много малки.

— Не.

— Вземи ги. С тях ще можем да подмамим някоя жена.

Смъкнаха туниката и панталоните му. Майлс беше зает да защитава главата си от безразборните ритници и да се опитва косвено да получи колкото се може повече удари по корема и гръдния кош, вместо по ръцете, краката и челюстта. Не можеше да си позволи повече от едно спукано ребро още в началото. Най-лошото щеше да е счупена челюст.

Нападателите много скоро установиха скритата слабост на костите му.

— Тук е така, мутант — каза леко задъхан един от петимата.

— Гол съм се родил — отвърна задъхано Майлс. — И както виждате, това не ми е попречило.

— Самонадеяно малко копеле.

— Трудно възприема — отбеляза друг.

Вторият бой беше по-лош от първия. Най-малко две счупени ребра… едва спаси челюстта си с цената на някаква остра болка в лявата китка като от удар с щик. Този път устоя на импулса да отвърне със словесна стрелба. Лежеше в калта и искаше наистина да е умрял.

 

* * *

 

Лежа дълго. Болеше го. Не беше сигурен колко дълго. Осветлението в купола беше равномерно и без сенки, постоянно. Прилично на вечност безвремие. Адът е вечен, нали? Мястото страшно много приличаше на ада, поне това беше сигурно.

После дойде друг демон… Майлс примига и фокусира зрението си върху приближаващата се фигура. Насинен и гол като него мъж, мършав, изтощен от глад, коленичи в калта до него. Лицето му беше изпито, състарено от напрежение… беше може би на четиридесет или петдесет… или двадесет и пет…

Очите му бяха неестествено изпъкнали и белотата им сякаш светеше трескаво на фона на мръсната, потъмняла кожа. Не беше брадясал, беше просто кален — на влизане пленниците се бръснеха и брадите и корените на косата им се обработваха да не растат. Така че всички бяха постоянно гладко обръснати и ниско подстригани. Само преди няколко часа на същия процес беше подложен и Майлс. Но онзи, който беше обработил този човек, сигурно беше бързал. На бузата му имаше една необработена линия и на нея като стръкове трева на лошо окосена ливада растяха косми. Бяха дълги няколко сантиметра и се спускаха покрай челюстта. Ако знаеше колко бързо растат, Майлс можеше да изчисли колко време е прекарал тук този човек. „Много дълго, независимо от номера му“ — помисли Майлс и въздъхна наум.

Мъжът държеше пластмасова чаша със спукано дъно — и предпазливо я побутна към Майлс. Дъхът му свистеше през пожълтелите зъби, накъсан от изтощение, вълнение или болест… Не, вероятно не от болест. Всички тук бяха имунизирани. Не беше лесно да се избяга дори и чрез смърт. Майлс се обърна, подпря се вдървено на лакът и го загледа.

Човекът леко се отдръпна, усмихна се и кимна към чашата.

— По-добре пий. Чашата е спукана. Ако чакаш много, всичкат вода ще изтече.

— Благодаря — изпъшка Майлс. Преди седмица или в предишния си живот, зависи как човек брои времето, Майлс се мръщеше пред най-изискани вина, недоволен от този или онзи нюанс на букета. Устните му се разтвориха в усмивка, когато си спомни за това. Пи. Съвсем обикновена вода, хладка, слабо миришеща на хлор или сяра. „Пречистена, но с прекалено силен мирис…“

Мъжът клечеше и любезно го гледаше как пие, после се наведе и попита:

— Ти да не си Единия?

Майлс премигна.

— Да не съм какво?

— Единия. Другият Един, бих казал. Светото писание казва, че трябва да са двама.

— Хм. — Майлс беше озадачен. — Какво точно казва Светото писание?

Дясната ръка на мъжа стисна кокалестата му лява китка, около която беше увит като гривна раздърпан парцал. Той затвори очи. Устните му за момент помръднаха мълчаливо, след това той започна високо:

— …но поклонниците продължиха с лекота нагоре по хълма, защото онези двама мъже ги водеха за ръце. И оставиха дрехите си зад себе си, защото макар да бяха влезли с дрехи, излязоха без дрехи. — Той отвори очи и погледна с надежда към Майлс.

„И така, сега започваме да разбираме защо този човек е самичък…“

— А ти да не си случайно другият Един? — осмели се да попита Майлс.

Мъжът скромно сведе глава.

— Разбирам. Хм… — Как ставаше така, че винаги привличаше смахнати? Майлс облиза последните капки вода от устните си. На този сигурно му хлопаше някоя дъска, но беше по-добър от онези, които си позволяваха да мислят, че той няма в главата си един или два варианта на склонни към убиване умопобъркани самоличности. Не, в този случай той щеше да се представи като втория Един и нямаше да търси външна помощ. — Как се казваш?

— Сюгър.

— Сюгър. Добре, много добре. Аз се казвам Майлс.

— Хм. — Сюгър се намръщи. На лицето му се изписа нещо като приятна ирония. — Твоето име означава „войник“, знаеш ли?

— Да, казвали са ми.

— Но ти не си войник…

Нямаше никаква възможност за някакъв евтин трик с дрехи или униформа, под които да скрие, ако не друго, то особеностите на тялото си. Майлс се изчерви.

— Накрая във войската приемаха всякакви. Бях писар по набиране на новобранци. Дори не съм стрелял с пистолет. Слушай, Сюгър… как научи, че ти си Един или поне единия от двамата Едини? Винаги ли си го знаел?

— Научих го постепенно — призна Сюгър. — Тук само аз го зная. — Той отново погали парцалената гривна. — Търсих из целия лагер, но те само ми се подиграват. Процес на елиминиране, разбираш. Когато всички отрекоха, останах аз.

— Ах. — Майлс също седна и се задъха от болка. Тези ребра щяха да го съсипят. Той кимна към гривната.

— Там ли пазиш Светото писание? Мога ли да го видя? — И как, по дяволите, Сюгър бе запазил това нещо на китката си?

Сюгър притисна ръце към гърдите си и поклати глава.

— От месеци се опитват да ми го вземат, разбираш. Трябва много да внимавам. Не мога да ти го покажа, докато не ми докажеш, че ти си Единия. И дяволът може да цитира светото писание, разбираш.

„Да, точно това имах предвид“… Кой можеше да каже какви възможности може да съдържа „светото писание“ на Сюгър? Е, може би по-късно. Засега щеше да продължи с подмятанията.

— Има ли и други знаци? — попита Майлс. — Разбираш ли, аз не зная, че съм твоят Един, но от друга страна, не зная и че не съм. Просто съм тук.

Сюгър отново поклати глава.

— Тук са само пет или шест изречения, разбираш. Другото липсва. За него човек трябва да се досети.

„Бас държа!“ Майлс не изрази забележката си на глас.

— Как стигна до това прозрение? Тук ли те осени?

— Научих го в Порт Лисма, разбираш, точно преди да ни пленят — отвърна Сюгър. — Водихме бой за всяка къща. Един ток на ботуша ми се откова и тракаше като ходех. Странно как при толкова много гърмежи такова малко нещо може да ти лази по нервите. И видях един библиотечен шкаф със стъкла и истински книги от хартия… счупих стъклото с приклада, откъснах един лист от една книга, сгънах го и го пъхнах под тока на ботуша да направя нещо като клин, разбираш, да не трака. Не погледнах книгата. Дори не знаех, че е Светото писание. Научих го по-късно. Във всеки случай мисля, че е Светото писание. Трябва да е било Светото писание.

Сюгър нервно навиваше космите на брадата около пръста си.

— Разбрах го, докато чакахме да ни обработят. Бях извадил листа от ботуша просто да убия времето, разбираш. Държах го… войникът, който ни обработваше, го видя, но не ми го взе. Сигурно е помислил, че е обикновено парче хартия. Не е знаел, че е Светото писание. Аз все още го държах, когато ни захвърлиха тук. Разбираш, това е единственият писмен документ в целия лагер — добави той гордо. — Трябва да е Светото писание.

— Е… грижи се добре за него — посъветва го Майлс. — Щом си го запазил толкова дълго, то очевидно е свято.

— Да… — Сюгър примигна. В очите му се появиха… сълзи? — Аз съм единственият тук, който има някакво задължение, нали? Значи аз трябва да съм единият от двамата Едини.

— Звучи ми добре — съгласи се Майлс. — Слушай… — той огледа огромния безличен купол, — как се оправяш тук все пак? — Мястото не беше означено с никакви указателни знаци. И страшно много напомняше на Майлс на гъсто населен с пингвини бряг. Но пингвините можеха да намерят гнездата си сред скалите. Изглежда трябваше да започне да мисли като пингвин… или да намери пингвин, който да го води. Той разглеждаше своята птица-водач, която разсеяно си рисуваше в калта. Кръгове естествено.

— Къде е тук офицерският стол? — попита високо Майлс. — Откъде взе водата?

— Чешмите са пред тоалетните — отвърна Сюгър, — но не винаги работят. А офицерски стол няма. Просто ни раздават дажби. На блокчета. Понякога.

— Понякога? — възкликна гневно Майлс. Ребрата на Сюгър се брояха. — По дяволите, сетаганданците тръбят, че се отнасяли към военнопленниците в съответствие с хартата на Междузвездния комитет за военнопленници. Толкова и толкова квадратни метра на човек, 3000 калории на ден, най-малко петдесет грама протеини, поне два литра питейна вода… Според тази харта всеки военнопленник трябва да получава две стандартни блокчета храна дневно. Да не би да искат да ви уморят от глад?

— След известно време човек престава да се интересува дали ги получава, или не — въздъхна Сюгър. — Въодушевлението от срещата му с Майлс като нов и надежден субект в неговия свят очевидно беше започнало да отминава. Дишането му се забави, тялото му се отпусна. Изглежда, той се канеше да легне в калта. Майлс се зачуди дали постелката на Сюгър не е имала същата съдба като неговата. Доста отдавна, вероятно.

— Виж, Сюгър… някъде из този лагер може би имам роднина. Братовчед на майка ми. Можеш ли да ми помогнеш да го намеря?

— За теб може би ще е добре да имаш роднина — съгласи се Сюгър. — Не е добре да си самичък тук.

— Да, вече го разбрах. Но как да го издиря? Изглежда, тук няма някаква организация.

— О, не е така… тук има много групи. След известно време всеки се прилепва към някоя група.

— Той беше в 14-а десантно-диверсионна дивизия. Къде се намира тя?

— От старите военни формирования не са останали много.

— Беше полковник. Полковник Гай Тримонт.

— О, офицер! — Сюгър загрижено сбърчи чело. — Това усложнява работата. Ти не си офицер, нали? Ако си офицер, по-добре не казвай…

— Аз бях писар — повтори Майлс.

— …защото тук има групи, които не обичат офицерите. Писар. Е, може би няма да имаш неприятности.

— Ти офицер ли си бил, Сюгър?

Сюгър се намръщи и подръпна брадата си?

— Мариликанската армия не съществува, а щом не съществува армия, не може да има и офицери, нали?

Майлс се чудеше дали няма да постигне по-голям успех, ако остави Сюгър и се опита да подхване разговор със следващия пленник, когото срещне. Има групи и групи. Като онези петима грубияни, които го обраха. Реши все пак да остане със Сюгър. Поне нямаше да се чувства така самотен.

— Можеш ли да ме заведеш при някой, който е бил в 14-а дивизия? — отново попита Майлс. — При някой, който може би познава Тримонт?

— Ти не го ли познаваш?

— Никога не съм го срещал. Виждал съм го само на видео. Но се страхувам, че може би… вече се е поизменил.

Сюгър замислено опипа лицето си.

— Да, може би.

Майлс с мъка се изправи. Температурата в купола беше малко ниска за гол човек. От безшумното въздушно течение космите на ръцете му настръхнаха. Ако имаше възможност да си набави някаква дреха… дали да предпочете панталоните, за да не се виждат интимните му части, или ризата, та да скрие изкривения си гръб? Той подаде ръка на Сюгър.

— Хайде.

Сюгър го погледна.

— Винаги можеш да познаеш новодошлия. Той винаги бърза. Тук всичко става бавно. Дори мозъкът мисли бавно.

— В твоето Свето писание казва ли се нещо по този въпрос?

— …поради това те бързо дошли през долната страна на града тук… — Сюгър се намръщи и погледна неуверено към Майлс. Между веждите му се появиха две вертикални бръчки.

„Благодаря — помисли си Майлс. — Ще го запомня.“ И дръпна Сюгър да стане.

— Хайде тогава.

Не стана бързо, но все пак бе прогрес. Сюгър се затътри едвам-едвам. Прекосиха една четвърт от лагера, преминаха през някои групи, заобиколиха други. Майлс зърна отдалеч намусените петима да седят върху куп струпани една връз друга постелки. Групите се състояха от около петнадесет души. Имаше и от по двама или трима, или шестима — и съвсем малко самичко, колкото се може по-далеч от другите, което все пак не беше много далеч.

Най-голямата група засега беше само от жени. Като видя колко са много, Майлс ги заразглежда с нескрит интерес. Бяха няколко стотици. И нито една без постелка, макар че имаше и по две на една. Периметърът се охраняваше от групички по половин дузина жени, които бавно се разхождаха. И очевидно защитаваха две тоалетни изключително за свои нужди.

— Разкажи ми за жените, Сюгър — помоли Майлс.

— Забрави за жените — усмихна се язвително Сюгър. — Те не се интересуват от онази работа.

— Какво? Ама никак ли? Никоя? Искам да кажа, тук ние нямаме друга работа освен да се развличаме. Аз мисля, че поне някои може да се интересуват. — Съображението на Майлс изпревари отговора на Сюгър, очевидно изтормозен от лоши спомени.

Сюгър посочи нагоре към купола.

— Трябва да знаеш, че тук ни контролират. Ако пожелаят, могат да видят всичко, да чуят всяка дума. Искам да кажа, ако все още е останал някой от тях. Възможно е всички да са си отишли и да са забравили да отворят купола. Понякога го сънувам. Сънувам, че съм тук, под този купол, вечно. После се събуждам и виждам, че наистина съм под купол… Понякога не съм сигурен дали сънувам, или съм буден. Само дето все още получаваме храна и от време на време… не много често вече, пристига по някой нов, като теб. Обаче храната може да се подава автоматично. А ти може да си сън…

— Те все още са там — каза мрачно Майлс.

Сюгър въздъхна.

— Знаеш ли, в известен смисъл почти се радвам.

Контролирани, да. Майлс знаеше всичко за контролирането. И дано да беше скучно за онези отвратителни хора горе. Той искаше те да скучаят до смърт.

— Но какво общо има това с жените, Сюгър?

— Е, отначало всички се възпираха от това… — Сюгър отново посочи нагоре. — Но много скоро открихме, че те не се месят в онова, което вършим. Никак. Имаше няколко изнасилвания… След това положението се… влоши.

— Хм. В такъв случай идеята за бунт и разбиване на купола, при което те ще са принудени да докарат войници…

— Било е опитано веднъж, много отдавна. Не зная колко отдавна. — Сюгър подръпна брадата си. — Не е необходимо да идват вътре, за да потушат бунта. Могат да намалят диаметъра на купола… тогава го намалили на около сто метра. Нищо не може да им попречи да го намалят на един метър, ако решат, макар всичките да сме вътре. Във всеки случай така потушили бунта. А могат и да намалят проницаемостта на купола до нула и да се издушим. Правили са го два пъти.

— Разбирам — каза Майлс и усети как по гърба му плъзват мравки.

На стотина метра от тях страната на купола започна да се издува като аневризма. Майлс хвана ръката на Сюгър.

— Какво става там? Нови пленници ли докарват?

Сюгър погледна.

— Ох. Не сме в добро положение тук. — И се огледа, сякаш не беше сигурен дали да продължат напред, или да се върнат.

Хората се изправиха, лицата като по команда се обръщаха към издуващата се страна на купола. Малките групички от мъже се събираха. Неколцина се затичаха. Някои изобщо не станаха. Майлс погледна към групата на жените. Почти половината жени бързо се подреждаха в нещо като фаланга.

— Толкова близко сме… по дяволите, извадихме късмет — викна Сюгър. — Хайде! — И затича към издутината. По неволя и Майлс се затича, но бързо се задъха и учестеното дишане усили болката в ребрата му.

— Какво правим? — запита задъхан Майлс, а издутината в купола започна да намалява и той видя какво правят, всичко видя.

Пред блестящата бариера на купола имаше тъмнокафява купчина приблизително метър висока, два дълга, три широка. Майлс позна, че са блокчета стандартни дажби съгласно нормите от Хартата на Междузвездния комитет за военнопленници. „Плъхови блокчета“, както ги наричаха поради предполагаемата основна съставка. Всяко имаше петнадесет хиляди калории. Двадесет и пет грама протеин и всички витамини от азбуката… На вкус бяха като поръсен със захар пясък, но поддържаха живота и здравето вечно или най-малкото дотогава, докато човек може да ги яде.

„Момчета, да направим ли състезание кой пръв ще познае колко плъхови блокчета има в тази купчина? — помисли си Майлс. — Не, не е необходимо. Не се налага дори да измеря височината и да я разделя на три сантиметра. Блокчетата трябва да са точно 10215. Колко гениално!“

Сетаганданските военни психиатри сто на сто имаха забележителна памет. Ако някога му паднеха в ръцете… дали да ги вербува, или да ги избие? Тази кратка фантазия беше изместена от необходимостта да бъде в крак с действителността, както останалите около десет хиляди души минус тези, които бяха напълно отчаяни, и онези, които бяха прекалено слаби, за да се движат. Всички други се хвърлиха като луди към шестте квадратни метра площ.

Първите спринтьори достигнаха до купа, напълниха шепи с плъхови блокчета и побягнаха назад — някои под закрилата на приятели, с които си разделиха плячката и се отдалечиха от нарастващия човешки въртоп. Други не успяха да се изплъзнат и плячката им бе отнета насилствено. Втората вълна спринтьори не успя да се махне навреме и беше притисната до стената на купола от следващите прииждащи тела.

За нещастие Майлс и Сюгър бяха от тази категория. Гледката пред Майлс беше закрита от потна, воняща маса от лакти, гърди и гърбове.

— Яж, яж! — подкани го с пълна уста Сюгър, когато ги изблъскаха от купчината. Но преди да проумее защо трябва да последва съвета, блокчето беше измъкнато от ръцете му. Във всеки случай гладът не беше нищо в сравнение с ужаса при мисълта, че може да бъде смазан или по-лошо — да падне под краката на тълпата. Неговите собствени крака газеха върху нещо меко, но той не можеше да се отмести, за да даде възможност на… мъжа, жената — кой знае какво?… да стане.

После натискът намаля и Майлс се намери в края на тълпата и отново свободен. Залитна, падна в калта и седна разтреперан. Дъхът му стържеше на пресекулки в гърлото. Трябваше му доста време да дойде на себе си.

Чиста случайност, че това се отрази на първичните му инстинкти, на най-тъмните страхове, застраши най-опасната му слабост. „Тук можех да умра — разбра той, — без да видя лицето на врага.“ Изглежда, нямаше нови счупвания. Може би само левият му крак беше пострадал. Не беше много сигурен. Слонът, който бе стъпил върху него, сигурно беше взел повече от полагащия му се дял кубчета.

 

* * *

 

„Добре — реши най-после Майлс. — Достатъчно самосъжаления. Изправи се, войнико! Време е да намериш полковник Тримонт.“

Гай Тримонт. Героят от обсадата на Фалоу Кор. Непокорният. Онзи, който се държа и държа, и държа след като генерал Ксиан избяга, след като Банери беше убит.

Ксиан се беше заклел да се върне, но после избяга в месомелачката на станция Василий. От щаба бяха обещали подкрепление, но сетаганданците плениха щаба и превзеха главното летище за совалки. И тогава Тримнонт и неговите войски изгубиха връзката. Но се държаха, чакаха и се надяваха. Накрая ресурсите им се сведоха до надежда и камъни. Камъните ставаха за много неща — можеха да се варят на супа, да се хвърлят срещу врага. Най-после Фалоу Кор беше превзета. Не се предаде. Беше превзета.

Гай Тримонт. Майлс много искаше да срещне Гай Тримонт.

Той стана, огледа се и видя в далечината едно тътрещо се плашило, замеряно с парчета кал. Сюгър. Сочеше парцала около китката си и приказваше нещо.

Майлс въздъхна и се затътри към него.

— Хей, Сюгър!

— О, ето те и теб. — Сюгър се обърна, усмихна се и отиде при него. — Изгубих те. — Той изчисти калта от веждите си. — Никой не иска да слуша.

— Да. Е, повечето сигурно вече са те слушали поне веднъж, нали?

— Сто пъти. Но продължавам да си мисля, че може да съм изпуснал някого. Може би съм изпуснал тъкмо него, другия Един.

— Виж, с удоволствие бих те слушал, но наистина първо трябва да намеря полковник Тримонт. Ти каза, че познаваш някого…

— О, да. Ела.

— Идвам. Кажи, така ли е при всяко раздаване на храна?

— Да.

— Какво пречи на някоя… група… да застане точно на мястото, където се подават кубчетата?

— Храната никога не се дава два пъти на едно и също място. Раздават я на различни места. По едно време много се дискутираше стратегията. Дали е по-добре човек да е в центъра, така че да не е на повече от половин диаметър от храната, или пък да е близко до края, за да бъде поне веднъж между първите. Някои дори разработиха математически модели, вероятности и така нататък.

— Ти коя тактика предпочиташ?

— О, аз нямам определено място, просто обикалям и… както се случи. — Дясната му ръка докосна парцала. — Във всеки случай това не е най-важното. Все пак добре беше да хапна… днес. Коя дата сме?

— 2 ноември 1997. По летоброенето на Земята.

— О? Само толкова? — Сюгър подръпна брадата си. — Мислех, че съм по-дълго тук. А не са минали и три години. Нали разбираш, тук вътре няма ден и нощ.

— Разбирам — каза Майлс. — Значи плъховите блокчета винаги ги дават на такива купчини, така ли?

— Да.

— Адски оригинално.

— Да — въздухна Сюгър. В тази въздишка, в потръпването на ръцете беше скрит едва поносим гняв. „Значи моят луд не е прост човек…“

— Стигнахме — добави Сюгър. Бяха спрели пред една група наредени приблизително в кръг постелки. Един мъж ги погледна и се намръщи.

— Махай се, Сюгър! Нямам настроение да слушам проповедите ти.

— Това ли е полковникът? — прошепна Майлс.

— Не, този е Оливър. Познавам го… познавах го. Беше във Фалоу Кор — шепнешком отвърна Сюгър. — Той може да те заведе при него.

Сюгър избута Майлс напред и каза високо:

— Това е Майлс. Нов е. Иска да говори с теб. — И се отдръпна. Изглежда, даваше си сметка за непопулярността си.

Майлс проучваше следващата си връзка във веригата. Оливър беше успял да опази сивата си пижама, постелката и чашата, което напомни на Майлс за собствената му голота. От друга страна, изглежда, Оливър нямаше спечелени по нечестен път вещи. И той беше як като начумерената петорка, която го бе посрещнала, но приликата свършваше дотук. Това беше добре. Не че Майлс в сегашното си състояние имаше основание да се страхува от грабеж.

Оливър го изгледа недоброжелателно, след това, изглежда, се омилостиви и изръмжа:

— Какво искаш?

— Търся полковник Гай Тримонт.

— Тук няма никакви полковници, момче.

— Братовчед е на майка ми. Никой в семейството… никой във външния свят… не е чувал нищо за него след Фалоу Кор. Аз… аз не съм от хората, които са тук. Полковник Тримонт е единствената личност, за която изобщо зная нещо. — Майлс стисна ръце и се опита да си придаде вид на изоставено дете. После го обзе съмнение и той наведе очи. — Жив ли е?

Оливър се намръщи.

— Роднина, а? — И се почеса по носа с дебелия си пръст. — Може и да е вярно. Но няма да имаш никаква полза от това.

— Аз… — Майлс преглътна. — Просто искам да го намеря.

— Добре, ела. — Оливър с пъшкане се изправи и без да се обърне, тръгна тежко.

Майлс закуцука подир него.

— При него ли ме водиш?

Оливър не отговори. Минаха покрай хората, налягали на постелките. Един мъж изруга, друг плю. Останалите не им обърнаха внимание.

На последната постелка с гръб към тях лежеше свит мъж. Оливър спря и сложи юмруци на кръста си.

— Това ли е полковникът? — прошепна Майлс.

— Не, момче — изсумтя Оливър. — Това са останките на полковника.

Разтревожен, Майлс коленичи до легналия и с облекчение разбра, че Оливър се е изразил поетично. Полковникът дишаше.

— Полковник Тримонт? Сър?

Сърцето му се сви. Тримонт едва дишаше. Лежеше неподвижен, отворените му очи бяха празни. Дори не трепнаха. Беше слаб, по-слаб и от Сюгър. Майлс сравни брадата, формата на ухото със спомена от холовидео-образа. Останки от лице, подобно на руините на крепостта Фалоу Кор. Нужна беше почти археологическа проницателност, за да се установи връзката между минало и настояще.

Беше облечен, чашата му стоеше права до главата, но калта около постелката беше рядка, разпенена, миришеща. Майлс разбра, че е от урината. Лактите на Тримонт бяха с рани от дълго лежане, от протриване. Влажните петна върху сивия панталон подсказваха за по-големи и по-ужасни рани върху костеливите бедра.

„Все пак някой се грижи за него — помисли си Майлс — иначе щеше да изглежда още по-зле.“

Босите крака на Оливър изжвакаха в калта. Той коленичи до Майлс, измъкна изпод еластичния колан на панталоните си голямо парче плъхово блокче, отчупи малко с дебелите си пръсти и го бутна между устните на Тримонт.

— Яж — прошепна Оливър. Устните едва помръднаха. Трохите паднаха на постелката. Оливър отново опита, усети, че Майлс го гледа, и напъха останалата част от блокчето в панталоните си с нечленоразделно сумтене.

— Беше ли… беше ли ранен полковник Тримонт при превземането на Фалоу Кор? — попита Майлс.

Оливър поклати глава.

— Фалоу Кор не беше превзет, момче.

— Но в съобщението се казваше, че е превзет на 6-и октомври и…

— Фалоу Кор падна на 5-и октомври. Крепостта беше предадена. — Оливър се обърна и тръгна назад преди напрегнатото му лице да изрази някаква емоция.

Майлс коленичи в калта и почака дишането му да се успокои.

Така. Значи ето какво бе станало.

Беше ли това краят на неговото търсене?

 

* * *

 

Искаше му се да се разхожда и да мисли, но ходенето все още му причиняваше болка. Майлс се отдалечи с накуцване, като внимаваше да не навлезе в територията на някоя по-голяма група. После седна, а след това легна в калта със сложени зад главата ръце и загледа перлената светлина на купола, който ги захлупваще като капак.

Разглеждаше възможностите си: една, две, три. Внимателно ги анализираше. Не продължи дълго.

„Нали уж не вярваше, че има добри и лоши момчета?“ Когато дойде тук, Майлс беше категоризирал емоциите си заради собствената си защита, но сега чувстваше, че грижливо култивираната безпристрастност му се изплъзва. Беше започнал да мрази този купол по свой, личен начин. Естетически елегантен, с форма съвършено отговаряща на неговата функция, чудо на строителната техника… превърнат в инструмент за мъчение.

Изискано мъчение… Майлс отново се върна на разпоредбите в Хартата на Междузвездния комитет за военнопленници, подписана и от Сетаганда. Толкова квадратни метра площ на човек, да, това сигурно е изпълнено. Никой пленник да не бъде затварян в единична килия за повече от двадесет и четири часа… с изключение на затворилите се в себе си полудели — и това се спазваше. Никакви тъмни периоди по-дълги от дванадесет часа — това беше лесно, нямаше изобщо никаква тъмнина; вместо това непрекъснато ослепителна дневна светлина. Бой… наистина нямаше, пазачите можеха с чиста съвест да кажат, че не са докосвали с пръст пленниците. Те само наблюдаваха как пленниците се бият помежду си. Изнасилванията, още по-строго забранени, несъмнено се спазваха по същия начин.

Майлс беше видял какво могат да направят с изискваните от Хартата на Междузвездния комитет за военнопленници две стандартни блокчета храна на пленник на ден. Борбата за плъхови блокчета беше решена особено жестоко. Никой не можеше да пропусне да участва в нея (той потри къркорещия си стомах). Сетаганданците може би бяха сложили началото на тази борба чрез подаване на по-малък брой блокчета. А може и да не бяха… първият пленник, взел две блокчета, вместо едно, беше оставил някой друг без храна. Следващият път този някой може би е взел три блокчета, за да компенсира загубата, и така тази практика е нараснала като лавина и е премахнала всякаква надежда за ред, изправила е групите една срещу друга, хората един срещу друг, довела е до животински бой два пъти на ден, което пък непрекъснато напомня на пленниците за тяхната безпомощност и падение. Никой не може дълго да стои настрана от тази борба, освен ако не е решил доброволно да се подложи на бавна гладна смърт.

Принудителен труд също няма… Естествено. Това би изисквало въвеждането на ред. Достъп до медицински персонал… осигурен. Тук между тези хора сигурно имаше медици от различни бойно подразделения. Той отново прегледа наум този параграф… Боже Господи, в него наистина се казва само „персонал“. Нищо не се говори за лекарства, само за медицински персонал. Доктори и медици с празни ръце. Той оголи зъби в нерадостна усмивка. Точен списък на пленниците беше надлежно изпратен според изискванията. Но нямаше никаква друга връзка.

Връзка. Тази липса на новини от външния свят може би скоро щеше да го подлуди. Беше лоша като молитва, като говорене на Бога, който никога не отговаря. Нищо чудно, че всички тук изглеждаха засегнати от нещо като солипсистична шизофрения. Техните съмнения заразиха и него. Имаше ли все още някой там? Можеше ли гласът му да бъде чут и разбран?

Ах, сляпа вяра. Той стисна дясната си ръка, сякаш чупеше яйце.

— Това — произнесе на глас Майлс — изисква основна промяна на плановете.

Изправи се и тръгна да търси Сюгър.

 

* * *

 

Намери го недалеч, клекнал на пети да чертае в калта. Сюгър го погледна и се усмихна.

— Оливър заведе ли те при… твоя братовчед?

— Заведе ме, но отидох твърде късно. Той умира.

— Да… точно от това се страхувах. Съжалявам.

— И аз. — За момент Майлс се разсея от целта поради внезапно любопитство. — Сюгър, какво правят тук с телата на мъртвите?

— Има нещо като бунище до стената, ей натам. От време на време куполът се изтегля и го обгръща по същия начин, по който се вкарва храната и новите пленници. Обикновено когато тялото се издуе и започне да мирише, някой го завлича там. И аз понякога го правя.

— Предполагам, че няма възможност някой да се мушне в бунището, нали?

— Те изгарят с микровълни всичко преди порталът да се отвори.

— Ясно. — Майлс пое дълбоко дъх.

— Сюгър, осени ме прозрение. Аз съм другият Един.

Сюгър кимна без да се изненада.

— Знаех го.

Майлс беше затруднен. Това ли бе единствената реакция?… Беше очаквал нещо по-възторжено, някаква преценка за и против.

— Разбрах го във видение — заяви драматично той, както изискваше начертаният сценарий.

— О, така ли? — възкликна любопитна Сюгър. — Никога не съм имал видение — завистливо добави той. — Винаги е трябвало да си го представям, разбираш, от контекста. Като как изглежда? Като транс?

„По дяволите, а аз си мислех, че този човек разговаря с феи и ангели…“ Майлс предпазливо заотстъпва.

— Не, видението е като мисъл, но по-специална. То атакува волята… изгаря като страст, само че не е толкова лесно да се задоволи. Не е като транс, защото те тласка навън, не навътре. — Майлс се подвоуми несигурен. Беше казал повече, отколкото бе възнамерявал.

Сюгър изглеждаше много окуражен.

— О, много добре. За момент се изплаших да не си от онези, които започват да говорят за хора, невидими за никой друг.

Майлс неволно вдигна очи нагоре, след това погледна право в Сюгър.

— …значи това е видение. Да, изпитвал съм такова чувство. — Изглежда, очите му се фокусираха.

— Досега не го ли знаеше? — попита иронично Майлс.

— Не по име… не е приятно да имаш видения. Дълго време се опитвах да ги избягвам, но Господ намира начини да попречи на човешките хитрости.

— Ти си прекалено скромен, Сюгър. Повярвал си в твоето Свето писание, а не вярваш на себе си. Не знаеш ли, че на когото е възложена мисия, му е дадена и сила да я изпълни?

Сюгър въздъхна с радостно задоволство.

— Знаех, че е работа за двама. Точно както се казва в Светото писание.

— Хм, правилно. Сега сме двама. Но трябва да сме повече. Предполагам, че е най-добре да започнем с твоите приятели.

— Това няма да ни отнеме много време — каза кисело Сюгър. — Надявам се, че знаеш и втората стъпка.

— Тогава да започнем с твоите врагове. Или с онези, с които само се поздравяваш. Или с първото окървавено тяло, което срещнем. Няма значение откъде ще започнем, защото аз възнамерявам в края на краищата да привлечем всички. Всички, до последния. — През ума му мина подходящ цитат и той възторжено го издекламира: „Който има уши, нека слуша“. Всичките. — При тези думи Майлс отправи в сърцето си една искрена молитва.

— Добре. — Майлс дръпна Сюгър на крака. — Да отидем и да просветим непросветените.

Сюгър неочаквано се засмя.

— Някога имах един първи сержант, който обичаше точно със същия тон да казва: „Ела да сритаме някой задник“.

— Може и ние да стигнем дотам — намръщи се Майлс. — Ти разбираш, че универсалното членство в това паство няма да стане съвсем доброволно. Но остави набирането на членове на мен, чуваш ли?

Сюгър поглаждаше космите по брадата си и гледаше Майлс през спуснати мигли.

— Писар, а?

— Точно така.

— Слушам, сър.

 

* * *

 

Започнаха с Оливър.

Майлс му махна за поздрав.

— Може ли да влезем в твоя офис?

Оливър потри носа с опакото на ръката си и подсмръкна.

— Позволи ми да ти дам един малък съвет, момче. Откажи се от тези мераци. Вече сме опитвали всички възможни номера. Дори с болните. Всичките пропаднаха.

— Много добре. — Майлс седна и кръстоса крака край постелката на Оливър, но не много близко. Сюгър приклекна зад рамото на Майлс, сякаш готов при необходимост да се изтегли. — Тогава ще ти кажа направо. Не ми харесва как са устроени нещата тук.

Оливър изкриви иронично уста, но не каза нищо. Не беше необходимо.

— Аз ще ги променя — добави Майлс.

— Глупости — каза Оливър и се обърна на другата страна.

— Започвам тук и сега.

След миг мълчание Оливър изръмжа:

— Върви на майната си преди да ти се случи нещо.

Сюгър понечи да стане. Майлс ядосано му направи знак да не става.

— Оливър е бил командос — прошепна разтревожено Сюгър. — Може да ти откъсне главата.

— Девет десети от хората в лагера могат да го направят, включително и жените — отговори Майлс. — Това съображение отпада.

Майлс се наведе напред, хвана брадата на Оливър и я изви към себе си. При тази опасна тактика Сюгър шумно пое дъх през стиснати зъби.

— Ето какво ще ти кажа за този цинизъм, сержант. Това е най-опортюнистичната морална позиция във Вселената. Много удобна. Щом нищо не може да се направи, значи можеш да си лежиш тук и да си гниеш в пълно спокойствие.

Оливър свали ръката на Майлс, но не се обърна. Очите му горяха от ярост.

— Сюгър ли ти каза, че съм бил сержант? — изсъска той.

— Не, написано е на челото ти с огнени букви. Слушай, Оливър…

Оливър се претърколи и се изправи. Сюгър трепна, но не побягна.

— Ти ме чуй, мутант — изръмжа Оливър. — Всичко това вече го изпробвахме. Правихме упражнения, играхме игри, чистихме се, вземахме студени душове, само че сега няма студени душове. Пяхме песни и изнасяхме представления. След това правихме грехове и секс, и садизъм, докато ни се доповръща. Да не би да си мислиш, че си първият реформатор, който стъпва тук?

— Не, Оливър. — Майлс се наведе към него, очите му се забиха като огнени свредели в очите на Оливър. Гласът му стихна до шепот. — Мисля, че съм последният.

Оливър замълча за момент, след това избухна в смях.

— Велики Боже, най-после Сюгър намери сродна душа. Двама умопобъркани събрани заедно, точно както се казва в Светото му писание.

Майлс замълча замислен, изправи се, колкото му позволяваше гърбът.

— Прочети ми твоето Свето писание, Сюгър. Пълния текст. — Той затвори очи за по-добро съсредоточаване, както и да не даде възможност на Оливър да прекъсва четенето.

Сюгър нервно си прочисти гърлото и започна:

— Защото те ще бъдат спасени. И те тръгнаха към портата. Обърнете внимание, че градът беше разположен върху голям хълм, но поклонниците продължиха с лекота нагоре, защото двама души ги водеха за ръце. И те бяха оставили смъртните си облекла в реката, защото макар че бяха влезли с тях, бяха излезли без тях. Вървяха нагоре много живо и бързо, през основата, върху която градът се издигаше по-високо от облаците. Поради това минаха през въздушни пространства… Тук свършва — добави извинително той. — Толкоз има върху този откъснат лист. Не съм сигурен какво означава.

— Вероятно означава, че нататък ще трябва да изпровизираш — подсказа му Майлс и отново отвори очи. Значи това бе текстът, върху който Сюгър градеше своите надежди. Майлс трябваше да признае, че последният ред в частност го разтърси, почувства хлад, сякаш имаше в корема си студени червеи. Така да бъде.

— Ето, Оливър. Това предлагам. Единствената надежда, заради която си заслужава да дишаме въздуха. Спасение.

— Много възвисено — присмя се Оливър.

— Възвисени — такива възнамерявам да направя всички ви. Трябва да разбереш, Оливър, че аз съм фундаменталист. Аз приемам моето Свето писание много буквално.

Оливър отвори уста, после шумно я затвори. Майлс беше ангажирал цялото му внимание.

„Най-после достигнах до съзнанието му! — Майлс въздъхна вътрешно. — Установихме връзка.“

— Ще трябва чудо, за да се възвисим всички — каза Оливър.

— Моята религия не е за избрани. Тя е за масите. Дори… за грешници. Небето е за всички. Но чудесата по своята природа трябва да дойдат отвън. Ние не ги носим в джобовете си…

— Естествено — промърмори Оливър и погледна голото тяло на Майлс.

— …ние можем само да се молим, да се подготвим за по-добър свят. Но чудесата стават замо за подготвените. Ти подготвен ли си, Оливър? — Майлс се наведе напред, гласът му трептеше от напрежение.

— Аз… — Гласът на Оливър заглъхна. Той погледна за потвърждение, доста странно, към Сюгър. — Този човек истински ли е, Сюгър?

— Той мисли, че е лъжлив — каза иронично Сюгър, — но не е. Той е истинският Един от плът и кръв.

Студените червеи отново се раздвижиха. Работата със Сюгър, реши Майлс, бе като фехтовка в зала с огледала. Целта, макар и истинска, никога не е там, където трябва да бъде.

Оливър пое дъх. Лицето му изразяваше надежда и страх, вяра и съмнение.

— Как ще бъдем спасени, отче?

— Наричай ме брат Майлс. Да. Кажи ми… колко покръстени можеш да доведеш със собствената си гола, без чужда помощ, сила?

Оливър изглеждаше изключително замислен.

— Просто нека видят светлината и ще я последват навсякъде.

— Добре… добре… спасението е за всички, разбира се, но може да има някои временни практически предимства за поддържане на духа на свещенослужителите. Искам да кажа, блажени са и онези, които не виждат и все пак вярват.

— Вярно е — съгласи се Оливър. — Но ако твоята религия не направи чудо, сигурно ще последва човешка жертва.

— Ах… точно така. — Майлс преглътна. — Ти си човек със силно проникновение.

— Това не е проникновение — каза Оливър. — Това е персонална гаранция.

— Да, добре… да се върнем на въпроса. Колко последователи можеш да събереш? Говоря за тела, не за души.

Оливър се намръщи все още предпазлив.

— Може би двадесет.

— Може ли някой от тях да доведе други? Да намери още последователи?

— Може би.

— Направи тези двадесет души твои ефрейтори. Мисля, че е по-добре да не вземаме под внимание предишните чинове. Наречи го… „Армия на преродените“. Не. „Реформаторска армия“. Тялото се е разпаднало като гъсеница в какавидата си, в отвратителна зелена мръсотия, но ние ще го обновим в пеперуда и то ще отлети надалеч.

Оливър отново подсмъркна.

— Каква реформа предвиждаш?

— Само една, мисля аз. Храната.

Оливър го погледна невярващо.

— Сигурен ли си, че това, което си намислил, не е просто измама, за да вземеш повече храна за себе си?

— Вярно, огладнявам… — Майлс прекъсна шегата като видя, че Оливър остана ледено равнодушен. — Но и другите са гладни. От утре всички ще получават храна от ръцете ни.

— За кога искаш тези дванадесет души?

— До следващото раздаване на храна. — Беше успял да изкара мъжа от апатията.

— Толкова скоро?

— Ти разбираш, Оливър, че вярата до известна степен е илюзия, която се подхранва нарочно.

— Ти сигурно бързаш.

— Да не искаш да кажеш, че си зает? Че имаш час при зъболекаря? Според мен нямаш. Освен това аз съм наполовина на теб. Трябва да се движа два пъти по-бързо, за да запазя инерцията. Не по-малко от двадесет. До следващото раздаване на храна.

— И какво мислиш, че ще можеш да направиш с двадесет души?

— Ще блокираме купа с храна.

Оливър сви презрително устни.

— Не, с двадесет души няма да можем. Не става. Освен това вече сме го правили. Нали ти казах — тук имаше истинска война. Ще се превърне в кланица.

— …и тогава, след като го вземем… ще го преразпределим. Честно и справедливо, по едно блокче на човек, всичко контролирано и мирно. На грешници и на праведници. При следващото раздаване на храна всеки, който е бил ощетен, ще дойде при нас. И тогава ние ще бъдем в състояние да се справим с тежките случаи.

— Ти не си с всички си. Ти не можеш да го направиш. Не с двадесет души.

— Нима съм казал, че ще имаме само двадесет души? Сюгър, казвал ли съм такова нещо?

Сюгър, който слушаше възхитен, поклати отрицателно глава.

— Е, не умирам от желание да се пъхам между шамарите, освен ако ти нямаш някакви осезаеми средства за поддръжка — каза Оливър. — Могат да ни убият.

— Могат — съгласи се дръзко Майлс. Но човек все трябваше да започне от някъде. Неговите въображаеми лостове щяха да свършат добра работа. — Аз ще намеря петстотин войници за свещената кауза при раздаването на храна.

— Ако го направиш, ще обиколя този лагер на ръце — възрази Оливър.

Майлс се усмихна.

— Държа на казаното, сержант. Най-малко двадесет. При раздаването на храна. — Майлс стана. — Хайде, Сюгър.

Оливър махна с ръка раздразнено и те си тръгнаха. Когато Майлс погледна назад през рамо, Оливър беше станал и отиваше към една група, очевидно при свои познати.

 

* * *

 

— Откъде ще вземем петстотин войници преди следващото раздаване на храна? — попита Сюгър. — Най-добре е да те предупредя: Оливър беше най-лекия случай, който имах предвид. Следващият ще бъде по-труден.

— Какво? — възкликна Майлс. — Толкова бързо ли се стопи твоята вяра?

— Вярвам — каза Сюгър, — но просто не разбирам. Може би това ме прави щастлив, не зная.

— Изненадан съм, Сюгър. Мислех, че е съвсем очевидно. Оттук. — Майлс посочи през лагера към неотбелязаната граница на женската група.

— Ох. — Сюгър рязко спря. — Ох, не съм сигурен, Майлс.

— Да. Да тръгваме.

— Човек не може да влезе там без операция за промяна на пола.

— Какво, нима като вдъхновен от Бога ти не си се опитал да проповядваш Светото писание на жените?

— Опитах се. Набиха ме. След това опитвах навсякъде.

Майлс спря, стисна устни и го изгледа. Изучаваше Сюгър.

— Не е било поражение, иначе ти не би чакал толкова време, за да ме срещнеш. Не е ли било… ах, срам, който те е лишил от решителност? Или си правил нещо друго в тази среда?

Сюгър поклати глава.

— Нищо такова. С изключение може би на пороците на лишението. Просто нямах желание да ги безпокоя повече.

— Цялото това място страда от тези пороци. — Майлс беше доволен, че Сюгър не е някой самонадеян изнасилвач. Той огледа сцената, анализира картината за местоположение, групиране, дейност. — Да… натискът на хищника създава стадно поведение. При общественото разслоение тук… натискът трябва наистина да е много висок, за да сплоти толкова голяма група. Но откакто съм тук, не забелязах никакви инциденти…

— Случват се понякога — каза Сюгър. — При лунни фази или нещо от този род.

Лунни фази! Правилно. Майлс отправи беззвучно една благодарствена молитва към всички възможни богове… на Онзи, на Когото се дължи… че сетаганданците заедно с другите имунизации изглежда са имплантирали в пленничките някакъв антиовулант. Да бъде благословен онзи отдавна забравен индивид, който е включил тази клауза в Хартата на Междузвездния комитет за военнопленници. И все пак би ли било наличието на бременности, кърмачета и деца между пленниците друга дестабилизираща… или стабилизираща сила, по-дълбока и по-силна от всички останали човешки достойнства, които сетаганданците така успешно бяха разрушили? От чисто логическа гледна точка Майлс беше доволен, че въпросът е само теоритически.

— Е… — Майлс пое дъх и предизвикателно нахлупи над очите си въображаема шапка. — Аз съм нов тук и поради това временно необременен. Нека онзи, който е безгрешен, пръв хвърли камък върху мен. Освен това аз имам предимство за такъв вид преговори, тъй като очевидно не представлявам заплаха. — Той тръгна напред.

— Ще те чакам тук — извика Сюгър и клекна там, където си беше.

Майлс подбра тръгването си напред така, че да пресече пътя на един патрул от шест жени, които обикаляха около своя периметър. Той се изправи пред тях, свали въображаемата си шапка и я постави деликатно пред чатала си.

— Добър ден, уважаеми дами. Приемете извиненията ми за моето…

Блъснаха го, натиснаха раменете му, устата му се напълни с кал. Преди да успее да я изплюе, жените го хванаха за ръцете и краката и все още с лице надолу го вдигнаха и залюляха. Последва тихо преброяване до три, Майлс описа една малка дъга и падна недалеч от Сюгър. Патрулиращите жени отминаха без да кажат дума.

— Видя ли какво имах предвид? — попита Сюгър.

Майлс обърна глава и го погледна.

— Изчислил си траекторията до сантиметър, нали? — каза той с изцапано с кал лице.

— Почти — съгласи се Сюгър. — Разбрах, че могат да те хвърлят доста по-далеч от обикновено поради малкия ти ръст.

Майлс седна все още задъхан. Проклети ребра! Болката беше станала почти непоносима, а сега отново при всяко поемане на дъх го стягаше като менгеме. Поседя няколко минути, после стана и се поизчисти от калта. Като закъсняло съображение Майлс вдигна и невидимата си шапка. Замаян, той подпря за момент ръце на коленете си.

— Добре — промърмори Майлс, — връщаме се.

— Майлс…

— Тази работа трябва да се свърши, Сюгър. Нямаме избор. Във всеки случай след като съм започнал, не мога да се откажа. Казвали са ми, че съм патологично настойчив. Не мога да се откажа.

Сюгър отвори уста да възрази, после преглътна протеста си.

— Правилно — каза той. Седеше с кръстосани крака, дясната му ръка несъзнателно галеше парцалената гривна-библиотека. — Ще чакам да ме извикаш. — После, изглежда, изпадна в унес или медитация… или може би задряма.

Вторият набег на Майлс завърши като първия с тази разлика, че траекторията беше малко по-дълга и малко по-висока. Третият опит завърши по същия начин, но полетът беше по-къс.

— Добре — промърмори той. — Трябва да ги изморя.

Този път вървеше успоредно на патрула на разстояние, на което да не могат да го хванат, но да могат да го чуват.

— Вижте — каза задъхан Майлс, — не бива да правите това малко по малко. Позволете ми да ви улесня. Аз имам тератогенни смущения в костите… но не съм мутант. Гените ми са нормални, просто това състояние на костите ми е резултат от излагането на майка ми на някаква отрова, когато е била бременна с мен… било е еднократно, няма да се отрази на децата, които мога да имам… винаги съм чувствал, че е по-лесно да се уредя срещи, когато това добре се разбира, не съм мутант… във всеки случай костите ми са крехки, всъщност всяка от вас лесно може да ги счупи. Може би се чудите защо ви разказвам всичко това?… Всъщност предпочитам да не го разгласявам… но вие трябва да спрете и да ме изслушате. Аз не представлявам заплаха за вас… Имам ли вид на човек, който може да ви застраши с нещо?… Предизвикателство — може би, но заплаха… Нима ще ме карате да тичам из целия лагер подире ви? Спрете, за Бога… — При тази скорост много скоро щеше да му свърши въздухът и следователно неговите словесни амуниции. Той скочи пред тях и спря с протегнати ръце.

— …така че ако смятате да ми счупите костите, моля ви направете го сега и свършете, защото аз ще продължа да се връщам, докато не го направите.

Водачката на патрула махна леко с ръка и те спряха и го загледаха.

— Да направим както каза — предложи една висока червенокоса. Ниско остриганата й червена коса очарова Майлс до умопомрачение. Той си представи как косите й падат на пода, отрязани от ножицата на обработващия сетаганданец. — Аз ще счупя лявата ръка, ти счупи дясната, Конр — продължи тя.

— Ако това ще ви накара да спрете и да ме изслушате пет минути, направете го — отговори Майлс, без да се отдръпне. Червенокосата пристъпи напред, стисна лявото му рамо и започна да натиска.

— Пет минути, нали? — добави отчаяно Майлс, когато натискът се засили. Погледът й го обгаряше. Майлс облиза устни, затвори очи, затаи дъх, зачака. Натискът достигна критична стойност… той се надигна на пръсти…

Червенокосата изведнъж го пусна и той се олюля.

— Мъже — коментира презрително тя. — От всичко правят състезание.

— Биологията е съдба — отвърна Майлс и отново отвори очи.

— …Или си някакъв извратен тип? Да не би да изпитваш удоволствие, когато те бият жени?

„Господи, надявам се, че не съм.“ Долните части на тялото му едва не го издадоха с неупълномощени поздрави. Ако щеше да продължи да се навърта около червенокосата, определено трябваше по някакъв начин да си намери панталони.

— Ако кажа „да“ ще спрете ли да ме малтретирате? — попита той.

— По дяволите, не.

— Просто си помислих…

— Престани с тези глупости, Беатрис — каза водачката на патрула и червенокосата се върна в групата. — Добре, дребосък, имаш исканите пет минути. Може би.

— Благодаря, мадам. — Майлс пое дъх и, доколкото това беше възможно без униформа, се приведе в приличен вид. — Първо, позволете ми да се извиня, че ви наруших спокойствието и ви се натрапих гол. Практически първите хора, които срещнах при влизането си в този лагер, бяха една група самообслужващи се… те между другото се обслужиха с дрехите ми…

— Видях ги — неочаквано потвърди думите му червенокосата. — Групата на Пит.

Майлс свали шапка, размаха я и направи реверанс.

— Да, благодаря, мадам.

— Правиш се на интересен и развличаш хората — коментира безстрастно тя.

— Те може и така да го схванат, но това си е техен проблем — отговори Майлс. — Що се отнася до мен, аз искам да разговарям с вашия лидер или лидери. Имам сериозен план да подобря живота в това място. За целта искам да предложа на вашата група да ми сътрудничи. Накратко казано, вие сте най-големия остров на цивилизацията, запазил се тук, да не говорим за военния ред, който поддържате. Бих желал да разширите вашите граници.

— Запазихме границите си с цената на всичко, което имахме, младежо — отговори лидерката. — Нищо не може да се направи. Затова се махай.

— Иди се самозадоволявай — осъби се Беатрис. — Тук няма да те огрее.

Майлс въздъхна, хвана шапката за широката периферия и я обърна. После я завъртя за момент на един пръст и погледна червенокосата в очите.

— Обърни внимание на шапката. Това е единственият предмет от облеклото ми, който успях да запазя от онези яки груби братя… бандата на Пит, нали така ги нарече.

Тя изсумтя.

— Онези мижитурки… защо точно шапката? Защо не панталоните? Защо не цялата униформа? — добави саркастично тя.

— Шапката е най-полезният предмет за общуване. С нея могат да се изразят най-различни чувства. — Майлс я вдигна до сърцето си. — Искреност — над половите органи, — смущение, гняв — той я хвърли на земята, после я вдигна и внимателно я почисти, — или решителност… — той я нахлупи на главата си и издърпа периферията над очите, — или вежливост. — Майлс я размаха към нея. — Виждаш ли за какво може да служи шапката?

Беше започнало да й става весело.

— Да…

— Виждаш ли перата на шапката?

— Да…

— Опиши ги.

— Ами… пера.

— Колко са?

— Две. Вързани на китка.

— Виждаш ли цвета на перата?

Тя се дръпна назад неочаквано отново смутена и погледна компанията си.

— Не.

— Когато започнеш да виждаш цвета на перата — каза тихо Майлс, — ще разбереш как можеш да разшириш своите граници до безкрая. До безкрайността.

Тя мълчеше, лицето й беше непроницаемо. Но лидерката на патрула промърмори:

— Може би е най-добре този дребосък да говори с Трис. Само този път.

 

* * *

 

Въпросната жена очевидно беше боец, а не помощен персонал като повечето жени. И сигурно не бе направила мускулите, които се очертаваха като въжета под кожата й, от клечене с часове пред холовидеото в някой подземен пост дълбоко в тила. Бе носила истински оръжия и бе убивала. И се беше простила с всякакви илюзии. В очите й гореше ярост като подземен и неугасващ огън в каменовъглен пласт. Беше може би на тридесет и пет или четиридесет години.

„Господи, влюбен съм — мислеше Майлс. — Брат Майлс те иска за Реформаторската армия“… После овладя мислите си. Тук и сега или щеше да спечели всичко, или всичко щеше да загуби, защото неговата схема и всички добродушни, шеговити закачки, словесни неправилни указания, чар, дебелоочие и глупост, които можеше да измисли, нямаше да са достатъчни, дори и подкрепени с голям тъжен поклон.

„Наранените искат власт, нищо друго; те мислят, че с нея ще се спасят от друго нараняване. Тази няма да се интересува от посланието на Сюгър… или най-малкото не още…“ Майлс пое дълбоко дъх.

— Мадам, аз съм тук да ти предложа командването на този лагер.

Тя погледна, сякаш беше открила нещо да пълзи по стените в тъмния ъгъл на тоалетната. Очите й се плъзнаха по голото му тяло. Майлс почувства следите от този поглед да горят от брадичката до върха на палците на краката му.

— Което ти държиш в джоба си, несъмнено — изръмжа тя. — Този лагер няма командване, мутант. Така че ти не можеш да ми го дадеш. Изхвърлете го извън нашия периметър, Беатрис! На парчета!

Той бързо се наведе и избегна червенокосата. По-късно щеше да си поговори за приказката за мутанта.

— Командването на този лагер ще го създам аз — увери я Майлс. — Обърни внимание, че аз предлагам власт, не отмъщение. Отмъщението е твърде скъп лукс. Командирите не могат да си го позволят.

Трис стана от постелката и се изправи, после се наведе, за да изравни лицето си с неговото, и изсъска:

— Много лошо, малко лайно. Ти почти ме заинтересова. Защото аз искам да отмъстя. На всеки мъж в този лагер.

— Значи сетаганданците са успели. Те са направили да забравиш кой е истинският ти враг.

— Кажи по-добре, че съм открила кой е истинският враг. Искаш ли да знаеш какво ни направиха те… нашите собствени другарчета…

— Сетаганданците искат вие да повярвате, че това — с махане на ръка той обхвана лагера — е нещо, което вие си правите един другиму. Като се биете помежду си, вие ставате техни марионетки. И през цялото време сетаганданците ви наблюдават и се наслаждават на вашето унижение.

Погледът й трепна само за миг. В тези хора беше почти болестно състояние да гледат във всички посоки — но не и нагоре към купола.

— Властта е по-добра от отмъщението — каза Майлс, без да трепне пред нейното студено като на змия, неподвижно лице, нито пред горящите като въглени очи. — Властта е нещо живо, чрез което човек може да хване бъдещето. Отмъщението е нещо мъртво, което се протяга от миналото да хване човека.

— А ти си един глупав смешник — прекъсна го тя, — протягащ се да хване онова, което става долу. Но сега аз те хванах. Това е власт. — Тя изви ръка и стисна юмрук под носа му, мускулите се свиваха и разпускаха. — Това е единствената власт, която съществува тук. Ти я нямаш и търсиш някой да ти пази задника. Но си сбъркал адреса.

— Не — извика Майлс и се почука по челото. — Това е власт. И аз я имам. Тя контролира това — той удари стиснатия си юмрук. — Хората могат да преместват планини, но идеите движат хората. Умовете могат да бъдат достигнати чрез телата… какъв е иначе смисълът на всичко това — той махна с ръка към лагера, — ако не да достигнат до умовете ви чрез вашите тела? Но властта действа и в двете посоки и отливът е по-силен от прилива.

Тя го гледаше.

— Когато сте позволили на сетаганданците да сведат вашата власт само до това — за по-голяма яснота той стисна нейния бицепс… беше като скала, покрита с кадифе, — сте им позволили да ви ограничат до най-слабата ваша част. И да ви победят.

— Те винаги почелят — отговори троснато тя и отблъсна ръката му. Майлс въздъхна облекчен, че не беше решила да я счупи. — Нищо от това, което вършим в този кръг, не може да доведе до успех. Каквото и да правим, ние си оставаме пленници. Те могат да ни спрат храната или проклетия въздух, или да ни смачкат на пюре. И времето е на тяхна страна. Ако ние се изпоколим да възстановим реда… нали това искаш да направим… единственото, което трябва да правят, е да чакат и отново да го разрушат. Ние сме бита карта. Пленени сме. Никой не е останал навън. Няма излизане оттук. Трябва да започнеш да свикваш с тази мисъл.

— Слушал съм тази песен и по-рано — каза Майлс. — Използвай главата си, жено! Ако са имали намерение да ви държат вечно, щяха да ви изгорят още в началото и да си спестят значителните разходи по издръжката на този лагер. Не. Те нямат намерение да ви държат вечно. Те искат вашите умове. Вие сте тук, защото бяхте най-добрите, най-умните, най-упоритите, най-силните, най-опасните за тях хора на Марилак. Потенциалните борци срещу окупацията ще се нуждаят от лидери. Планът на сетаганданците е да ви сломят и след това да ви върнат във вашия свят като малки обезсилени инфекции, предатели на собствения си народ.

— Когато е убито това — той докосна леко челото си, — тогава сетаганданците няма защо да се страхуват от това — той пипна с пръст нейния бицепс — и всички вие ще си тръгнете свободни. В един свят, чийто хоризонт ще ви обгражда като този купол и от който също така няма да можете да избягате. Войната не е свършила. Вие сте тук, защото сетаганданците все още очакват човека, който предаде Фалоу Кор.

Майлс си помисли за момент, че тя може да го убие, да го удуши на място. И че сигурно ще го направи, за да не може да види сълзите й.

Тя възстанови защитното си болезнено напрежение с мятане на глава и глътка въздух.

— Ако казаното от теб е вярно, предлаганият от теб път ще ни отдалечи от свободата, вместо да ни приближи.

По дяволите, да не настъпиш специалист по логика! Нямаше нужда да го малтретира. Тя можеше да направи синтактичен и морфологичен разбор на казаното от него, ако й се оставеше. Но той не й се остави.

— Има разлика между пленник и роб. Никого от пленниците тук не смятам за роб. Теб също.

Тя замълча, загледа го през полузатворените си очи и несъзнателно прехапа долната си устна.

— Странен тип си ти — каза най-после тя. — Защо казваш „вие“, а не „ние“?

Майлс вдигна небрежно рамене. По дяволите… той бързо се замисли върху казаното… Беше права, така беше казвал. Беше вървял по ръба. Можеше обаче да се възползва от грешката.

— Приличам ли ти на човек от военната върхушка на Марилак? Аз съм външен човек, уловен в свят, който не съм направил. Пътник… поклонник… просто минавах оттук. Питай Сюгър.

Тя изръмжа.

— Онзи глупак.

— Не се отнасяй с недоверие към Сюгър. Той има за теб послание. Аз го намирам за вълнуващо.

— Чувала съм за него. За мен то е досадно… И така, какво искаш? И не ми казвай, че не искаш нищо, защото няма да ти повярвам. Честно казано, аз смятам, че ти се стремиш да обсебиш командването на лагера, а аз нямам желание да подложа гръб, за да се домогнеш до него.

Сега тя мислеше бързо и конструктивно, фактически мисълта й следваше насока различна от тази да го изхвърли на парчета извън периметъра. Стана му по-топло…

— Искам да бъда твой духовен съветник. Аз не искам… всъщност не мога да… командвам. Мога само да давам съвети.

Трябва да имаше нещо в термина „съветник“, което съвпада с някаква стара нейна асоциация. Неочаквано тя отвори широко очи. Той беше толкова близко до нея, че видя как зениците й се разшириха. Тя се наведе напред и показалецът й проследи слабите вдлъбнатинки върху лицето му покрай носа, причинени от проводниците в космическия военен шлем. Тя отново се изправи и двата й пръста погалиха дълбоките постоянни следи покрай собствения й нос.

— Какъв каза, че си бил?

— Писар. Записвах новобранци — отговори твърдо Майлс.

— Аз… разбирам.

Следите, които видя върху �