Лоис Макмастър Бюджолд
Границите на безкрая (4) — Моята библиотека

ЛАБИРИНТ

 

Майлс с неприязън разглеждаше образа в горния край на видеоекрана. Планетата Джексън Хол — богата, покварена… Джексънианците претендираха, че тяхната поквара изцяло била внесена отвън и че ако галактиката желаела да плати за добродетелта онова, което била платила за порока, Джексън Хол щяла да стане място за поклонение. Според Майлс това приличаше много на спора кое е по-добро — червеите или вмирисаното месо, с което се хранят. Все пак ако Джексън Хол не съществуваше, галактиката може би щеше да си я създаде. Нейните съседи можеха да се преструват на ужасени, но ако не намираха полезни допирни точки за отрасловите си икономики, нямаше да позволят тя да съществува.

Планетата обаче притежаваше определена жизненост. Не такава, разбира се, както преди едно или две столетия, когато тук бе имало разбойническа база. Но нейните банди от главорези се бяха сплотили в монополи, структурирани почти като малки правителства. И аристократични. Естествено. Майлс се чудеше още колко дълго основните Къщи ще могат да се бранят срещу настъпващата вълна на почтеността.

Къщата Дайн, банка-пералня, переше мръсните пари на Джексън Хол. Къща Фел доставяше оръжия. Къща Барапутра се занимаваше с нелегални генни операции. Най-лоша беше Къща Риовал, чието мото „Мечтите правят плът“ сигурно беше най-ужасното. Сводник в историята — това беше най-точното определени, което Майлс намери за нея. Къща Харгрейвс, галактически укривател на откраднати вещи, официален посредник за уреждане на откупи… и въпреки това трябваше да й се гласува доверие, защото разменените посредством нейните офиси заложници най-често се връщаха живи. И дузина по-малки свързани по различен начин криминални Синдикати.

„Дори и ние те намираме за полезна.“ Майлс натисна бутона и образът на планетата изчезна от видеоекрана. Той изкриви устни, потисна една ругатня и набра за последна проверка файла със списъка на оръжията. Едва забележима промяна във вибрациите на кораба му показа, че се извършва съгласуване на орбити — бързият кръстосвач „Ариел“ след час щеше да акостира на станция Фел.

Тъкмо когато на екрана се появи списъкът с пълните данни за поръчките за оръжия, на вратата на каютата се позвъни, после по разговорното устройство се чу алтов глас:

— Адмирал Нейсмит?

— Влез. — Майлс извади дискетата от четящото устройство и се облегна на ергономичния стол пред пулта.

Капитан Торн влезе и приятелски поздрави.

— След около тридесет минути приставаме на док, сър.

— Благодаря, Бел.

Бел Торн, командир на „Ариел“, беше бетански хермафродит, потомък на родители хермафродити от миналите столетия, продукт на странен, според Майлс, генетично-социален експеримент, извършен за пари от лишените от етика и морал хирурзи на Къща Риовал. Тогава бетанските егалитаристи побеснели, отхвърлили идеята за хермафродитизма и нещастните потомци на идеалистите в изключително толерантната колония Бета останали малцинство. Като наемен офицер Торн беше съвестен, лоялен и агресивен и Майлс го/я харесваше… На Бета предпочитаха местоимението за среден род. Обаче…

Майлс усети аромата на парфюм. Днес Бел подчертаваше женската страна от себе си. През последните пет дни все повече наблягаше на това. Нормално Бел се явяваше с двусмислена за мъжете мека, късо подстригана коса и ясно очертани черти на голобрадото лице, което контрастираше с военната му униформа в сиво и бяло, агресивните жестове и злобния му хумор. Майлс много се смущаваше, когато усетеше, че в негово присъствие Бел се размеква.

Майлс се обърна към компютърния холовидеоекран и извика отново образа на планетата, към която се приближаваха. Отдалеч Джексън Хол изглеждаше доста скромна — планинска, твърде студена… топло беше само на заселения екватор… оградена на екрана от тънка като дантела схематична мрежа на оцветени спътникови пътища, орбитални транзитни станции и разрешени вектори за подход.

— Бил ли си тук, Бел?

— Веднъж, когато бях лейтенант във флота на адмирал Озер — отвърна наемникът. — Оттогава Къща Фел има нов барон. Техните оръжия все още се ползват с репутацията на добри, стига човек да знае какво купува. Не купувайте обаче ръчни неутронни гранати.

— Хм. От онези, които искат здрави ръце за хвърляне. Бъди спокоен. Неутронните ръчни гранати не фигурират в списъка. — Майлс му подаде дискетата.

Бел се наведе над ергономичния стол на Майлс да вземе дискетата.

— Да пусна ли в отпуск екипажа, докато чакаме любимците на барона да натоварят? Вие какво смятате да правите? Навремето близко до доковете имаше общежитие с всички удобства — басейн, сауна, чудесна храна… Мога да резервирам стая за двама…

— Мислех просто да се пошляя. — Майлс почувства как гърлото му се стегна.

— Но аз съм и жена — прошепна Бел.

— Покрай другото.

— Вие сте безнадеждно моносексуален, Майлс.

— Съжалявам. — Той смутено потупа ръката, която по някакъв начин се бе оказала на рамото му.

Без въздъхна и се изправи.

— Мнозина са моносексуални.

Майлс въздъхна. Може би трябваше да го отхвърли по-категорично… Бел засягаше този въпрос вече за седми път. Беше се превърнал почти в ритуал. Почти, но съвсем не на шега. Бетанецът или беше оптимист, или невъзприемчив… или пък, призна честно Майлс, имаше истински чувства. Знаеше, че ако сега се обърне, може би ще види в очите на хермафродита онази самота, за която той никога не беше говорил. Не се обърна.

„И кой съм аз, та да съдя другите“ — размишляваше тъжно Майлс, чието тяло беше му донесло толкова малко радост. Какво намираше Бел, прав и здрав, нормално висок, макар и с необичайно разположение на половите органи, толкова привлекателно в него — малкия полуинвалид? Той погледна към офицерската си Дендарии униформа. Беше си я заслужил. „Ако не можеш да си два метра висок, бъди два метра умен.“ Досега обаче не беше намерил решение на проблема с Торн.

— Мислил ли си някога да се върнеш на колонията Бета и да си потърсиш другар от твоите? — попита сериозно Майлс.

Торн вдигна рамене.

— Много е скучно. Затова напуснах колонията. Безопасно, ограничено…

— Но пък чудесно място за отглеждане на деца. — Устата на Майлс се изкриви в нещо като усмивка.

Торн се ухили.

— Познахте. Знаете ли, вие сте почти идеален бетанец. Почти. Шегите ви са бетански…

Майлс замълча.

— Какво не ми достига, за да съм напълно бетанец?

Торн докосна бузата на Майлс. Майлс трепна.

— Рефлексите — отговори Торн.

— Аха.

— Няма да ви издам.

— Зная.

Бел пак се наведе над него.

— Ще коригирам тази последна разлика…

— А, не — изчерви се Майлс. — Сега сме на акция.

— Доставка на оръжия — каза презрително Торн.

— Не — възрази Майлс. — Доставката на оръжия е само прикритие.

— Аха. — Торн се изправи. — Най-после.

— Най-после?

— Не се иска човек да е гений, за да го разбере. Дойдохме да закупим оръжия, но вместо да вземете кораб с по-голяма товароподемност, вие избрахте „Ариел“, най-бързия. Няма по-тъпа задача от доставката на оръжия, но вие не изпратихте някой опитен интендант, а се заехте да я контролирате лично.

— Искам да установя контакт с новия баран Фел — отвърна спокойно Майлс. — Къща Фел е най-големият военен доставчик и не се интересува кои са клиентите. Ако ми хареса качеството на първата доставка, можем редовно да купуваме от нея.

— Обърнете внимание, че една четвърт от оръжията на Фел са бетанско производство — каза Торн.

— И докато сме тук — продължи Майлс, — ще дойде един мъж на средна възраст и ще постъпи в Дендарии наемническия флот като медик. От този момент всякакви слизания на станцията се отменят, максимално бързо приключваме с товаренето и изчезваме.

Торн се усмихна доволно.

— Отвличане. Много добре. Предполагам, че ще платят добре?

— Много. Ако човекът достигне жив до местоназначението. Той е най-добрият генетик в лабораториите на Къща Барапутра. Предложено му е убежище от едно планетарно правителство, което може да го защити от дългите ръце на екзекуторите на барон Луиджи Барапутра. Очаква се неговият бивш работодател да се разгневи от ненаправеното едномесечно предизвестие. Плащат ни да го закараме при новите му господари жив, където… където той принудително ще разкрие всичките си професионални тайни. Тъй като Къща Барапутра с джобните си пари вероятно може два пъти да купи и продаде целия свободен Дендарии флот, предпочитам да не се налага да имаме работа с екзекуторите на барон Луиджи. Значи ние ще бъдем наивните глупаци. Единственото, което сме направили, е, че сме наели някакъв медик. И ще сме много ядосани, когато пристигнем на срещата на Ескобар и установим, че той е избягал.

— Звучи добре — призна Торн. — Просто.

— И аз така смятам — въздъхна обнадеждено Майлс. — Защо, в края на краищата, поне този път нещата не тръгнеха както са запланувани?

 

* * *

 

Офисите за правене на поръчки и изложбените полигони за смъртоносните оръжия на Къща Фел бяха разположени недалеч от доковете и повечето по-малки клиенти на Къща Фел не отиваха по-далеч от тях. Но малко след като Майлс и Торн представиха поръчката… почти толкова дълга, колкото е необходимо, за да се потвърди една кредитна карта — се появи една раболепна личност в зелена копринена униформа на Къща Фел и връчи на адмирал Нейсмит покана за прием в личното жилище на барона.

След четири часа пред заключения вход към частния сектор на станцията Майлс показа кубчето-пропуск на майордома на барон Фел и огледа външния вид на Торн — и своя също. Дендарии униформата представляваше туника от сиво кадифе със сребърни копчета на раменете, поръбена по краищата с бяло, сиви панталони с бели лампази и сиви ботуши от бокс… може би леко натруфена? Е, не той я беше измислил, той я беше наследил.

Преходът към частния сектор беше много интересен. Майлс разглеждаше подробностите, докато майордомът ги сканираше за скрито оръжие. Животоподдържащата система — всъщност всички системи — изглежда, работеха отделно от останалата част от станцията. Районът не само се заключваше, но можеше и да се отделя. Всъщност това не беше станция, а космически кораб с двигатели и оръдия. Майлс беше готов да се закълне, че ще ги открие, макар че не беше никак безопасно да тръгне да ги търси самичък. Майордомът съобщи по радиостанцията-гривна: „Адмирал Майлс Нейсмит, командващ Свободния Дендарии наемнически флот. Капитан Бел Торн, командващ бързия кръстосвач «Ариел» от Свободния наемнически Дендарии флот“ — и ги поведе. Майлс се зачуди кой ли стои на другия край на връзката.

Приемната беше голяма и подредена с вкус, с плаващо стълбище във всички цветове на дъгата и хоризонтални равнини, създаващи уединение, без да нарушават илюзията за простор. На всеки изход (Майлс изброи шест) имаше яки, облечени в зелено охранители, опитващи се не много успешно да приличат на прислужници. Една цяла стена, предизвикваща у Майлс виене на свят, представляваше прозрачен люк с изглед към оживените докове на станция Фел и ярката крива на Джексън Хол, разполовяваща осеяния със звезди хоризонт. Елегантни жени в зелени копринени сарита безшумно сновяха между гостите и предлагаха храна и напитки.

След като огледа другите гости, Майлс реши, че сивото кадифе е определено скромно облекло. Той и Бел щяха да се сливат със стените. Малкото на брой привилегировани клиенти бяха облечени с разнообразни планетарни модни дрехи. Но бяха предпазливи, държаха се заедно, не общуваха с други. Изглежда, партизаните не разговаряха с наемните войници, контрабандистите с революционерите — също. Гностиците светци, разбира се, разговаряха само с Единия истински Бог и може би с барон Фел.

— Странно парти — коментира Бел. — Веднъж бях на една изложба на домашни любимци с такава атмосфера. Най-интересният момент беше, когато един гущер се отвърза и изяде котката призьор.

— Тихо де — усмихна се Майлс. — Дошли сме по работа.

Момиче в зелено сари мълчаливо се поклони и им поднесе табла с напитки и сандвичи. Вдигнал въпросително вежди, Торн се обърна към Майлс: „Да приемем ли?“

— Защо не? — промърмори Майлс. — В края на краищата това влиза в сметката. Не вярвам баронът да трови клиентите си. Така не се прави бизнес. Тук всичко е подчинено на бизнеса. Нелегалните продажби си имат своите правила. — Той избра една розова мръвка, нагъната като лотос, и неизвестна мътна напитка. Торн последва примера му. Розовият лотос, уви, се оказа някаква сурова риба, която заскърца между зъбите му. Майлс се насили и я преглътна. Напитката беше силен алкохол и след като отпи глътка, той със съжаление я остави на най-близката равна повърхност. Неговото тяло отказваше да приеме алкохол, а и той нямаше желание да срещне барон Фел в полукоматозно състояние или неконтролируемо ухилен. По-щастливия по отношение на метаболизма Торн не се отказа от напитката си.

Някъде засвири необикновена музика. Майлс не можеше да определи инструмента… инструментите, по-скоро. Двамата с Торн се спогледаха, мълчаливо се разбраха и тръгнаха към звука. Намериха музиканта до едно спирално стълбище, пищно декорирано със станция, планета и звезди. Майлс гледаше учудено, с широко отворени очи. Този път хирурзите на Къща Риовал бяха отишли прекалено далеч…

Малки декоративни цветни звезди очертаваха сферичното поле на голям балон за безтегловност. В него плуваше жена и свиреше. Ръцете й блестяха на фона на зелена коприна. Четири ръце с цвят на слонова кост… Носеше приличен на кимоно жакет, пристегнат с коланче, и съответни на него шорти, от които на мястото на краката излизаше втора двойка ръце. Косата й беше къса, мека, абаносовочерна. Очите й бяха затворени, розовите бузи носеха отпечатък на ангелско спокойствие — възвишено, далечно, ужасяващо.

Странният й музикален инструмент висеше във въздуха пред нея — плоска полирана дървена рамка с опънати блестящи струни и резонатор. Тя удряше с ослепяваща бързина от двете страни на струните с четири чукчета от филц. Музиката се лееше като водопад.

— Боже господи! — възкликна Торн. — Това е четириръка.

— Да, видях.

— Четириръка. И е много далеч от дома си.

— Искаш да кажеш, че… не е местен продукт?

— Определено.

— Това малко ме успокои. Откъде е дошла?

— Преди около двеста години… приблизително по времето, когато били създадени хермафродитите — по лицето на Торн премина странна кисела усмивка, — е, хората се надпреварвали с експерименти в областта на генното инженерство за създаване на утробен репликатор. Наскоро след това последвали закони, забраняващи тези опити, но междувременно някой решил, че са създали раса, която може да живее в безтегловно пространство. Но след това била създадена изкуствената гравитация и интересът към тази раса изчезнал. Четириръките избягали… техните потомци стигнали далеч отвъд Земята и заживели като самостоятелна група. Говори се, че не общуват почти с никого. Много необичайно е да срещнеш някого от тях. Шт. — Леко отворил уста Торн слушаше музиката.

„Толкова необичайно, колкото и да срещнеш бетански хермафродит в Свободната наемническа Дендарии флота“ — помисли си Майлс. Но музиката заслужаваше внимание, макар че, изглежда, малцина сред тази параноидна тълпа изобщо я забелязваха. Какъв срам! Майлс не беше музикален, но дори и той почувства силната страст на тази музика, която се простираше отвъд таланта, достигаше духа. Един краткотраен дух, звуци, втъкани във времето, и, подобно на времето, простиращи се отвъд кратковременната памет на човека, звуци, оставащи във вечността.

Музиката постепенно замря. Сините очи на четириръката музикантка се отвориха, лицето й от неосезаемо се превърна в обикновено човешко лице, напрегнато и тъжно.

— Ах — въздъхна Торн, стисна празната си чаша под мишница, вдигна ръце да ръкопляска, после се замисли и ги свали. Реши, че не трябва да привлича вниманието на безразличната тълпа.

Майлс също не искаше да привлича вниманието й и затова каза:

— Просто поговори с нея.

— Смятате ли? — Торн радостно се втурна напред, остави чашата на пода и като се изправи, протегна ръце към блестящия балон. Гледаше четириръката възхитено и не можеше да отвори уста.

„Боже Господи, Бел с вързан език! Никога не съм мислил, че ще видя такова нещо.“

— Попитай я как се нарича инструментът, на който свири — подсказа му Майлс.

Четириръката жена наклони любопитно глава и подобно на морска звезда грациозно се премести над инструмента, за да се приближи към Торн.

— Интересува ли те нещо?

— Как се нарича този изключителен инструмент? — попита Торн.

— Това е двустранна трапецовидна цитра, мадам… сър… — Сервилният й глас — глас на слуга към гост, се поколеба за момент от страх да не го обиди. — Офицер.

— Капитан Бел Торн — моментално добави Бел, вече започнал да възвръща обичайната си самоувереност. — Командир на Дендарии бърз кръстосвач „Ариел“. На твоите услуги. Как дойде тук?

— Търсех работа и барон Фел ме нае. — Тя тръсна глава, сякаш да отхвърли някакъв намек за критика, макар че в думите на Бел нямаше и следа от такава.

— Истинска четириръка ли си?

— Ти си чувал за моя народ? — Тъмните й вежди се издигнаха изненадано. — Повечето хора мислят, че съм някаква илюзия. — В гласа й се долови язвителна горчивина.

Торн прочисти гърлото си.

— Аз самият съм бетанец. От личен интерес проучих историята на ранния генетичен взрив. — Торн отново прочисти гърлото си. — Бетански хермафродит, както виждаш — допълни той и зачака неспокойно реакцията й.

По дяволите. Бел никога не чакаше реакции. Той се представяше, без да се интересува какво мислят другите. „За нищо на света не бива да се намесвам.“ Майлс тихо се отдръпна и потри устни, за да скрие усмивката си, когато видя как Торн подчертава мъжките си маниери.

Четириръката наклони глава заинтересовано и сложи една от горните си ръце върху искрящата преграда недалеч от ръката на Бел.

— Наистина ли? Значи и ти си продукт на генното инженерство.

— О, да. Как се казваш?

— Никол.

— Никол! Само Никол? Искам да кажа, много хубаво име.

— Моите хора не използват презимена.

— Аха! Хм, какво правиш през свободното си време?

За съжаление в този момент ги прекъснаха.

— Обърни се, капитане! — промърмори Майлс. Торн моментално се стегна — хладен, коректен — и проследи погледа на Майлс. Четириръката се отдръпна от бариерата, сведе глава и сключи почтително ръце. Майлс също прие изискваната поза на учтиво внимание.

Геориш Стаубер, барон Фел бе изненадващо стар за човек, неотдавна заел този пост. А на живо изглеждаше още по-стар, отколкото на холографското видео. Беше оплешивял, с бял венец коса около лъщящото теме, весел и дебел. Приличаше на нечий дядо. Не на дядото на Майлс обаче. Неговият дядо беше слаб и хищен дори на пределна възраст. И титлата на стария граф беше истинска, каквито трябва да са титлите, не като на Фел — неговата беше израз на признание към оцелял член на Синдиката. Имаше измамливо добродушен вид. Майлс си спомни, че барон Фел беше се изкатерил по купчина трупове, за да достигне до това високо място.

— Адмирал Нейсмит. Капитан Торн. Добре дошли на станция Фел — избоботи баронът и се усмихна.

Майлс се поклони аристократично. Торн последва малко сковано примера му. Ах. Следващият път трябваше да копира тази скованост. По такива незначителни подробности се откриват прикрити самоличности.

— Добре ли се погрижиха за вас моите хора? Имате ли нужда от нещо?

— Благодаря, нищо не ни липсва.

— Радвам се, че най-после се срещнахме — продължи да боботи баронът. — Тук сме чували много неща за вас.

— Наистина ли? — каза окуражаващо Майлс. Очите на барона бяха необичайно алчни. „Остави любезностите и премини към изискванията на наемния войник, а?“ Това внимание беше малко повече от нормалното дори към един богат купувач. Майлс премахна всякакви следи от безпокойство в усмивката, с която му отвърна. „Търпение. Нека се появи предизвикателството, не бързай да срещнеш онова, което не можеш да разбереш.“ — Добри неща, надявам се.

— Забележителни неща. Вашето израстване е толкова бързо, колкото е загадъчен произходът ви.

По дяволите, по дяволите! Каква можеше да е тази уловка? Да не би баронът да намекваше, че знае кой всъщност е адмирал Нейсмит? Това можеше да се окаже непредвиден и сериозен проблем. Не… просто на страха очите са големи. „Изчакай. Забрави, че лейтенант лорд Воркосиган от бараярската Имперска служба за сигурност някога е съществувал в това тяло. Във всеки случай то не е достатъчно за двама души, момче.“ Все пак, защо тази дебела акула се усмихваше така угоднически? Майлс вирна горделиво глава.

— Историята за успеха на вашата флота при Вервейн достигна чак дотук. Такова нещастие за бившия й командир.

Майлс се вцепени.

— Съжалявам за смъртта на адмирал Озер.

Баронът философски повдигна рамене.

— Такива неща се случват. Не може едновременно да има двама командири.

— Той можеше да бъде забележителен подчинен.

— Гордостта е опасно нещо — усмихна се баронът.

Наистина. Майлс прехапа език. „Значи той мисли, че аз съм организирал смъртта на Озер. Нека си мисли.“ Никой не подозираше, че в тази стая всъщност има един наемен войник по-малко и че Майлс е човек на бараярската Имперска служба… Майлс отвърна на усмивката на барона и не отвърна нищо.

— Интересът ми към вас е голям — продължи баронът. — Например съществува загадка относно възрастта ви. Както и относно предишната ви военна кариера.

Ако Майлс не беше оставил напитката, сега щеше да я гаврътне на един дъх. Вместо това той стисна конвулсивно ръце зад гърба си. По дяволите, бръчките по лицето му от изтърпените болки не свидетелстваха за достатъчно възраст. Дали баронът наистина виждаше през псевдонаемническата служба двадесет и три годишен лейтенант от Сигурността…

Баронът заговори по-тихо.

— Верни ли са слуховете за вашето бетанско лечение за подмладяване?

Значи за това ставаше въпрос! Майлс почувства леко облекчение.

— Какъв интерес можете да имате от такива лечения вие, барон Фел? — попита на свой ред Майлс. — Аз мислех, че на Джексън Хол човек може практически да получи безсмъртие. Говори се, че тук някои хора вече са с трето клонирано тяло.

— Аз не съм от тях — отговори баронът с явно съжаление.

Майлс вдигна вежди истински изненадан. Очевидно този мъж не считаше процеса за убийство.

— Поради някакви непреодолими медицински пречки ли? — запита той, като придаде съчувствена нотка на гласа си. — Искрено съжалявам, сър.

— Може и така да се каже. — Усмивката на барона разкри силно отвращение. — При операцията за трансплантация на мозък някакъв процент от пациентите умират…

„Да — помисли си Майлс, — и за клоновете, чиито мозъци се изхвърлят, за да се освободи място, процентът е сто.“

— …друг процент страдат от различни постоянни увреждания. Това са рисковете, които човек трябва да приеме за наградата да продължи живота си.

— Но наградата е толкова голяма!

— Някои пациенти умират на операционната маса не случайно. Ако техните врагове са достатъчно хитри и имат възможност да го уредят. А аз имам немалко врагове, адмирал Нейсмит.

Майлс направи един малък жест в смисъл на „Кой ли би си помислил такова нещо?“ и продължи да си придава вид на дълбоко заинтересован.

— Според моите изчисления шансът да оживея при една мозъчна трансплантация е много под средния — продължи баронът. — Затова ме интересуват алтернативите. — Той замълча очаквателно.

— Ох — каза Майлс. Ох, наистина. Той разглеждаше ноктите си и напрегнато мислеше.

— Вярно е. Веднъж се подложих на един… неутвърден експеримент. Оказа се преждевременен. Много рано пренесен от животни върху хора. Не беше успешен.

— Не е бил успешен? — възкликна баронът. — Но вие изглеждате в отлично здравословно състояние, адмирал Нейсмит.

Майлс вдигна рамене.

— Да, имаше известна полза за мускулите, цвета на кожата, косата. Но костите ми са като на стар човек, крехки. — „Вярно е“ — помисли си Майлс. — Податливи са на костновъзпалителни атаки… има дни, през които не мога да се движа без болкоуспокоително. — „И това е вярно, дявол да го вземе. Едно ново и още неутвърдено медицинско откритие.“ — Очакваната продължителност на живота ми не се смята за добра. — "Например, ако някои тук разберат кой всъщност е „адмирал Нейсмит“. — Ако не сте склонен да търпите болка и не ви радва перспективата да осакатеете, не бих ви препоръчал тази процедура.

Баронът го огледа от главата до краката и разочаровано кимна.

— Разбирам.

Бел Торн, който добре знаеше, че широко разпространената мълва за „Бетанското лечение за подмладяване“ е пълна измислица, слушаше с добре прикрито веселие и успешно успяваше да потисне усмивката си. Благословено да е неговото малко сърдито сърце.

— Все пак — каза баронът, — вашият… учен може междувременно да е усъвършенствал процеса.

— Страхувам се, че не е — отвърна Майлс. — Той умря. — Майлс разпери безпомощно ръце. — От старост.

— О! — баронът отпусна рамене.

— А, ето те и теб, Фел — прозвуча един нов глас. Баронът изправи рамене и се обърна.

Мъжът, който го поздрави, бе толкова консервативно облечен, колкото и Фел. Придружаваше го мълчалив млад мъж — явно телохранител. Последният носеше униформа — червена копринена туника с висока яка и свободни черни панталони. Не беше въоръжен. На Станцията само хората на Фел имаха право да носят оръжие. Тук бяха наложени най-строгите правила за оръжието, които Майлс беше срещал. Но мазолестите ръце на телохранителя показваха, че той може би не се нуждае от оръжие. Очите му трепкаха, ръцете му леко потръпваха — свръхбдителност, постигната с изкуствени средства. Ако станеше нужда, той можеше да нанесе удар с зашеметяваща бързина и неподозирана сила. Не след дълго щеше да се пенсионира млад и да изживее останалата част от живота си с нарушена обмяна на веществата.

И мъжът, когото охраняваше, беше млад… вероятно син на някой важен лорд? Имаше дълга блестяща черна коса, изкусно сплетена в една плитка, гладка тъмномаслинена кожа и гърбав нос. Не можеше да е по-възрастен от истинската възраст на Майлс, но се движеше с увереността на зрял човек.

— А, Риовал — кимна в отговор барон Фел като на равен, а не като на подчинен. И все още играещ ролята на добър домакин, добави: — Господа офицери, позволете ми да ви представя барон Риовал от Къща Риовал. Адмирал Нейсмит, капитан Торн. От онзи бърз кръстосвач в дока, иликрианска изработка, Ри. Сигурно си го забелязал.

— Страхувам се, че не обръщам внимание на такива неща, Геориш. — Барон Риовал ги удостои с леко кимване като възпитан човек, който е учтив към по-нискостоящите. В отговор Майлс се поклони тромаво.

Риовал изостави Майлс с почти подчертано пренебрежение и сложил ръце ма хълбоците си, се обърна и загледа единствения обитател на глобуса с безтегловна среда.

— Моят агент не е преувеличил нейния чар.

Фел кисело се усмихна. При появяването на Риовал Никол се беше отдръпнала назад… беше се свила на кълбо… а сега плуваше зад инструмента, суетеше се с настройката му. Или по-точно се преструваше, че го настройва. Тя съсредоточено наблюдаваше Риовал, след това се върна към цитрата, сякаш тя можеше да издигне някаква магическа стена между тях.

— Можеш ли да я накараш да посвири… — започна Риовал, но беше прекъснат от позвъняването на радиостанцията-гривна на китката му. — Извинявай, Геориш. — С леко раздразнен вид той се позавъртя настрана и каза: — Риовал слуша. Надявам се, че не ме безпокоите за дреболии.

— Не, господарю — отвърна един тънък глас. — Говори мениджърът Дийм от службата за търговски демонстрации. Имаме проблем. Онова същество, което ни продаде Къща Барапутра, ухапа един клиент.

Изваяните устни на Риовал се разтвориха в мълчаливо ръмжене.

— Казах ти да го завържете с верига от дуралуминий.

— Вързахме го, сър. Веригата издържа, но то изскубна халката от стената.

— Стреляйте със стънера.

— И това направихме.

— Тогава като се свести го накажете както трябва. Един достатъчно продължителен глад ще изкорени тази му агресивност… особено при неговия невероятен метаболизъм.

— А какво да правим с клиента?

— Дайте му каквото поиска обезщетение. За сметка на Къщата.

— Страхувам се… че ще мине много време преди да бъде в състояние да оцени понесените щети. Сега е в клиниката. Все още е в безсъзнание.

Риовал изсъска.

— Изпрати личния ми лекар! Като се върна, лично ще се погрижа за останалото. След около шест часа. Край. — Той затвори апарата. — Слабоумни — изръмжа Риовал, пое замислено дъх и си възвърна добрите маниери, сякаш ги измъкна от въздуха. — Извинявай за прекъсването, Геориш.

Фел махна с ръка, като че ли искаше да каже: „Какво да се прави: бизнес.“

— Тъкмо те питах можеш ли да я накараш да изсвири нещо? — Риовал кимна към четириръката.

Фел плесна с ръце, очите му блеснаха с фалшиво великодушие.

— Изсвири нещо, Никол.

Никол кимна, намести се пред цитрата и затвори очи. Напрежението, изписано на лицето й, отстъпи място на някакво вътрешно спокойствие и тя засвири някаква бавна, приятна мелодия, която постепенно започна да става по-бърза.

— Достатъчно! — Риовал махна с ръка. — Точно такава е, каквато ми я описаха.

Никол спря по средата на мелодията и пое дълбоко дъх, без да отваря уста, очевидно смутена от невъзможността да изпълни пиесата докрай — артистично разочарование на незавършеност. С рязко движение остави чукчетата в стойките им и кръстоса горните и долните си ръце. Торн стисна устни и неосъзнато също кръстоса ръце.

— Всичко, каквото ми каза моят агент, е истина — продължи Риовал.

— В такъв случай може би твоят агент ти е предал моите съжаления — отвърна сухо Фел.

— Предаде ги. Но той няма право да вдига цената над стандартния таван. За толкова уникално нещо само аз имам право да преговарям директно.

— За нещастие аз съм свикнал да се радвам на нейния талант тук — отвърна Фел. — На моята възраст удоволствията се постигат по-трудно от печеленето на пари.

— Вярно е. И все пак може би друго удоволствие ще бъде не по-малко ценно. Мога да ти предложа нещо съвсем специално. Извън каталога.

— За нейните музикални способности! Те са повече от специални. Те са уникални. Гениални. Не са изкуствено създадени. В твоите лаборатории не може да се направи дубликат от тях.

— Моите лаборатории могат да направят дубликат от всичко. — Риовал се усмихна на отправеното предизвикателство.

— Освен оригиналност. Самата идея за дубликат го изключва.

Риовал разтвори ръце в израз на признание от философска гледна точка. Майлс разбра, че Фел се радва не просто на музикалния талант на четириръката, а изпитва огромно удоволствие от притежаването на нещо, което неговият съперник страстно желае да купи, но той няма абсолютно никаква нужда да продава. Изглежда, дори прочутият Риовал имаше трудности да го догони с нещо по-добро… и все пак, ако Риовал можеше да даде исканата от Фел цена, каква сила на Джексън Хол можеше да спаси Никол? Майлс неочаквано разбра, че знае каква може да е цената на Фел. Знаеше ли я Риовал?

Риовал стисна устни.

— В такъв случай да обсъдим въпроса с вземане на тъкан от нея. Това няма да й причини нищо лошо и ти ще продължиш необезпокояван да се радваш на нейните уникални услуги.

— С това тя ще престане да бъде уникална. Ти знаеш, че репродукциите винаги свалят цената на оригинала, нали, Ри? — усмихна се барон Фел.

— Но не веднага — възрази Риовал. — Времето за създаване на един клон е най-малко десет години… Но ти добре знаеш това. — Той се изчерви и леко се поклони, сякаш разбра, че току-що е проявил нетактичност.

От стиснатите устни на Фел стана ясно, че е разбрал.

— Наистина — каза хладно Фел.

В този момент Бел, който следеше пазарлъка, ги прекъсна ужасен.

— Ти нямаш право да продаваш нейната плът! Тя не е твоя собственост. Четириръката не е продукт на Джексън Хол, тя е свободна галактическа гражданка!

И двамата барони се обърнаха към Бел, сякаш наемникът беше мебел, която неочаквано е проговорила, без да й е дадена думата. Майлс трепна.

— Барон Фел може да продаде нейния договор — каза с ледено спокойствие Риовал. — И точно това обсъждаме. Помежду си.

Бел не обърна внимание на намека.

— На Джексън Хол има ли практическа разлика дали ще го наречете договор или плът?

Риовал хладно се усмихна.

— Никаква. Според закона тук собствеността е повече от девет десети.

— Това е абсолютно незаконно.

— Законно, скъпи ми… ах… вие сте бетанец, нали? Това обяснява всичко — отвърна Риовал. — Законно е онова, което са решили властите на планетата и могат да го наложат. Аз не виждам тук лица от бетанската изпълнителна власт, които да ни наложат своята странна версия на морал и законност. Ти виждаш ли, Фел?

Фел слушаше вдигнал вежди, едновременно развеселен и раздразнен.

Без се изненада.

— Значи ако извадя оръжие и те ударя по главата, ще бъде съвсем законно, така ли?

Телохранителят настръхна и се приготви за скок.

— Престани, Бел — промърмори Майлс.

Но на Риовал му стана интересно да дразни бетанския натрапник.

— Ти нямаш оръжие. Но като оставим настрана закона, подчинените ми са инструктирани да отмъстят за мен. При дадените обстоятелства това може да се схваща както като естествена реакция, така и като наказателен акт. Всъщност ти ще установиш, че един такъв неуместен импулс наистина е незаконен.

Барон Фел погледна Майлс в очите и леко кимна. Време бе да се намеси.

— Трябва да си тръгваме, капитане — каза Майлс. — Ние не сме единствените гости на барона.

— Опитайте топлия бюфет — предложи любезно Фел.

Риовал демонстративно остави Бел без внимание и се обърна към Майлс.

— Прескочете до моя институт, ако ви е на път, адмирале. Дори един бетанец може да разшири хоризонтите на своя опит там. Сигурен съм, че моите хора могат да ви предложат нещо интересно за парите, с които разполагате.

— Вече не разполагам с никакви пари — отвърна Майлс. — Барон Фел изчерпи кредитната ми карта.

— Ах, много лошо. Може би при следващото пътуване — каза Риовал и се обърна незаинтересован настрана.

Бел не се помръдна.

— Вие не можете да продавате граждани на галактиката там долу — каза той и посочи нервно към кривината на планетата, която се виждаше през люка. Четириръката Никол ги наблюдаваше безизразно иззад цитрата си, но сините й очи блестяха.

Риовал се обърна неочаквано, преструвайки се на изненадан.

— О, капитане, току-що се сетих. Като бетанец… ти трябва да си истински генетичен хермафродит. Ти самият си пазарна рядкост. Аз мога да те наема с два пъти по-голямо заплащане от сегашното. И без риск да бъдеш застрелян. Гарантирам ти, че ще бъдеш изключително популярен. Твоята група се цени високо.

Майлс можеше да се закълне, че видя как кръвното на Торн се вдигна, когато разбра смисъла на казаното от Риовал. Лицето на хермафродита помръкна и той пое дълбоко дъх. Майлс се пресегна и го стисна за рамото.

— Отказваш ли се? — попита Риовал и вдигна глава. — Твоя работа. Но аз наистина ще ти платя добре за генетичен материал от твоята плът, с който да попълня каталозите си.

Бел избухна.

— За да създадеш от мен клонирани братчета и сестричета, които да направиш… да направиш… сексуални роби през следващия век! Само през трупа ми… или през твоя… ти…

Бел беше толкова разгневен, че заекна — нещо, което Майлс никога не беше виждал, въпреки че го познаваше от седем години, включително и по време на сражения.

— Значи така, бетанецо — самодоволно се усмихна Риовал.

— Престани, Ри — изръмжа Фел.

Риовал въздъхна.

— Е, тъй да бъде. Но идеята е доста примамлива.

— Не можем да победим, Бел — изсъска Майлс. — Време е да се оттеглим.

— Благодаря за гостоприемството, барон Фел — официално се сбогува Майлс. — Довиждане, барон Риовал.

— Довиждане, адмирале — отвърна Риовал и с нежелание се раздели с най-доброто си развлечение за деня. — За бетанец вие изглеждате космополитен тип. Може би някога ще ни посетите без вашия приятел моралист.

Една война на думи трябва да се спечели с думи.

— Не мисля — промърмори Майлс и напрегна ума си да измисли нещо обидно преди да се оттеглят.

— Какъв срам — каза Риовал. — Ние имаме закон за кучетата и джуджетата, който, сигурен съм, ще намерите за превъзходен.

Последва момент на абсолютна тишина.

— Да се махаме — предложи категорично Бел.

Майлс се усмихна през зъби, поклони се и се оттегли, стиснал здраво рамото на Бел. Зад гърба си чу смеха на Риовал.

В този момент пред тях изникна майордомът на Фел.

— Насам, моля, господа офицери — усмихна се той. Майлс никога преди не беше изгонван отнякъде с такава изискана любезност.

 

* * *

 

Торн крачеше из каюткомпанията на „Ариел“, а Майлс седеше и посръбваше горещо и черно като мислите му кафе.

— Съжалявам, че избухнах с онзи хлапак Риовал — извини се навъсено Бел.

— Какъв ти хлапак, по дяволите — отвърна Майлс. — Мозъкът в това тяло е поне на сто години. Той си играеше с теб както си искаше. Не можехме да разчитаме на успех срещу него. Признавам, че щеше да е по-добре, ако ти беше проявил повече разум и навреме беше престанал.

Бел направи знак, че разбира, и продължи:

— Бедното момиче, затворено в онзи балон… пропуснах единствения си шанс да поговоря с нея, да й вдъхна надежда… вместо това говорих глупости…

Тя наистина беше събудила мъжа в Торн, размишляваше кисело Майлс.

— Случва се и с най-добрите — промърмори Майлс, усмихна се над чашката с кафе, после се намръщи. Не. По-добре да не поощрява интереса на Торн към четириръката. Тя очевидно бе много повече от обикновена музикантка в Къща Фел. Той имаше само един космически кораб с двадесет души екипаж. Но дори целият Дендарии флот да му дойдеше на помощ, трябваше да премисли два пъти преди да обиди барона на собствената му територия. Те бяха дошли да изпълнят определена задача. Къде ли бе проклетият учен, когото трябваше да отвлекат? И защо още не се бе обадил, както беше уговорено?

Интеркомът на стената иззвъня и Торн вдигна слушалката.

— Торн слуша.

— Говори ефрейтор Нот от шлюза на дока. Тук има една… жена, която иска да ви види.

Торн и Майлс се спогледаха и вдигнаха вежди.

— Как се казва? — попита Торн.

Чу се странично говорене, след това Нот съобщи.

— Казва, че името й е Никол.

Торн изсумтя изненадано.

— Добре. Придружи я до каюткомпанията.

— Слушам, капитане.

Никол се появи на входа с плуващия си стол — летяща цилиндрична емайлирана в зелено като очите й чаша, която сякаш търсеше чинийката си. Промуши се през вратата така лесно, като жена с два крака, спря до масата на Майлс и застана на височината на седнал човек. Органите за управление на стола командваше с долните си ръце, а горните бяха съвсем свободни. Опората за долната част на тялото сигурно бе конструирана специално за нея. Майлс наблюдаваше маневрите й с интерес. Значи така живееше тя извън кълбото с безтегловна среда. Очакваше да е слаба. Не изглеждаше слаба. Изглеждаше решителна.

— Никол. Колко хубаво да те видя отново — възкликна Торн.

Тя кимна.

— Здравей, капитан Торн. Здравейте, адмирал Нейсмит. — Местеше поглед от единия на другия, после се спря на Торн. Майлс мислеше, че разбира защо. Той пиеше кафето си и чакаше развитието на нещата.

— Капитан Торн. Ти си наемен войник, нали?

— Да…

— И… извинявам се, ако съм те разбрала неправилно, но ти ми влизаш в положението. И ме разбираш.

Торн направи лек идиотски поклон.

— Разбирам, че висиш над бездна.

Тя стисна устни и мълчаливо кимна.

— Тя сама е влязла в нея — посочи Майлс.

Никол вдигна брадичка.

— И възнамерявам сама да изляза.

Майлс вдигна извинително ръка и отново отпи от кафето си.

Тя вдигна плуващия стол и с нервен жест го върна на същата височина, от която беше започнала.

— Струва ми се — каза Майлс, — че барон Фел е сигурен защитник. Мисля, че докато е жив, ти не бива да се страхуваш от плътските намерения на Риовал.

— Барон Фел умира. — Тя отметна глава. — Или поне мисли, че умира.

— И аз така разбрах. Защо не си е направил клон?

— Направи си. Всичко беше уредено с Къща Барапутра. Клонът беше четиринадесетгодишен и с нормална големина. Но преди две години някой го уби. Баронът още не е открил убиеца, макар че има списък със заподозрени. Начело на списъка е неговият доведен брат.

— Значи го е пленил в собственото му стареещо тяло. Колко… очарователен тактически маньовър — разсъждаваше Майлс. — Чудя се какъв ще е следващият ход на този неизвестен враг? Или просто ще го чака да умре?

— Не зная — отвърна Никол. — Баронът създаде друг клон, но той още не е изваден от репликатора. Дори с акселератор за растеж ще минат години преди тялото му да стане подходящо за трансплантация. И… на мен ми се струва, че има много начини, по които дотогава баронът да умре от неестествена смърт.

— Положението наистина не е сигурно — съгласи се Майлс.

— Искам да се махна. Искам да си купя билет и да замина оттук.

— Защо не отидеш в някой от офисите на трите галактически пътнически линии тук и не си купиш билет? — попита сухо Майлс.

— Заради договора — отвърна Никол. — На Земята не си давах сметка какво ще означава да дойда на Джексън Хол. И дори не мога да си платя билета, освен ако баронът не реши сам да ме пусне. А изглежда, по някакъв начин… животът ми тук става все по-скъп. Според моите сметки… преди да ми изтече договорът ще стане много по-лошо.

— Още колко остават? — попита Торн.

— Още пет години.

— Ай — въздъхна съчувствено той.

— Значи ти искаш да ти помогнем да нарушиш синдикалния договор — каза Майлс. — Да те измъкнем тайно, предполагам.

— Ще си платя. Сега мога да платя много повече, отколкото ще мога догодина. Работата не е такава, каквато си я представях, когато дойдох. Говореха ми за записи, за видеоклипове… няма нищо такова. Мисля, че няма и да има. Аз трябва да мога да достигна до по-широка публика, за да мога някога да си платя пътя за връщане у дома. При моя народ. Искам… да се махна оттук преди да падна в онази гравитационна яма. — Тя посочи с палеца на горната си ръка планетата, около която се въртяха по орбита. — Хората, които стъпват на нея, никога не се връщат. — Никол спря. — Вие страхувате ли се от барон Фел?

— Не! — извика Торн.

— Да — каза Майлс.

Двамата размениха язвителни погледи.

— Ние сме склонни да внимаваме в отношенията си с барон Фел — каза Майлс. Торн вдигна рамене в знак на съгласие.

Никол се намръщи, заобиколи масата, извади от зелената си копринена блуза пачка банкноти планетарна валута и ги сложи пред Майлс. И тупна отгоре и една монета.

— Тези пари ще успокоят ли нервите ти?

Бяха най-малко две хиляди бетански долара, вероятно със средна номинална стойност, макар че еднодоларовата бетанска монета върху пачката не позволяваше да се види точно каква.

— Е — каза Торн и погледна Майлс, — какво е нашето мнение като наемни войници?

Майлс се облегна на стола си замислен. Тайната за самоличността му не беше единствената услуга, на която Торн можеше да се позове, ако пожелаеше. Майлс си спомняше деня, когато само с шестнадесет души в бойни доспехи и много нерви Торн помогна да завладеят една астероидна минна станция и дреднаута „Триумф“.

— Аз поощрявам творческото мислене на моите командири — каза най-после той. — Проведи преговора, капитане.

Торн се усмихна, взе монетата и каза на музикантката:

— Идеята ти е правилна. Но парите ти не са.

Тя посегна колебливо към блузата си и спря, защото Торн бутна банкнотите обратно към нея.

— Какво?

Той подхвърли монетата във въздуха и я хвана.

— Това е точната сума. За сключване на официален договор, разбираш. — Бел й протегна ръка. Никол за момент се смути, после я стисна. — Договорихме се — каза щастливо Торн.

— Герою, не забравяй, че ще използвам правото си на вето, ако не успееш да го направиш тайно — каза Майлс и заклати заканително пръст. — Това е моят дял от цената.

— Да, сър — съгласи се Торн.

 

* * *

 

Няколко часа по-късно Майлс се събуди от настойчивото звънене на комуникационния пулт. Моментално забрави какво беше сънувал. Имаше смътната представа, че е било нещо неприятно. Биологическо и неприятно.

— Адмирал Нейсмит слуша.

— Дежурният офицер по навигация и комуникация ви безпокои, сър. Търсят ви отдолу по гражданската комуникационна мрежа. Някой си Вон.

Вон беше конспиративното име на човека, когото трябваше да отвлекат. Истинското му име беше доктор Канаба. Майлс грабна униформената си куртка и я облече над черната тениска, безуспешно приглади косата си и седна на ергономичния стол пред комуникационния пулт.

— Свържи ме.

На видеоекрана се материализира лицето на мъж над средна възраст със загоряла кожа, неопределена раса, къси, посивели на слепоочията къдрави коси. В живите му кафяви очи светеше интелигентност. „Да, това е моят човек — помисли със задоволство Майлс. — Започва се.“ Но Канаба изглеждаше повече от напрегнат. Беше смутен.

— Адмирал Нейсмит?

— Да. Вон?

Канаба кимна.

— Къде си? — попита Майлс.

— Долу.

— Трябваше да се срещнем тук.

— Зная. Нещо става. Възникна проблем.

— Какъв проблем? Всъщност… този канал сигурен ли е?

Канаба горчиво се засмя.

— На тази планета нищо не е сигурно. Но не мисля, че ме подслушват. Още не мога да дойда. Имам нужда от… помощ.

— Вон, не сме екипирани да те отвлечем от превъзхождащи ни сили… ако си затворен…

Той поклати глава.

— Не, не е това. Аз… изгубих нещо. Нужна ми е помощ, за да си го върна.

— Разбрах, че си готов да изоставиш всичко. По-късно ще получиш компенсация.

— Не става въпрос за лично притежание. Това е нещо, което вашият работодател държи на всяка цена да има. Това са… генетични материали, които са ми отнети… Без тях няма да ме приемат.

Доктор Канаба взе Майлс за наемник, на когото Бараярската сигурност е поверила минимум секретна информация.

— Възложено ми е да транспортирам единствено теб и твоите умения.

— Не са ви казали всичко.

„По дяволите, наистина не са. Те ще те приемат без нищо и ще бъдат много благодарни.“

— Какви са тези образци?

Канаба се намръщи и стисна уста.

— Няма да тръгна без тях. Иначе сделката пропада. И вашето възнаграждение, наемнико.

Той наистина беше решил да не тръгне без проклетите генетични материали. По дяволите! Майлс притвори очи.

— Всичко това е малко загадъчно.

Канаба вдигна рамене в знак на потвърждение.

— Съжалявам. Но аз трябва… Елате да се видим и ще ви разкажа останалото. Или вървете, не ме интересува. Но нещо трябва да се постигне, поне част от вината трябва да се изкупи. — Гласът му постепенно заглъхна.

Майлс пое дълбоко дъх.

— Добре. Но с всяко усложнение, което прибавяш, нараства рискът за теб. И за мен. Добре е да държим сметка за това.

— О, адмирале — тъжно каза Канаба, — за мен. Рискът е за мен.

 

* * *

 

Снегът се сипеше над малкия парк, където двамата с Бел бяха прекарали нощта, Майлс трепереше от студ въпреки парката си и ругаеше под нос. Най-сетне Канаба се появи и двамата с Торн тръгнаха мълчаливо подир него.

Лабораториите на Къща Барапутра бяха разположени в долния край на града, което Майлс определено намери за обезпокоително: охранявано летище за совалки, охранявани общински здания, оградени със стени жилищни комплекси и безразборно разпръснати между тях обитавани от промъкващи се крадешком хора стари постройки, които, изглежда, не бяха охранявани от никого. Майлс се чудеше дали отделените от него за охрана двама Дендарии наемници са достатъчни. Но промъкващите се хора ги избягваха — очевидно разпознаваха добре въоръжените лица. Поне при дневна светлина.

Канаба ги отведе в една от близките сгради. Тръбните подемници не работеха, коридорите бяха неотоплени. Облечен в тъмно човек, може би жена, бързо мина пред тях и се скри в сенките. На Майлс тя напомни неприятно за плъх. Последваха колебливо Канаба по някаква аварийна стълба покрай неработещ тръбен подемник, преминаха по един коридор и през една врата със счупена дактилна ключалка влязоха в празна мръсна стая, слабо осветена от прозорец без стъкла. Поне не духаше.

— Мисля, че тук можем спокойно да говорим — каза Канаба, обърна се към тях и си свали ръкавиците.

Торн извади набор от детектори и започна да сканира помещението, докато двамата охранители обикаляха наоколо. Единият се разположи в коридора, другият — до прозореца.

— Сканирането показва, че е чисто — каза най-после Бел, сякаш с нежелание повярвал на собствените си инструменти. — Засега! — Той многозначително пристъпи към Канаба и сканира и него. Канаба чакаше с наведена глава, сякаш почувствал, че няма право на друго. Бел включи шумозаглушителя.

Майлс отметна качулката си и разкопча парката, за да може по-бързо да извади оръжие в случай на нужда. Беше му изключително трудно да разбере Канаба. Какви все пак бяха мотивите на този човек? Нямаше съмнение, че Къща Барапутра му е осигурила комфорт… палтото, добре скроените дрехи под него достатъчно красноречиво говореха за това… и макар че неговият жизнен стандарт сигурно нямаше да спадне, когато прехвърлеше верността си към Бараярския Имперски научен институт, той нямаше да има възможност да натрупа богатство. Значи не го правеше за пари. Това беше ясно. Но защо бе работил за място като Къща Барапутра, ако не от алчност за пари?

— Ти ме озадачаваш, доктор Канаба — тихо каза Майлс. — Защо правиш тази промяна по средата на кариерата си? Доста добре със запознат с твоите нови работодатели и честно казано, не вярвам, че могат да ти предложат повече пари от Къща Барапутра.

— Те ми предложиха защита от Къща Барапутра. Макар че ако вие трябва да осигурите тази защита… — Канаба огледа недоверчиво Майлс.

Ха. По дяволите. Мъжът наистина беше готов да се откаже. И тогава Майлс щеше да трябва да обяснява пред шефа на Имперската сигурност Илян неуспеха на акцията.

— Те купиха нашите услуги — каза Майлс, — и следователно сега ти ще ни командваш. Искат да си в безопасност и доволен. Но ние не можем да те защитим, ако се отклоняваш от предварително изготвения план за максимална сигурност, ако ни изложиш на случайни фактори и искаш от нас да работим слепешката. За да поема пълна отговорност за резултатите от акцията, ми е необходима изчерпателна информация за онова, което става.

— Никой не иска да поемате отговорност.

— Извинявай, докторе, но те сигурно искат.

— О — възкликна Канаба. — Аз… разбирам. — Той се върна при стената. — Ще направите ли онова, което искам?

— Ще направя всичко, което е в моите възможности.

— Чудесно… — изсумтя Канаба. — Господи… — Той поклати глава и шумно пое дъх. — Не дойдох тук за пари. Дойдох, защото само тук можех да провеждам изследванията, за които мечтаех. Никаква преграда от предразсъдъци и остарели ограничения. Мечтаех да направя важни научни открития… но всичко се оказа илюзия. Свободата се превърна в робство. Нещата, които искаха от мен… Непрекъснато прекъсваха работите ми. О, във всеки случай винаги могат да се намерят хора, които да вършат всякаква работа, но това са посредствени учени. Тези лаборатории са пълни с такива хора. Най-добрите не могат да се купят. Аз извършвах проучвания, постигнах уникални резултати, но Барапутра не иска да ги разработва, защото печалбите ще са много малки, независимо колко много хора ще имат полза от тях… не получих никакъв кредит, никаква подкрепа за моята работа… всяка година виждам в литературата галактически признания в моята област на по-малко способни учени, но аз не мога да публикувам моите резултати… — Той спря и наведе глава. — Сигурно ме смятате за мегаломан.

— Всъщност… — каза Майлс, — изглеждаш доста разочарован.

— Разочарованието — каза Канаба — ме събуди от продължителен сън. Наранено его… това е само наранено его. Но в моята гордост аз преоткрих срама. И бремето на този срам ме порази. Разбирате ли? И ако разбирате, има ли това значение за вас? Ах! — Той закрачи из стаята.

— Хм. — Майлс се почеса по главата. — Има. С удоволствие ще изслушам обясненията ти… на моя кораб. По време на пътуването.

Канаба се усмихна кисело.

— Разбирам, че сте практичен човек. Войник. Чудесно. Бог ми е свидетел, че имам нужда тъкмо от войник.

— Дотам ли са стигнали нещата?

— Това… стана неочаквано. Мислех, че е под мой контрол.

— Продължавай! — подкани го Майлс.

— Бяха синтезирани седем генетични комплекса. Един беше препарат за лекуване на някакво неясно ензимно смущение. Друг целеше да повиши двадесетократно генерацията на кислород от водорасли на космическа станция. Трети дойде отвън, донесен от един мъж… никога не научихме кой всъщност беше той, но подир него вървеше смъртта. Седем мои колеги, които работеха върху този проект, бяха убити една нощ от командоси, които го преследваха… научните им записки бяха унищожени… на никого не казах, че тайно бях взел за изучаване образец от комплекс. Още не съм разгадал всичко, но мога да ви кажа, че е абсолютно уникален.

Майлс почти се задави, като си спомни за странната верига от обстоятелства, при които преди година разузнаването беше дало идентичен генетичен материал на Дендарии. Телепатичният комплекс на Теренс Сий… и главната причина, поради която негово императорско величество неочаквано пожела да докарат най-добрия генетик. Ако останалите шест комплекса имаха приблизително стойността на този, шефът на Имперската сигурност Илян щеше да го одере жив, че е допуснал да му се изплъзнат от пръстите. Вниманието на Майлс към Канаба изведнъж се засили. Това пътуване може би нямаше да се окаже толкова банално, колкото се опасяваше.

— Тези седем комплекса са плод на десетки хиляди изследователски часове, главно мои… дело на моя живот. Още отначало планирах да ги взема със себе си. Затворих ги във вирусна капсула и ги оставих на съхранение, обезсилени и латентни в жив… — Канаба се поколеба — организъм. Един организъм, мислех аз, в който никой няма да се сети да ги търси.

— А защо не ги скри в собствената си плът? — попита раздразнено Майлс. — Така нямаше да ги изгубиш.

Канаба зейна от изненада.

— Аз… не се сетих. Колко елегантно! Как не се сетих? — Той се плесна по челото озадачен, сякаш да провери дали нервната му система функционира нормално, после отново стисна устни. — Всъщност нямаше да има никаква разлика. Въпреки това аз щях да се нуждая от… — той млъкна. — Отнася се за организма — каза най-после той. — Съществото… — Последва ново дълго мълчание.

— От всичко, върху което работих — тихо продължи Канаба, — от всичките прекъсвания, което това отвратително място наложи на моята работа, най-много съжалявам за едно. Вие разбирате, че това беше преди години. Бях млад, мислех, че тук ме очаква бляскаво бъдеще, което трябва да защитя. И то не беше само мое дело… споделена вина, а? Разпределете я върху много, кажете: той беше виновен, той го направи… Но сега вината е само моя.

„Искаш да кажеш, че сега е моя“ — помисли мрачно Майлс.

— Докторе, колкото повече се бавим, толкова по-голяма е вероятността да провалим тази операция. Моля те, разказвай по същество.

— Да… да. Е, преди две години лабораториите на Къща Барапутра сключиха договор за създаване на… нови видове. По поръчка.

— Мислех, че Къща Риовал е известна със създаването по поръчка на хора или каквото и да било друго — каза Майлс.

— Те правят роби. Много специализирани. Клиентите им са изненадващо малко. Има много богати хора и, предполагам, много покварени хора, но клиентите на Къща Риовал трябва да принадлежат и към двете групи, а според мен тези хора не са много. Във всеки случай очакваше се нашият договор да доведе до голяма производствена серия, далеч надвишаваща производствените мощности на Къща Риовал. Някакво притиснато от съседите си правителство поръчало създаването на раса от супервойници.

— Какво? Пак? — възкликна Майлс.

— Този път мислехме, че ще успеем. Във всеки случай аристокрацията на Барапутра искаше да получи парите от договора. Но в проекта се намесиха твърде много хора: клиентът, нашите началници, членовете на съвета по генетични проекти. Всички настояваха за внедряване на техни идеи. Кълна се, че той беше осъден на провал още преди да излезе от проектантската зала.

— Супервойник, проектиран от комитет. О, богове! — Майлс примижа очарован. — И какво стана?

— Струваше ни се… на няколко от нас, че физическите граници на обикновения човек са достигнати. Мускулната система беше доведена до съвършенство — стимулирана с максимум хормони, развита до физическите предели. Повече от това не можеше да се направи. Тогава се обърнахме към други видове. Аз например бях очарован от аеробния и анаеробния метаболизъм в мускулатурата на породистия кон…

— Какво? — възкликна шокиран Торн.

— Имаше и други идеи. Прекалено много. Не всичките бяха мои, кълна се.

— Ти си смесил човешки и животински гени? — извика ужасен Майлс.

— Защо не? Човешки гени бяха имплантирани на животни… това беше първия пробив в тази насока. Беше направен човешки инсулин от бактерии и други подобни. Но дотогава никой не се решаваше да направи обратното. Аз преодолях бариерата, наруших забраните… Отначало вървеше добре. Но когато първият супервойник достигна пубертета, грешката стана очебийна. Е, това беше само първи опит. Тези супервойници трябваше да бъдат страхотни. Но завършиха чудовищно.

— Кажи ми — Майлс се задави, — в комитета имаше ли хора с боен опит?

— Предполагам, че клиентът е имал такива, за да ни даде параметрите — отвърна Канаба.

— Разбирам — промълви разстроен Торн. — Искали са отново да създадат наемни войници.

Майлс отправи към Торн успокояващ поглед и почука по часовника си.

— Не ни давай да те прекъсваме, докторе.

Настъпи тишина. След това Канаба продължи:

— Създадохме десет прототипа. Но клиентът… се отказа от поръчката. Изгубил войната…

— Защо ли не съм изненадан? — тихо каза Майлс.

— …финансирането беше прекратено и проектът изоставен преди да можем да коригираме допуснатите грешки. Девет от прототипите умряха. Остана само един. Държахме го в лабораториите поради… трудности по осигуряване навън на храна, квартира. В него скрих моите комплекси генетични материали. Още са там. Последното нещо, което смятах да направя преди да напусна, беше да го убия. В израз на състрадание… на отговорност. На изкупление, ако щете.

— И какво стана? — подкани го Майлс.

— Преди няколко дни неочаквано беше продаден на Къща Риовал. Очевидно като новост. В своите банки за генетични материали барон Риовал колекционира всякакви чудатости…

Майлс и Бел се спогледаха.

— …не знаех, че е продаден. Когато сутринта влязох в лабораторията, него го нямаше. Не смятам, че Риовал има представа за истинската му стойност. Доколкото зная, сега е там, в биологическия комплекс на Риовал.

Майлс реши, че има главоболие от синусите. От студения въздух, без съмнение.

— И какво искаш да направим ние?

— Да се промъкнете по някакъв начин там, да го убиете и да вземете генетичните комплекси. Чак тогава ще тръгна с вас.

Майлс почувства остри стомашни болки.

— И да донесем двете уши и опашката.

Канаба го погледна студено.

— В мускула на левия прасец. Там инжектирах моя комплекс. Тези депонирани вируси не са болестотворни и не са отишли далеч. По-голямата част от тях трябва да са там.

— Разбирам. — Майлс потри слепоочията си и притисна очи. — Добре. Ще се погрижим за това. Този личен контакт между нас е много опасен и предпочитам да не се повтаря. Планирах да докладвам на кораба след четиридесет и осем часа. Ще се затрудним ли да разпознаем твоето творение?

— Не мисля. То е високо почти два и петдесет. Аз… искам да знаете, че кучешките му зъби не са моя идея.

— Разбирам…

— Ако все още е в добро здраве, ще може да се движи много бързо. Мога ли да ви помогна с нещо? Имам достъп до безболезнени отрови…

— Ти направи достатъчно, благодаря. Останалото остави на нас, професионалистите, а?

— Най-добре е тялото да бъде напълно унищожено. Да не останат никакви клетки. Ако можете.

— За това са измислени плазмени дъгомети. Ти по-добре се погрижи за себе си.

— Да. — Канаба се поколеба. — Адмирал Нейсмит?

— Да?

— Аз… може би ще бъде добре моят бъдещ работодател да не научи за него. Той има подчертани военни интереси и може да прояви прекалено голям интерес.

— О — каза Майлс / адмирал Нейсмит / лейтенант лорд Воркосиган от Бараярската Имперска сигурност, — мисля, че можеш да бъдеш спокоен.

— Четиридесет и осем часа достатъчни ли са вашата команда да извърши операцията? — попита загрижен Канаба. — Вие разбирате, че ако не вземете генетичните комплекси, аз няма да дойда.

— Бъди спокоен. Твоята безопасност е включена в подписания от мен договор — отвърна Майлс. — А сега най-добре да заминаваш.

— Разчитам единствено на вас, сър. — Канаба кимна разтревожен и излезе.

Те почакаха няколко минути в студената стая. Вятърът виеше около сградата. От коридора над тях прозвуча странен писък, последван от остър смях. Охранителят, който излезе подир Канаба, се върна.

— Стигна безпрепятствено до наземната кола, сър.

— Добре — рече Торн. — Предполагам, че най-напред трябва да намерим плана на лабораторния комплекс на Риовал.

— Според мен не ни е необходим — отвърна Майлс.

— Ако трябва да го нападнем…

— Да нападнем? По дяволите! Нямам намерение да рискувам хората си за нещо толкова идиотско. Аз казах, че ще изкупя греха му, но не съм казал как.

 

* * *

 

Комуникационният пулт на гражданската мрежа на летището за совалки изглеждаше толкова удобен, колкото и всеки друг. Майлс се вмъкна в кабината и пъхна в апарата кредитната си карта, а Торн остана извън зрителния ъгъл на екрана, обърнат с лице към охраната отвън. Майлс набра кода.

На видеоекрана мигновено се появи образът на миловидна девойка с трапчинки на бузите и гъста бяла грива вместо коса.

— Къща Риовал, служба „Пласмент“. С какво мога да ви услужа?

— Искам да говоря с мениджъра Дийм от отдел „Продажби и демонстрации“ — каза спокойно Майлс, — за възможна поръчка за моята организация.

— За кого да съобщя?

— Адмирал Нейсмит от Свободния наемнически Дендарии флот.

— Един момент, сър.

— Наистина ли мислиш, че ще го продадат? — промърмори Бел отстрани, когато лицето на девойката изчезна и се появи въртяща се картина от цветни светлини и се чу някаква сладникава музика.

— Забрави ли какво чухме вчера? — попита Майлс. — Бас държа, че се продава. При това евтино. — Просто не трябваше да показва, че е много заинтересован.

За забележително кратко време цветният облак изчезна и се появи изключително красив млад синеок албинос с червена копринена риза. На едната страна на бялото му лице имаше огромна синина от ожулено.

— Аз съм мениджър Дийм. С какво мога да ви бъда полезен, адмирале?

Майлс грижливо се покашля.

— Дочух, че Къща Риовал неотдавна е получила от Къща Барапутра един обект, към който проявявам професионален интерес. Предполага се, че е прототип на някакъв нов вид подобрен боец. Можете ли да ми кажете нещо за него?

Дийм неволно опипа ожуленото си лице.

— Наистина имаме такъв артикул, сър.

— Продавате ли го?

— О, да… искам да кажа, че предстои някакво споразумение за него. Но мисля, че все още не е късно да се спазарите.

— Възможно ли е да го видя?

— Разбира се — отвърна Дийм с едва сдържана готовност. — Кога желаете да стане това?

Появиха се електростатични смущения, образът на екрана трепна, лицето на Дийм изведнъж се сви и се отмести на страна. Появи се ново, добре познато лице. Бел тихо изсъска.

— Аз ще поема този разговор — каза барон Риовал.

— Да, сър. — Дийм се опули от изненада и се оттегли. Образът на Риовал нарасна и запълни целия екран.

— И така, бетанецо — засмя се Риовал, — излиза, че притежавам нещо, което в края на краищата, искате да купите.

Майлс вдигна рамене.

— Може би — отвърна той с безразличен глас. — Ако цената е по моите възможности.

— Аз мислех, че дадохте всичките си пари на Фел.

Майлс разпери изразително ръце.

— Един добър командир винаги има скрити резерви. Но цената на стоката още не е определена. Всъщност самото нейно съществуване не е установено.

— О, стоката съществува, можете да сте сигурен. И тя е… много впечатляваща. Беше неповторимо удоволствие да я прибавя към моята колекция. Не ми се ще да се разделям с нея. Но за вас специално — Риовал се усмихна, — за вас може би ще отрежа от цената. — Той се изкикоти.

„По-вероятно специално прерязване на гърло.“

— О?

— Моите условия за търговия са прости — каза Риовал. — Плът срещу плът.

— Струва ми се, че надценявате интереса ми към тази сделка, бароне.

Очите на Риовал светнаха.

— Не споделям вашето мнение.

„Той знае, че не бих разговарял с него, ако не проявявах голям интерес.“

— В такъв случай очаквам да чуя вашето предложение.

— Аз ще ви продам любимото животно на Къща Барапутра… ах, трябва да го видите, адмирале!… за три генетични образеца от тъкан. Три генетични образеца, които, ако сте достатъчно умен, няма да ви струват нищо. — Риовал вдигна един пръст. — Един от вашия бетански хермафродит — втори пръст, — един от вас — трети пръст, — и един от четириръката музикантка на барон Фел.

В ъгъла на кабината Торн, изглежда, успя да предотврати един апоплектичен пристъп. За щастие тихо.

— Може да се окаже изключително трудно да се вземе третият образец — каза Майлс, за да спечели време за мислене.

— По-малко трудно, отколкото за мен — възрази Риовал. — Барон Фел познава агентите ми, а и след моето последно предложение ще е много внимателен. Вие имате чудесна възможност да заблудите неговата охрана. Сигурен съм, че при достатъчна мотивация това ще е напълно във вашите възможности, наемнико.

— При достатъчно мотивация няма нищо, което да е извън моите възможности, бароне — каза Майлс.

— Чудесно. Ще очаквам да ми съобщите решението си… да речем… двадесет и четири часа. След това предложението ми