Лоис Макмастър Бюджолд
Наемниците на Дендарии — Моята библиотека

ПЪРВА ГЛАВА

Високият мрачен инструктор беше облечен в зелена имперска униформа, комуникационният панел в ръцете му приличаше на маршалски жезъл. Почукваше го в бедрото си, очите му опипваха строените младежи с предизвикателно презрение.

Част от играта, помисли си Майлс, докато правеше опит да не показва колко му е студено. Беше по гащета и маратонки, есенният ветрец пронизваше тялото му. Когато си почти гол сред хора, които са се наконтили като за парад пред императора Грегър, много лесно можеш да изгубиш самочувствието си. Но в интерес на истината повечето от събраните тук хора бяха облечени като него. Инструкторът, отговорен за провеждане на изпитите, изглеждаше сред тях като бяла врана. Майлс спря очи върху него, опитвайки се да открие триковете, чрез които тялото му съумяваше да излъчва тази ледена компетентност. Имаше какво да научи от тоя тип…

— Ще бягате по двойки — започна онзи. Не повиши глас, но думите му някак успяха да достигнат и до най-крайните младежи в редиците. Още един ефектен номер, помисли си Майлс. Някога го използваше баща му — когато беше ядосан, гласът му спадаше до шепот. И това впечатляваше.

— Трябва да помните, че времеизмерването на петкилометровото разстояние започва в момента, в който преодолеете последните препятствия — добави инструкторът и се зае да определя двойките.

Приемните изпити на кандидатите за офицерска длъжност в Имперската армия на Бараяр се провеждаха в продължение на цяла седмица. Зад гърба на Майлс останаха пет дни на устни и писмени изпити с голяма интензивност, по единодушно мнение на участниците — най-трудната част.

Младежите около него видимо започваха да се отпускат, чуваше се смях и пресилени оплаквания от трудността на изпитите, заядливостта на участниците в комисиите, лошата храна, недостатъчната почивка и коварните капани, заложени в тестовете. Но това бяха оплаквания на победители, на хора, успели да се справят с трудностите. Предстоящата проверка на физическата годност приемаха като детска игра, убедени, че трудното е останало зад гърба им. Това обаче не се отнасяше до Майлс.

Слаб и прегърбен, той направи опит да се изпъне, сякаш гръбнакът му щеше да отстъпи пред силата на волята. Вирна брадичка, за да възстанови равновесието между дребното си тяло и прекалено несъразмерната, създадена за далеч по-едро тяло глава. Присви очи и огледа пътеката с препятствията. Тя започваше с петметрова бетонна стена, от която стърчаха железни шишове. Изкачването по нея едва ли щеше да го затрудни, мускулите му бяха достатъчно здрави. Проблем обаче щеше да представлява слизането. Проблем, който щяха да създадат костите му, проклетите кости…

— Косиган, Костолиц — извика инструкторът, минавайки край него. Веждите на Майлс се спуснаха над очите, изгледа го остро отдолу нагоре, после се овладя и насочи поглед право пред себе си. Пропускането на почетното звание преди името му не бе обида, а просто начин на поведение. В Имперската армия привилегии нямаше. Добра политика, призна в себе си Майлс. Лично баща му я беше въвел.

Дядо му, разбира се, беше на друго мнение. Но той бе започнал да служи на императора още когато основната бойна единица беше кавалерията, а офицерите са имали задължението да обучават лично своите новобранци, всеки за себе си. Ако някой би дръзнал да се обърне към него само с Косиган, без благородното Вор отпред, нещата положително щяха да завършат с дуел. Но сега неговият внук се опитваше да влезе в Извънпланетния факултет на Военната академия, да се обучава на работа с енергийни оръжия, космическа тактика и планетарна защита. Изправен рамо до рамо с младежи, които по времето на дядо му не биха получили възможност дори да лъскат сабята му…

Трудно е да се каже „рамо до рамо“, въздъхна Майлс и хвърли кос поглед към снажните младежи от двете си страни. Онзи, с когото трябваше да бяга в двойка — как му беше името… аха, Костолиц, усети погледа му и сведе очи към лицето му със зле прикрито любопитство. А Майлс получи възможност да огледа добре развитите му бицепси, които бяха на едно ниво с очите му. Изпитът започна, инструкторът безмилостно отстраняваше всеки, които не успяваше да преодолее бетонната стена. Майлс и партньорът му се отпуснаха на тревата.

— Гледам те вече цяла седмица и все не намирам време да те попитам, какво по дяволите е станало с крака ти — обади се Костолиц.

Майлс успя да прикрие обзелото го раздразнение. Един Господ знаеше как изглежда сред тълпата, особено пък сред тълпа като тази тук! Добре, че този Костолиц не започна да му прави заклинателни знаци като изкуфялата старица в земите на Воркосиган. В затънтените краища на Бараяр, най-вече в района на планината Дендарии, която беше част от владенията на фамилията Воркосиган, все още се прибягваше до ритуални детеубийства, дори когато ставаше въпрос за такива незначителни недъзи като „заешка устна“. Властите бяха безсилни да се справят с тази порочна и жестока традиция. Сведе поглед към двете пръчки от блестящ метал, които стягаха левия му крак между глезена и коляното, и които до днес беше прикривал под панталоните си.

— Това е шина — отвърна любезно, но хладно той.

— Защо ти е? — продължаваше да го зяпа Костолиц.

— Временно укрепване на костта. Ще я сваля когато лекарите се уверят, че няма опасност от счупване. Това ще стане след като престане растежа, мястото на шината ще заемат специални синтетични протези.

— Гадна работа — отбеляза Костолиц. — От каква болест страдаш? — Тялото му леко се отдръпна встрани.

Трябва да му кажа, че е заразна, горчиво въздъхна Майлс. Или пък че преди година бях с десетина сантиметра по-висок… Удържа на изкушението и отвърна:

— Майка ми е получила отровно обгазяване по време на бременността си. Успяла да се оправи, но аз съм се родил с аномалии, които пречат на нормалния растеж на костите.

— Хм… Не те ли лекуваха?

— Разбира се, че ме лекуваха. Иначе днес да съм в инвалидна количка…

Костолиц изглеждаше леко отвратен, но престана да се отдръпва встрани.

— Но как си минал през предварителния медицински преглед? — учуди се той. — Мислех, че минималната височина на кандидатите е задължителна за всички…

— Направиха компромис заради отличните ми резултати от останалите тестове.

— Аха… — промърмори замислено Костолиц. Майлс насочи вниманието си към предстоящото изпитание. Ще трябва да спести малко време при пълзенето под лазерния обстрел, тъй като то ще му трябва при бягането на пет километра. Липсата на височина и скъсеният с цели четири сантиметра ляв крак в резултат на многобройните операции, ще бъдат сериозен недостатък в тази дисциплина. Но нищо не можеше да се направи. Утре обаче нещата ще се променят. Защото утре е тестът за издръжливост. Тълпата здрави дългокраки младежи наоколо положително ще го надбяга в началото на маратона. На двадесет и петия километър очакваше да е последен, на петдесетия — също. Но след 75 километра ще властва умората и болката, тогава нещата ще се променят. Аз съм господар на болката, Костолиц, обърна се мислено към съперника си той. Истински професионалист. Много бих желал утре, след сто километра маратон, пак да ми задаваш въпроси… Ако в дробовете ти все още има кислород, разбира се…

По дяволите! Време е да са залавям за работа, майната му на тоя глупак! Скок от пет метра височина… Сериозна работа, може би ще е по-добре да заобиколя стената и да получа нула… Но общият сбор на точките му и без това щеше да е безкрайно нисък, трябваше да печели каквото може…

— Наистина ли очакваш да издържиш физическия тест? — попита Костолиц и се огледа. — Имам предвид минималната граница от петдесет процента…

— Не.

— Тогава какъв е смисъла? — объркано го изгледа онзи.

— Достатъчно ще бъде да събера толкова точки, колкото съответстват на физическото ми състояние — отговори Майлс.

— Тъй ли? — вдигна вежди Костолиц. — За подобен компромис трябва да си целунал някой доста високопоставен задник! Вероятно на самия Грегър Ворбара! — В гласа му се долови ревност, примесена с подозрение.

Майлс стисна зъби и млъкна. Нямаше смисъл да се стига до заслугите на бащите.

— И как по-точно възнамеряваш да изкараш? — настоя Костолиц с присвити очи. Ноздрите му възбудено потръпваха от справедливото чувство за превъзходство, приличаше на хищник, надушил кръв.

Трябва да бъдеш дипломат, напомни си Майлс. Това качество трябва да е в кръвта ти, също като наследената от предците войнственост.

— Подадох молба оценката ми да бъде обща, от всички изпити — търпеливо обясни той. — Очаквам писмените ми работи да компенсират физическата подготовка…

— Но това означава отлични оценки по всичко!

— Точно така — изръмжа Майлс и в гласа му за пръв път се долови нетърпение.

— Косиган и Костолиц! — извика един от униформените съдии. Двамата станаха и пристъпиха към стартовата линия.

— Няма да ми е много лесно — оплака се Костолиц.

— Защо? Това няма нищо общо с теб. Действай с пълни сили и толкоз.

— Разпределени сме по двойки — отвърна онзи. — Би трябвало да поддържаме високо темпо и да сменяме водачеството. А с теб това едва ли ще стане…

— Не се чувствай длъжен да ме изчакваш — измърка Майлс и това предизвика ядосано сумтене от страна на Костолиц.

Изправен на старта, Майлс насочи поглед към групичката оттатък просторния плац. Бяха предимно военни, сред които се открояваха благородническите ливреи на няколко графски синове. Двама едри мъжаги носеха златно-сините униформи на фамилията Ворпатрил, единият от тях положително беше братовчед му Иван.

До тях се открояваше внушителната фигура на Ботари — едра и едновременно с това гъвкава, облечена в сребърно-кафявата униформа на Воркосиган. Майлс вирна брадичка в нещо като дискретен поздрав. Макар и на стотина метра от него, Ботари улови жеста и в знак на уважение застана мирно.

В края на пистата стояха съдиите и членовете на комисията — общо четирима, до тях се виждаше изправената фигура на инструктора. Всички разпалено жестикулираха и гледаха насам, очевидно ставаше въпрос за Майлс. Скоро спорът приключи и групичката се разпръсна. Съдиите заеха местата си, единият от офицерите даде знак за старт на поредната двойка, а инструкторът бавно се насочи към Майлс и партньорът му. Върху мрачното му лице беше застинал напрегнат израз, Майлс видимо се стегна.

— Косиган — промълви с нарочно безразличен тон инструкторът. — Трябва да свалиш шините от крака си, тъй като правилникът не разрешава употреба на спомагателни средства.

Поне дузина убедителни контрааргументи изпълниха главата на Майлс, но той стисна устни и не каза нищо. В известен смисъл този инструктор се явяваше негов командир, а това означаваше, че трябва да му се подчинява безпрекословно. Даваше си сметка, че тук става въпрос за нещо далеч повече от проверка на физическата годност.

— Слушам, сър! — отсече той и върху лицето на инструктора се изписа видимо облекчение.

— Ще разрешите ли да ги предам за съхранение на някой от хората си? — попита Майлс и от очите му лъхна скрита заплаха. В случай на отказ щеше да тикне металните шини в ръцете на самия инструктор, който едва ли ще се чувства много удобно, ако е принуден да ги разнася цял ден със себе си…

— Разбира се, сър — отвърна инструкторът. Това „сър“ се изплъзна неволно от устните му, на всички беше ясно, че знае срещу кого се е изправил. Върху лицето на Майлс за миг се появи вълча усмивка, после изчезна. Обърна се и махна с ръка на Ботари, униформеният бодигард моментално тръгна насам.

— Не трябва да разговаряш с него! — обади се предупредително инструкторът.

— Слушам, сър! — отвърна Майлс, седна на земята и започна да разкопчава омразния апарат. Е, в цялата работа все пак има и нещо добро, рече си той. Ще олекна с един килограм. Подхвърли шината на Ботари, който я улови във въздуха с една ръка, после се изправи на крака. Ботари съвсем правилно прецени, че не бива да му подава ръка за помощ.

Изправен до бодигарда, инструктора изведнъж му се стори по-малко заплашителен. Изглеждаше някак по-нисък, по-млад и дори по-мек… Ботари беше истинска грамада от мускули, по-стар, по-грозен и далеч по-застрашителен. Но той беше заемал длъжността инструктор когато тоя до него сигурно е ходел прав под масата…

Майлс гледаше с обич късата брадичка, извития като клюн на граблива птица нос и безцветните, разположени близо едно до друго очи на своя телохранител. Погледна за малко към пистата с препятствията, Ботари стори същото. Облиза устни, тикна шината под мишницата си и едва забележимо кимна към средата на трасето. Майлс сви устни, Ботари въздъхна и тръгна обратно.

Всичко това означаваше, че Ботари го съветва да внимава. Но това бе съвсем нормално, просто защото задачата на Ботари беше да го пази жив и здрав, а не да подпомага кариерата му. Едновременно с това именно Ботари беше човекът, конто го подготви за тази тежка седмица. Тренираше заедно с него, подлагаше тялото му на жестоки изпитания, окуражаваше го… Първият ми подчинен, помисли си с топло чувство в душата Майлс. Моята лична гвардия…

Костолиц се беше втренчил в униформата на Ботари, върху лицето му изплува израз на дълбоко смайване.

— Ето кой си бил… — промърмори той с ревниво страхопочитание. — Нищо чудно, че си получил отстъпката, за която спомена…

Майлс посрещна обидата със скована усмивка, гърбът му започна да се схваща от напрежение. Понечи да отговори нещо хапливо, но в същия миг им направиха знак да заемат позиция.

Дедуктивните способности на Костолиц очевидно нараснаха и той подигравателно добави:

— Сега разбирам защо Лорд-регента не пожела да вземе участие в наддаването за Имперския съвет…

— Готови! — разнесе се предупредителният глас на съдията. — Старт!

Полетяха напред и Костолиц веднага набра преднина. Тичай, тъпо копеле!, рече си Майлс. Тичай, защото ако те настигна, ще те убия! Тромаво се носеше след него, имаше чувството, че е крава, попаднала на състезание с расови коне.

Когато стигна стената, Костолиц вече се катереше по нея, дишането му беше напрегнато. Сега ще му покажа на тоя пролетарски герой какво значи катерене, закани се Майлс. В следващия миг вече се носеше нагоре със смайваща лекота — сякаш едва забележимите издатини за краката бяха широки и равни стъпала… Мускулите му действаха безупречно, подпомогнати от силата на яростта. Със задоволство отбеляза, че стигна върха доста преди Костолиц. Погледна от другата страна и застина между острите железни шишове.

Съдията следеше напрегнато развоя на събитията. Костолиц се изравни с него, лицето му беше почервеняло от усилията.

— Какво става? — подигравателно се ухили той. — Бива ли един благородник да изпитва страх от височината?

В следващия миг полетя надолу, краката му намериха пясъка с майсторско приклякане. Изправи се и продължи по трасето без да се обръща повече.

Майлс прецени, че ще изгуби скъпоценни секунди, ако запълзи надолу като някоя скована от артрит старица. В следващия миг вече летеше към пясъка, единствената му надежда беше да се приземи по гръб или по корем, а след това да се претърколи.

В краткия отрязък от време успя да си даде сметка, че е допуснал фатална грешка, после тялото му влезе в съприкосновение с пясъка и в ушите му отекна познатото пропукване…

Седна, примигвайки глупаво от непоносимата болка. Не извика и този факт беше отбелязан от невъзмутимия наблюдател, заел място дълбоко в душата му. Но той отбеляза и друго — с шината или без нея, Майлс беше успял да счупи и двата си крака…

Кожата бързо започна да губи цвета си, отоците бяха огромни, отначало бели, а после морави… Майлс успя да протегне крайниците си, после се наведе напред и отпусна глава на коленете си. Едва тогава си позволи едно тихо, почти беззвучно стенание. Не изруга само защото нямаше достатъчно гадни изрази в речника си.

Разбрал, че няма да стане, съдията се втурна към него. Майлс се оттласна с ръце встрани от трасето, за да не пречи на следващите състезатели, после се отпусна и търпеливо зачака появата на Ботари.

Вече не бързаше за никъде, разполагаше с цялото време на света.

 

* * *

 

Откри, че изобщо не може да понася новите патерици със специална конструкция, макар да бяха добре скрити в дрехите му. Походката му стана вдървена, чувстваше се като начинаещ кънкьор. Би предпочел един обикновен старомоден бастун, а още по-добре — един бастун-сабя като на капитан Куделка, който при всяка крачка се забива дълбоко в земята и сякаш пронизва тялото на врага… На кой враг? Ами Костолиц, например. Спря за миг, възстанови равновесието си, после заизкачва стъпалата на двореца Воркосиган.

Миниатюрни парченца слюда проблясваха в гранита, облян от топлите лъчи на есенното слънце. Над столицата Ворбар Султана беше надвиснал плътен облак индустриален смог. От дъното на улицата долиташе шум на строителни машини — там събаряха поредния стар дворец, който щеше да отстъпи мястото си на съвременна сграда. Майлс вдигна глава към небостъргача, издигащ се оттатък тротоара. На покрива се размърда тъмна фигура. Крепостните стени отдавна бяха променили формата си, но стражите между тях оставаха…

Изправил се тихо до него, Ботари изведнъж се наведе и вдигна някаква монета от тротоара. Огледа я, после внимателно я прибра в левия си джоб. Специалния джоб…

Майлс изкриви устни, в очите му блесна приятелска насмешка.

— Още ли пестиш за зестра?

— Разбира се — отвърна напълно сериозно Ботари. Гласът му беше дълбок и монотонен, човек трябваше да го познава отблизо, за да прави разлика в нюансите на неговата безизразност. А Майлс познаваше всяко потрепване на тембъра в него като петте пръста на ръката си.

— Откакто се помня, ти трупаш пари за Елена. Но зестрите отидоха в историята заедно с кавалерията, за Бога! Дори благородниците вече се женят без подобни отживелици. Епохата на Изолацията отмина… — Отлично запознат с натрапчивата мания на Ботари, Майлс говореше меко и приятелски. Защото онзи неизменно приемаше за чиста монета всичко, което казваше, дори и шегите…

— Искам да й осигуря всичко необходимо — отвърна Ботари.

— Според мен трябва да си спестил достатъчно, за да купиш самия Грегър Ворбара — подхвърли Майлс, мислейки за дългите години лишения, на които телохранителят му се беше подложил с единствената мечта да събере добра зестра на дъщеря си.

— Не бива да си правиш шеги с императора! — сряза го напълно основателно Ботари. Майлс въздъхна и бавно пое нагоре. Стегнати в здрави пластмасови шини, краката му бяха трудноподвижни.

Лекарствата против болка, които беше погълнал преди да напусне военната болница, започнаха да намаляват своето действие. Чувстваше се страхотно уморен. През нощта не бе мигнал, местната упойка го беше превъзбудила и той засипваше с шеги хирурга, който с безкрайно търпение събираше и съединяваше натрошените костици в краката му. Представих се добре, въздъхна в себе си Майлс. Но сега искам да се оттегля от сцената и да изчезна! Оставаха последните две действия от пиесата.

— Какъв жених ще си търсиш? — попита той, докато спираше да си почине.

— Офицер — без колебание отвърна Ботари.

Значи това е съкровената мечта на живота ти, сержант, запита беззвучно Майлс и се обърна да го погледне.

— Но все още е рано, нали?

— Разбира се — промърмори гигантът. — Та тя е едва на… — Млъкна, бръчките под сближените му очички видимо се увеличиха. — Господи, колко бързо тече времето…

Майлс успя да преодолее стъпалата без проблеми, влезе през входната врата и се замисли за предстоящата среща с близките си. Първа ще бъде майка му, разбира се. Но с нея проблеми няма да има. Униформеният пазач отвори вратата и почтително се дръпна встрани. Лейди Воркосиган го очакваше в подножието на широкото мраморно стълбище. Беше жена на средна възраст, естествено червената й коса беше прошарена, тялото й бе достатъчно високо, за да скрие наличието на няколко излишни килограма. Беше леко задъхана, вероятно защото бе тичала по стълбите да го посрещне. Прегърнаха се, в очите й проблесна мъка.

— Татко тук ли е? — попита Майлс.

— Не. Още сутринта отиде в щаба заедно с министър Куинтилиан, ще се обсъжда военния бюджет… Помоли ме да ти предам поздрави, обеща да се върне за обяд.

— Той… Нали не е казал на дядо за това, което се случи вчера?

— Не, но според мен трябва да му се каже… Получава се доста неловка ситуация.

— Бас държа, че е така — промърмори Майлс и отправи изпълнен със страх поглед към внушителната стълба. Приличаше му на непристъпна планина, но не само болните крака бяха причина за притеснението му. Е, по-добре ще бъде да не отлагам неприятните моменти, въздъхна в себе си той, а на глас попита: — Той горе ли е?

— В апартамента си. Сутринта излезе да се поразходи в градината и това ме радва…

Майлс изсумтя и сложи крак на първото стъпало.

— Асансьора — обади се Ботари.

— Защо, по дяволите? Та това е само един етаж!

— Докторът каза да се държиш настрана от всякакви стълби.

Лейди Воркосиган го възнагради с одобрителна усмивка, Ботари леко сведе глава:

— На вашите услуги, милейди.

Майлс изсумтя и се насочи към дъното на просторния вестибюл.

Майка му го изчака да отмине и едва тогава се обади:

— Майлс… Не бъди прекалено… Искам да кажа, че той е доста стар и болен, за да държи на любезното поведение… Знаеш как да се оправиш с него, нали?

— Знам, разбира се — иронично се усмихна Майлс. Устните на майка му отвърнаха на усмивката, но очите й си останаха тъжни.

С Елена Ботари се сблъска в коридора пред вратата на дядо си. Телохранителят поздрави дъщеря си с кратко кимване и това я накара да го дари с една от редките си, срамежливи усмивки.

За хиляден път Майлс се запита как е възможно горила като Ботари да даде живот на такова прекрасно създание. Лицето на Елена възпроизвеждаше всяка една от чертите на Ботари, но по безкрайно различен, спиращ дъха начин… На осемнадесет години тя беше висока почти колкото него — метър и осемдесет срещу метър и осемдесет и пет на Ботари. С това обаче се изчерпваше и цялата им прилика. Той бе едър и здрав, докато нейната фигура беше тънка и гъвкава. Неговият нос наподобяваше клюн, а нейният беше елегантно издължен; неговото лице беше прекалено тясно, докато нейното притежаваше аристократична закръгленост. Най-ярко обаче се различаваха по очите си. Нейните бяха тъмни и блестящи, будни и интелигентни, но лишени от подозрителната бдителност на вечния войник… Косите им също бяха различни. Неговата — късо подстригана и започнала да сивее, нейната — дълга, мека и блестящо черна. Приличаха на две скулптурни композиции, поставени една срещу друга край входа на древна катедрала. Близки и едновременно с това безкрайно различни — плод на въображението на гениален скулптор.

Майлс се отърси от вцепенението. Очите му за миг срещнаха нейните, усмивката й бързо се стопи. Той направи опит да изправи гръб и й отправи подкупваща усмивка. В душата си тайно се надяваше да получи една в отговор, само за себе си… Все още е рано, сержант, прошепна тих глас в главата му…

— О, здравей, радвам се, че си тук — поздрави го тя. — Настроението тази сутрин не беше от най-добрите…

— Капризен ли беше?

— Не, по-скоро разсеян… Играхме карти и почти го победих, представяш ли си? После ми разказваше своите вечни спомени от войната, говореше и за теб… Сякаш имаше подробна карта на бъдещето ти, всяко събитие беше отбелязано с флагче… Сега няма да имаш нужда от присъствието ми, нали?

— Не, разбира се.

Елена се усмихна с нескрито облекчение, обърна се и започна да се отдалечава по коридора. В един момент спря и хвърли неспокоен поглед назад.

Майлс пое дълбоко дъх и отвори вратата на крепостта, в която се беше оттеглил генералът граф Пьотр Воркосиган.

 

ВТОРА ГЛАВА

Старецът беше станал от леглото, избръснат и облечен в спретнати дрехи. Седеше в стола си срещу прозореца и замислено гледаше към градината. Намръщи се, че го безпокоят, но когато видя на вратата Майлс, върху лицето му грейна широка усмивка.

— Влез, момчето ми — покани го той и махна към съседния стол, на който вероятно беше седяла Елена. Усмивката му стана някак учудена: — Господи, нима ми се губи цял ден? Мислех, че днес ще се потиш някъде по трасето на 100-километровия маратон по планината Сенсел…

— Не, сър, нищо не ви се губи — отвърна Майлс и се отпусна в стола. Ботари донесе още един и му направи знак да качи краката си. Майлс започна да ги повдига, но се намръщи от болка, въздъхна и се предаде: — Е, добре, сержант… Можеш да ги качиш… — Ботари нагласи краката му според предписанията на лекаря, после се оттегли и зае стратегическа позиция край вратата. Старият граф мълчаливо наблюдаваше процедурата, на лицето му бавно се появи загрижено изражение.

— Какво си направил, момче? — попита с въздишка той.

Дай да го направим бързо и безболезнено, рече си Майлс. Като гилотина…

— Скочих от стената на пътеката с препятствията и ги счупих и двата. По този начин бях отстранен от целия изпит за физическа годност. Останалите… Всъщност, те вече са без значение…

— И се прибра у дома.

— Да.

— Тъй, тъй… — промърмори старецът, а дългите му извити пръсти забарабаниха по облегалката на стола. — Тъй, тъй… — Тялото му се размърда, устните му се превърнаха в тънка черта, очите му отново се насочиха към градината. Пръстите продължаваха своята работа. Избухването му беше внезапно и яростно: — Проклета да бъде тая нова демокрация! Всичко е заради извънпланетните глупости, които държим да прилагаме тук! Баща ти едва ли направи добра услуга на Бараяр, като ги подкрепи! Имаше отличната възможност да ги изкорени веднъж завинаги по време на мандата си като регент! Но сега разбирам, че тази възможност е отлетяла завинаги… Каква беше тази обич към извънпланетния начин на живот, към извънпланетните жени… — Гласът му постепенно се снижи, очите му се извърнаха към Майлс: — Майка ти е виновна за всичко! Майка ти с нейните егалитарни глупости!…

— О, това е вече прекалено! — не издържа Майлс. — Отлично знаете, че мама е напълно аполитична и животът й го доказва…

— Да благодарим на Бога, че е така! — остро отвърна старецът. — Иначе отдавна да е поела управлението на Бараяр с тоя твой баща, който не й противоречи за нищо! Но можеше да бъде и по-зле… — Сухото му тяло се размърда, душевната му болка очевидно беше не по-малка от физическата, пронизваща тялото на Майлс.

Младежът се отпусна в стола и замълча. Знаеше, че графът има способността да спори сам със себе си и скоро ще се успокои.

— Предполагам, че трябва да отстъпваме под натиска на времето… Днес най-великите бойци са синовете на бакалите. Навремето имах няколко от тях под свое командване… Разказвал ли съм ти за един лейтенант, който се прояви по време на битката ни със Сетагандците в планините Дендарии? Най-добрият специалист по водене на партизанска война, който съм срещал! По онова време бях горе-долу на твоите години… Беше страхотен, уби купища войници на противника… А баща му е бил шивач… Тогава дрехите се крояха и шиеха на ръка, с игла и конец… — От гърдите му се откъсна тежка въздишка: — Забравил съм му името…

— Теслев — помогна му Майлс, вдигна вежди и заби тежък поглед в неподвижните си крака. Може би аз също трябва да стана шивач, въздъхна на свой ред той. Май само за това ме бива… Но днес шивачите са музейна рядкост, също като графовете…

— Теслев, точно така. Убиха го от засада, по време на разузнавателна акция… Храбър мъж, много храбър мъж!… — Старецът замълча и в стаята се настани тежка тишина.

— Редовни ли бяха изпитите? — попита след известно време графът. — В днешно време човек не знае кога ще попадне на някой плебей, който има зъб на всички аристократи…

Майлс поклати глава, решен да пресече тези фантасмагории още в зародиш.

— Изпитът си беше съвсем редовен — рече. — Причината беше в мен. Позволих да ме ядосат и постъпих небрежно. Провалих се, защото не бях подготвен достатъчно добре и това е всичко!

Устните на стареца се свиха в презрителна гримаса, пръстите му ядосано се свиваха и разпускаха.

— Едно време никой не би посмял да оспори правото ти на…

— Едно време моята слаба подготовка щеше да бъде заплатена с кръвта на други бойци! — прекъсна го с хладен глас Майлс. — Мисля, че днешната система е по-справедлива.

— Е, да… — промърмори старецът, очите му отново се зареяха през прозореца. — Времената са други… Бараяр се промени… Тази промяна започна когато бях десетгодишен, на двадесет мислех, че е приключила… Но после установих, че тя продължава и на четиридесет светът беше коренно различен. А днес, когато надхвърлих осемдесетте, виждам, че промяната продължава… Днес на преден план излиза едно слабо, дегенерирало поколение, чиито грехове никой не вижда… Старите пирати от времето на баща ми биха ги разкъсали за закуска, а до обед щяха да са забравили за тях… Знаеш ли, че аз ще бъда първият граф Воркосиган, който ще си умре в леглото? Това не се е случвало на рода ни от девет поколения насам! — Замълча, очите му продължаваха да гледат през прозореца. После поклати глава и сякаш на себе си прошепна: — Господи, до гуша ми дойде от промени! Тръпки ме побиват, че мога да бъда свидетел на нови… Тръпки ме побиват!

— Сър — обади се почтително Майлс.

— Ти не си виновен, момчето ми — рязко вдигна глава графът. — Изобщо не си виновен! Ти просто попадна в зъбите на промяната като всички останали и се остави на случайността. Всичко дължим на нея — проклетата случайност. Дори отровата, с която онзи убиец се опита да премахне баща ти… Без да си дава сметка за способностите на майка ти. И въпреки всичко това, ти се представи добре. Ние… Ние просто очаквахме прекалено много от теб и това е всичко… Не бива да те обвиняваме.

— Благодаря, сър.

Мълчанието се проточи и стана трудно поносимо. Въздухът в помещението беше топъл и сух, главата на Майлс щеше да се пръсне от болки. Безсънието започваше да му се отразява, пригади му се от глад и прекалено силните успокоителни. Мъчително се изправи на крака и въздъхна:

— Надявам се, че ще ме извините, сър…

— Върви — махна с ръка старецът. — Сигурно имаш работа… — Очите му се заковаха в лицето на младежа: — Всъщност, какво ще правиш сега? Според мен изпадаш в много особено положение… Ние цял живот сме били Вор, тоест бойци… Дори и тогава, когато войната започна да се променя заедно с всичко останало…

Фигурата му изглеждаше крехка и безпомощна в широкия стол. Майлс събра остатъка от душевните сили в опит да изглежда бодър.

— Знаете, че аристократичният произход се проявява по два начина, сър. След като не мога да бъда боец, ще трябва да стана градско конте… Мисля да се превърна в най-големия епикуреец и женкар на града и това положително ще ми бъде по-приятно от службата в армията…

Дядото оцени чувството му за хумор.

— Винаги съм завиждал на подобни хора, момче… Действай, може пък наистина да ти е хубаво… — На лицето му се появи усмивка, но тя беше толкова пресилена, колкото и тази на Майлс. Старият войн презираше този начин на живот толкова дълбоко, че в речника му едва ли можеше да се намери подходящо прилагателно за израз на това презрение. Майлс направи знак на Ботари и двамата безшумно се оттеглиха.

 

* * *

 

Майлс се беше сгушил в старото кресло, поставено до прозореца на малката стаичка. Краката му бяха вдигнати нагоре, очите му — затворени. Зад стъклото се виждаше страничната уличка. Тук се влизаше рядко, тишината вдъхваше спокойствие. Никога не бе изпадал в толкова дълбоко отчаяние, душата му сякаш заспа, изгубила усещане дори за болката. Беше се борил със зъби и нокти, но една секунда провали всичко. Секунда на лекомислен гняв… Сега го очакваше нерадостно бъдеще, сиво и монотонно, лишено от стимул за живот.

Зад гърба му се разнесе дискретно покашляне, последвано от уверен глас:

— Здрасти, Майлс.

Очите му рязко се отвориха, чувството на ранено животно, скрито в дълбоката си дупка, бързо се стопи.

— Елена! Чух, че двете с мама сте се върнали снощи от имението Воркосиган… Влизай.

— Да, тя е толкова мила… — отвърна Елена и пристъпи към стола. — Знае, че се страхувам от столицата и винаги ме придружава… Понякога имам чувството, че е родната ми майка…

— Кажи й го, положително ще се зарадва.

— Наистина ли мислиш така? — срамежливо го погледна тя.

— Абсолютно — тръсна глава той и в душата му проблесна лъч надежда. Може би все пак ще успее да открие смисъла на живота…

Тя леко прехапа устни, огромните й очи изпитателно пробягаха по лицето му.

— Изглеждаш съсипан…

Майлс нямаше никакво желание да й плаче на рамото. Прогони отчаянието и направи опит да го замести с малко горчива самоирония.

— И наистина съм, но ще се оправя — широко се усмихна той. — Предполагам, че вече знаеш всичко за провала ми…

— Да — кимна тя. — А как го прие старият господар?

— Прилично… Може би защото съм все пак единственият му внук… И това ми дава възможност да се измъквам от всякакви неудобни ситуации.

— Поиска ли да си смениш името?

— Какво? — погледна я с недоумение Майлс.

— Ами, да използваш бащиното си име, както е прието. Спомена за това, докато ти… — Замълча, но Майлс чу най-главното.

— Аха, значи е възнамерявал да отстъпи, така ли? — възкликна той. — Чакал е да стана офицер, за да ми върне имената, на които съм законен наследник? Много мило от негова страна — със седемнадесет години закъснение! — Потисна гнева си с не особено сполучлива иронична усмивка.

— Аз така и не разбрах за какво става въпрос — подхвърли Елена.

— Как за какво? За това, че са ме кръстили Майлс Нейсмит — което е името на дядо ми по майчина линия, а не Пьотр Майлс — както би трябвало да бъде! Скандалът около раждането ми е бил огромен. След като се е разбрало с какви увреждания ще се родя вследствие отровния газ „солтоксин“, с който са се опитали да убият родителите ми, дядо е настоявал за аборт… Но мама била твърдо против, а баща ми — оказал се между чука и наковалнята, в крайна сметка застанал на страната на жена си. Дядо бил бесен и забранил да нося името му. По-късно, уверил се в наличието на някакви качества у мен, станал значително по-мек… — Усмихна се, пръстите му започнаха да почукват по облегалката на стола. — Значи е обмислял отменянето на забраната, а? Добре, че се провалих. Иначе кой знае какво щеше да му се наложи да изживее!… — Замалко не прехапа език, усетил ясно горчивината в последните си думи. Не биваше да показва отчаянието си пред Елена.

— Зная колко упорито се готвеше — промълви тя. — И много съжалявам, че стана така…

— Аз също — направи опит да се усмихне той. — Имам чувството, че ако ти можеше да се явиш на проклетите изпити, от теб щеше да излезе отличен офицер!

В душата й потрепна забравеното чувство на близост, което имаха като деца.

— Може би — рече. — Но законите на Бараяр са такива, че аз съм по-голям инвалид от теб… Една жена дори не може да мечтае за военна кариера…

— Знам — въздъхна той. — И точно това ме дразни. С това, което си научила от баща си, на теб ти трябва само един кратък курс по тежко въоръжение и ще бъдеш сто пъти по-добре подготвена от хлапаците, които се явиха на конкурса заедно с мен… Представи си само — сержант Елена Ботари! Звучи добре, нали?

— Защо ме дразниш? — тежко въздъхна тя.

— Не те дразня — отвърна Майлс. — Просто ти говоря като обикновен цивилен…

Тя мрачно кимна, после на лицето й се появи усмивка:

— О, щях да забравя… Майка ти настоява да слезеш за обяд…

Той свали краката си и се изправи с цената на доста усилия.

— На подобна заповед всеки трябва да се подчини. Защото я издава командирът на цял адмирал!

— Така е — усмихна се Елена. — Когато е била офицер на Бета, никой не е мислил, че поведението й е странно и необичайно, никой не е твърдял, че се стреми да нарушава уставите…

— Напротив — поклати глава Майлс. — Тя е толкова странна, че никой не е помислял да я приобщава към уставите. Просто са я оставили да върши нещата по своему…

— Ех, защо не съм се родила бетианка — въздъхна Елена.

— Чакай, чакай — погледна я Майлс. — Не забравяй, че тя е била странна и по бетианските стандарти… От друга страна съм убеден, че животът в колонията Бета наистина би ти допаднал…

— Аз никога няма да напусна нашата планета.

— Какво те задържа? — присви очи той.

— Знаеш го баща ми — сви рамене тя. — Толкова е консервативен, че би трябвало да се е родил преди два века… Ти си единственият човек тук, който не го третира като смахнат… Той си е стопроцентов параноик!

— Зная — кимна Майлс. — Но за бодигард това качество е много полезно, бих казал — дори задължително. Патологичната му подозрителност вече два пъти ми спасява живота…

— Май и ти би трябвало да си се родил преди двеста години — отбеляза Елена.

— Не, благодаря. Тогава положително биха ме убили още при раждането.

— Тук си прав — призна тя. — Но тая сутрин, съвсем неочаквано, той започна да говори за предстоящия ми брак.

— Така ли? — спря се Майлс. — И какво точно ти каза?

— Всъщност, нищо особено — сви рамене тя. — Просто спомена, че вече ми е време… Понякога… Понякога много ми се иска мама да е жива…

— Разбирам — топло я погледна той. — Опитай се да поговориш с моята майка, тя положително ще те разбере… Или с мен… Можеш ли да разговаряш с мен?

— Разбира се — усмихна се тя. — Благодаря…

Стигнаха до началото на стълбите, тя се спря.

— Знаеш ли, той престана да говори за мама… По-рано, преди да навърша дванадесет, постоянно ми разказваше за нея. После изведнъж престана… Дали не е започнал да я забравя?

— Едва ли — поклати глава Майлс. — Виждам го по-често от теб и мога да те уверя, че не е погледнал друга жена…

Започнаха да се спускат по стълбището. Краката го боляха, движеше ги с цената на огромни усилия. Клатушкаше се като пингвин, ръцете му неволно търсеха опората на перилата.

— Не е ли по-добре да вземеш асансьора? — попита Елена, забелязала несигурните му движения.

Само това остава, възмути се в себе си Майлс. И тя да започне да ме третира като инвалид. Очите му се плъзнаха по излъсканите перила.

— Докторите казаха да не натоварвам краката си — рече той и на лицето му се появи широка усмивка. — Но пропуснаха да уточнят как да го правя… — Повдигна се на ръце и възседна перилата.

На лицето й се появи изненада и ужас.

— Майлс, да не си полудял! — извика. — Ако паднеш оттам, здрава костица няма да ти остане!

Той отпусна хватката си и тялото му се плъзна надолу. Тя се засмя и хукна по стъпалата след него. Майлс взе завоя с пълна скорост, видя какво го чака в подножието на стълбата и усмивката му замръзна.

— О, по дяволите!…

Нямаше как да се спре.

— Какво, за Бога…

— Пази се!

Тялото му излетя от края на парапета и с пълна скорост се заби в едрия офицер с посивяла коса, който го гледаше безмълвно, парализиран от изненада. Претърколиха се по плочките на вестибюла в момента, в който Елена изскочи иззад завоя. Майлс не можеше да види лицето на офицера, но усещаше топлината му и знаеше, че трябва да е почервеняло от гняв. На крачка от тях стоеше още един офицер — висок и строен мъж с капитански отличителни знаци на якичката. Подпираше се на бастун и весело се смееше.

Майлс се изправи и криво-ляво успя да заеме военна стойка.

— Добър ден, татко — хладно поздрави той, а решително вирнатата му брадичка предупреждаваше, че няма да позволи коментари по повод необичайното си придвижване из къщата.

Лорд-адмирал Арал Воркосиган, министър-председател на Бараяр и пръв помощник на императора Грегър Ворбара, управлявал планетата като регент докато Негово Величество навърши пълнолетие, оправи униформата си, прокашля се и отвърна:

— Добър ден, сине. — Тонът му беше строго официален, но очите му се смееха. — Радвам се да видя, че нараняванията ти не са чак толкова сериозни…

Майлс сви рамене, но вътрешно беше доволен от тактичността на баща си.

— Нищо особено — промърмори.

— Извини ме за момент… О, добър ден, Елена… — Извърна се към втория офицер и попита: — Куделка, какво е становището ти за разходите по поддръжка, които спомена адмирал Хесман?

— Мисля, че са доста раздути — отвърна капитанът.

— Значи и на теб ти направи впечатление, а?

— Не мислите ли, че те включват и нещо друго?

— Може би. Но какво? Бюджетът на партията му? Кой е изпълнител на договора? Деверът му? На какво се дължи раздутия бюджет — на преднамереност, или обикновена неефективност? Ще възложа на Илиан да провери първата от тези вероятности, ти ще поемеш втората… Искам пълен анализ на цифрите!

— Ще се разпискат. Дори днес вече бяха готови да го сторят…

— Не им обръщай внимание. Като член на Генералния щаб съм изготвял същите калкулации и отлично зная колко боклук могат да поемат…

Капитан Куделка се усмихна, кимна с глава по посока на Майлс и Елена, после побърза да се оттегли.

Баща и син се гледаха и мълчаха. Никой не искаше пръв да отвори дума за проблема, който стоеше между тях. Лорд Воркосиган сякаш разбра мълчаливото му послание, кимна с глава и попита:

— Закъснях ли за обяд?

— Току-що ми съобщиха, че е сервиран, сър…

— Ами тогава да вървим…

Понечи да подкрепи сина си, но навреме се осъзна и кръстоса ръце зад гърба. Тръгнаха един до друг, бавно и някак тържествено…

 

* * *

 

Изпънал се с дрехите на леглото, Майлс гледаше с отвращение неподвижните си крака. Те бяха неговите врагове, неговите бунтовни провинции, непокорни войници и коварни саботьори… Щеше да му се наложи още едно, последно ставане. Да се измие и преоблече в пижама и да се приготви за сън. Но това усилие му се струваше свръхчовешко, извън неговите възможности. Той съвсем не е герой… Като онзи, за когото беше разказвал дядо му. По време на бой застрелял изтощения кон под себе си и поискал друг… Само за да го сподели същата съдба.

По всичко личеше, че сам бе помогнал на Ботари да насочи мислите си в неблагоприятна посока. Пред очите му се появи образът на Елена с изящно очертан профил, огромни блестящи очи, издължени бедра… Твърде много наподобяваше графиня от някоя класическа пиеса. Ех, ако можеше да й бъде достоен партньор в живота!… Но какъв граф щеше да излезе от него?

В живота наистина бе аристократ, но за недъгавите в бараярската драма беше определена една единствена роля — тази на злодея. Ако бе успял да стане войник, може би щеше да има известни шансове да се превърне в злодей. „Ще отвлека девойката и ще я затворя в мрачната си кула“, промърмори полугласно той. После от гърдите му се откъсна тъжна въздишка и гласът му възвърна нормалното си звучене:

— Само дето нямам кула… Ще трябва да се задоволя с гардероба. Дядо е прав — ние сме поколение на дегенерати. Във всеки случай ще се намери кой да спаси красавицата… Някой безмозъчен здравеняк, като Костолиц… А изхода от такъв двубой е предварително известен…

Изправи се на крака и зае гротескна бойна стойка. Шпагата на Костолиц срещу неговия боздуган… Да, точно така. Боздуганът е най-подходящото оръжие на злодея. Пронизан от врага си, той пада в прегръдките на Елена, а тя плаче от мъка… Не, едва ли ще е така. По-скоро Елена ще бъде в прегръдките на Костолиц и ще се радва на победата му.

Очите на Майлс се спряха на античното огледало с рамка от дърворезба.

— Куцо джудже! — изръмжа той, обзет от внезапното желание да натроши огледалото с юмруци. Но шумът щеше да алармира пазачите, ще се появят роднините и ще му поискат обяснение. Обърна огледалото към стената и се просна върху леглото.

Загледа се в тавана и започна да обмисля положението, този път сериозно. Представи си как моли баща си да му стане посредник и да разговаря със сержант Ботари. Страхотно! Размърда се в напразен опит да намери по-удобно положение за тялото си. На седемнадесет години беше твърде млад за женитба, дори по стандартите на Бараяр. Освен това нямаше работа и при създалото се положение сигурно ще минат години преди да бъде в състояние да поиска ръката на Елена самостоятелно, без помощ от страна на родителите си. Но кой ще го чака? Тя отдавна ще бъде омъжена!

Ами самата Елена? Какво можеше да й предложи в личен план? Какво удоволствие ще изпитва в прегръдките на грозно и разкривено джудже, как ще се чувства сред едно общество, което безмилостно изкоренява дори и най-незначителните недъзи у своите членове с помощта на вносни лекарства и собствените си традиции? Как ли ще се чувства под погледите на хората, особено при яркия контраст във външния им вид? Нима благородническите привилегии, все по-размити и неясни с течението на времето, могат да компенсират уродливостта на съпруга й? Привилегии, които са лишени от всякакъв смисъл извън границите на Бараяр… От майка си знаеше, че е така. Въпреки, че живееше тук вече осемнадесет години, тя продължаваше да счита системата Вор за масова халюцинация и нищо повече…

На вратата се почука. Твърдо, авторитетно и едновременно с това възпитано… Майлс иронично се усмихна, надигна се от леглото и извика:

— Влезте, татко.

Главата на лорд Воркосиган се появи в дървената рамка.

— Още ли си облечен? — попита. — Вече е късно, трябва да почиваш… — Плъзна се навътре, завъртя един стол и го възседна наопаки. Майлс забеляза, че самият той също е облечен, носеше обичайната си зелена униформа. Вече беше само министър-председател, с регентството беше свършено. Защо тогава продължава да носи старата адмиралска униформа, запита се Майлс. Може би просто е свикнал с нея…

— Питах се… — започна баща му, прочисти гърлото си в миг на колебание, после продължи: — Питах се какви ще бъдат следващите ти стъпки… Имаш ли резервен вариант?

— Нямам и никога не съм имал — изопна се лицето на Майлс. — Вариантът беше само един — да успея. Ето защо сега се чувствам още по-глупаво!

— Ако това представлява някаква утеха за теб, ще кажа, че беше много близо до успеха — поклати глава лорд Воркосиган. — Днес разговарях с председателя на изпитната комисия, мога да ти съобщя оценките от писмените изпити… Ако желаеш, разбира се…

— Мислех, че те са анонимни — вдигна поглед Майлс. — Този номер получава толкова, следващият — толкова…

Лорд Воркосиган вдигна ръка.

— Няма смисъл — въздъхна Майлс. — Още от самото начало шансовете ми бяха нула, но аз бях прекалено горд да го призная.

— Не е така. Всички знаехме, че ще ти бъде трудно. Но аз никога нямаше да ти позволя участие, ако не съществуваха известни шансове за успех.

— Тая гордост май ми е по наследство от вас…

Размениха си по един кратък, натежал от ирония поглед, после лорд Воркосиган с въздишка призна:

— Прав си, едва ли е от майка ти.

— Тя… Много ли е разочарована?

— Не мисля. Знаеш какво е отношението й към военните. Веднъж ни нарече наемни убийци… — На устата му се появи усмивка: — Това май беше първото нещо, което ми каза…

— Наистина ли? — недоверчиво го изгледа Майлс.

— Да — кимна лорд Воркосиган и усмивката му се разшири. — Но въпреки това се омъжи за мен… — После тръсна глава и вече сериозно добави: — Но на практика това си е чистата истина… Ако у мен съществуваха някакви подозрения относно военните ти заложби, те бяха…

Майлс замръзна от напрежение.

— …те бяха именно в това отношение… За да убиеш врага, първо трябва да изтриеш лицето му от съзнанието си. Прост и ефектен номер, прави се с мозъка. Всеки войник трябва да го владее. Но не съм сигурен, че у теб може да има подобно поведение. И ти като майка си винаги гледаш на света с широко отворени очи, не пропускаш нищо, не забравяш нищо…

— Никога не съм забелязвал обратното поведение у вас, сър.

— Това е така и затова се прехвърлих в политиката. Изгубих способността да прилагам този номер… — Усмивката на лорд Воркосиган изчезна. — Страхувам се, че това стана за твоя сметка…

В душата на Майлс се появи мрачно подозрение.

— Затова ли се отказахте от Имперския съвет, сър? — попита той. — Затова ли не участвахте в наддаването, макар всички да очакваха противното? Защото наследникът ви е… — Леко помръдване на тялото замести забранената думичка „недъгав“.

Веждите на лорд Воркосиган се сляха в плътна, заплашителна черта. Гласът му се превърна в шепот и това накара Майлс почти да подскочи.

— Кой казва това?

— Никой — нервно отвърна младежът.

Баща му скочи на крака и започна да крачи из стаята.

— Не позволявай на никого да говори по този начин! — изсъска той. — Това е страшна обида както за мен, така и за теб! Заклех се пред смъртното ложе на Езар Ворбара, че ще служа на сина му до гроб. И изпълних клетвата си. Точка, край на спора!

— Аз не споря — бледо се усмихна Майлс.

Лорд Воркосиган се огледа, на лицето му се появи нещо хато усмивка.

— Извинявай. Без да искаш докосна болното ми място, но вината не е твоя… — Върна се на стола и вече спокойно продължи: — Знаеш какво е отношението ми към Имперския съвет. Банда проклети негодници… Но я се опитай да им го кажеш в очите!… — Млъкна и горчиво поклати глава.

— Но Грегър едва ли може да има подозрения към вас. Сторили сте толкова много за него! Претенциите на Вордариан. Третата Сетагандийска война. Въстанието на Комар… Ако не бяхте вие, той едва ли би получил възможността да управлява…

— На този етап Грегър е в особено състояние — направи гримаса лорд Воркосиган. — След шестнадесет години управление на хора, които тайно нарича „шантави старци“, той изведнъж поема властта. Цялата власт, без никакви ограничения. Обзел го сърбежът на екзалтацията, а аз нямам никакво намерение да се изпречвам на пътя му точно сега…

— О, не е така. Грегър не би могъл да бъде толкова коварен!

— Сигурно. Но в момента го притискат отвсякъде и аз вече не съм в състояние да парирам натиска… — Млъкна, стисна пръстите си в юмрук: — Между впрочем, нека се върнем на въпроса за твоето бъдеще.

— Не знам, сър — въздъхна Майлс и уморено разтърка слепоочията си.

— Би могъл да помолиш Грегър за индивидуална императорска заповед — подхвърли с неутрален тон лорд Воркосиган.

— Какво? Да се набутам в армията насила? С помощта на политическото фаворизиране, срещу което вие лично цял живот сте се борили? — Майлс въздъхна и поклати глава: — Ако исках да постигна целта си по този начин, щях да го направя още преди изпитите. Но сега не. Изключено!

— Но ти си прекалено талантлив и образован, за да стоиш настрана — отбеляза лорд Воркосиган. — Има и други видове служба. Искам да ти подхвърля една-две свои идеи, молбата ми е само да ме изслушаш…

— Добре.

— Офицер или не, един ден ти ще бъдеш лорд Воркосиган — вдигна ръка да спре възраженията на сина си и продължи: — Един ден… Неизбежно ще получиш място в управлението, ще бъдеш един от тези, които ще защитават държавата от революция или друга социална катастрофа. Ще бъдеш представител на нашата наследствена област, която, признавам, напоследък сме занемарили страхотно… И то не само защото дядо ти се разболя… Мен ме притискат други неотложни задачи, а преди това и двамата бяхме военни от кариерата.

Хайде, започвай с проклетите спомени, въздъхна в себе си Майлс.

— Нещата се трупаха с години. Имаме страшно много работа, която все някой трябва да свърши… С малко юридическа подготовка би могло да…

— ЮРИСТ?! — извика Майлс, дълбоко поразен. — Искате да стана юрист? Че това е толкова противно, колкото и да бъда шивач!

— Моля? — объркано го погледна лорд Воркосиган.

— Нищо — смутолеви Майлс. — Просто си спомних едни думи на дядо…

— Нямам намерение да споделям тази идея с дядо ти — подхвърли лорд Воркосиган, прокашля се и продължи: — Но от опита си в управлението знам, че ти… хм… би могъл да заместиш дядо си при управлението на нашите земи… Това управление не се състои единствено от налагането на воля посредством военна сила… Дори по времето на Изолацията не е било така.

Говори така, сякаш е обмислил всичко, с омраза си помисли Майлс. Наистина ли си вярвал, че аз ЩЕ СЕ ИЗУЧА за адвокат, татко? Вдигна глава и погледна лорд Воркосиган с лека подозрителност:

— Има ли нещо, което не ми казвате, сър? Нещо, свързано със здравето ви, или…

— О, не, всичко е наред — увери го лорд Воркосиган. — Макар че човек в моето положение едва ли може да предвиди какво ще стане с него утре…

Какво ли още се е случило между Грегър и баща ми, загрижено се запита Майлс. Имаше чувството, че му се предлагат едва десет процента от цялата истина. Лорд Воркосиган въздъхна и се надигна.

— Е, добре. Няма да ти отнемам повече от времето за почивка. Сега ти имаш нужда единствено от нея…

— Не ми се спеше, сър…

— Мога ли да ти помогна с нещо? — внимателно попита лорд Воркосиган.

— Не, все още имам от болкоуспокоителните, които ми дадоха в болницата. Две хапчета и почвам да се нося… — Майлс разпери ръце и ги размаха като птичи криле.

Лорд Воркосиган кимна и се оттегли.

Майлс се отпусна по гръб и направи опит да извика образа на Елена в съзнанието си. Но студеният полъх на политиката остана и след излизането на баща му, сковаваше въображението му като утринна слана. Изправи се на крака и се повлече към банята. Реши, че е време да глътне едно от своите хапчета.

Глътна две, с помощта на чаша вода. Всичките, прошепна тих глас в главата му. Вземи ги всичките и цялата работа ще приключи… Постави почти пълната кутийка върху лавицата, очите му пробягаха по отражението му в огледалото.

— Дядо е прав! — прошепна той. — Човек трябва да умира единствено в бой!

Върна се в леглото, впери очи в голата насрещна стена и в съзнанието му отново се появи мигът на фаталната грешка. Там, на пътеката с препятствията… Най-накрая сънят дойде и му донесе така желаното спокойствие.

 

ТРЕТА ГЛАВА

Майлс се събуди от почтителното докосване на прислужника, навън бавно се развиделяваше.

— Лорд Воркосиган, лорд Воркосиган — тихо повтаряше човекът.

Очите на младежа лепнеха, струваше му се, че е потънал в дълбоко езеро. Какво става, по дяволите, запита се той. Защо ме будят толкова рано и защо ме титулуват като баща ми? Нов ли е този прислужник, или…

Съзнанието му се избистри с хладна бързина, стомахът му се сви. Рязко седна в леглото, за миг му се зави свят.

— Какво има?

— Негово… Вашият баща моли да се облечете и незабавно да слезете при него… — Заекването на прислужника потвърди лошите му предчувствия.

До настъпването на деня имаше най-малко още един час. В библиотеката бяха включени жълтите настолни лампи, през плътно спуснатите завеси не проникваше никаква светлина. Баща му носеше униформените си панталони, но под тях се показваха домашни чехли. Отгоре бе облякъл бяла риза. Стоеше в средата на помещението и тихо разговаряше със семейния лекар. Край тях стоеше войник в униформата на имперската стража. Усетил отварянето на вратата, баща му (или може би граф Воркосиган?) бавно се обърна и очите им се срещнаха.

— Дядо ли, сър? — тихо попита Майлс.

Новият граф тъжно кимна с глава.

— Тихо и незабележимо, в съня си… Станало е преди около два часа. Мисля, че не е усетил нищо. — Гласът на баща му беше тих и ясен както винаги, но лицето му изглеждаше по-сбръчкано от обикновено, някак изведнъж остаряло. Иначе си беше все същото — спокойно и сдържано, лице на истински командир, който държи положението в ръцете си. Единствено очите му, при това само когато светлината се отразяваше в тях, показваха наличието на някаква тъжна, почти детска безпомощност. Но тези очи уплашиха Майлс далеч повече от плътно стиснатите му устни.

Очите му се насълзиха, той вдигна ръка и с рязко движение попречи на глупавата влага да намокри скулите му.

— Дявол да го вземе! — приглушено въздъхна той. Никога в живота си не бе се чувствал толкова слаб и безпомощен.

Баща му внимателно го погледна.

— Месеци наред положението висеше на косъм… — промълви той. — Ти добре знаеше това…

А вчера аз скъсах този косъм със собствените си ръце!, помисли Майлс, обзет от черно отчаяние. Съжалявам, дядо, ужасно съжалявам!… Тръсна глава и глухо отвърна:

— Да, сър.

 

* * *

 

Погребението на стария герой се превърна в нещо като всеобщо поклонение. Три дни непрекъснати траурни пантомими, за какво е всичко това, питаше се Майлс. По спешност се шиха черни дрехи, къщата на Воркосиган се превърна в нещо като издигната насред площада естрада, към която се стичаха опечалени от всички краища на страната. Поклонението беше в замъка ВорхарТънг — там, където заседаваше Съвета на Графовете. Безкрайни траурни речи. Процесията, която наподобяваше военен парад, начело с военния оркестър на Негово Величество императора, великодушно отпуснат за погребението, кавалерийският взвод на Грегър Ворбара, отдавна изпълняващ чисто представителни функции… Опелото…

Майлс мислеше, че дядо му е последният от своето поколение, но сега се оказа, че не е така. В процесията се включиха цял куп ветерани, появили се Бог знае откъде… Черните им пелерини се развяваха като гарванови криле, след тях пристъпваха ординарците им. Мрачен, но учтив, Майлс търпеливо понасяше стреснатите им погледи когато го представяха като внука на Пьотр Воркосиган, после, също така търпеливо изслушваше спомените им за хора, които бяха умрели още преди да се роди и за които — както искрено се надяваше — никога нямаше да слуша отново…

Нещата не приключиха дори след последната лопата суха пръст върху ковчега. В продължение на следобеда и цялата вечер къщата на Воркосиган беше обсадена от тълпи, които едва ли биха могли да бъдат причислени към близките на семейството. Бяха по-скоро приятели и познати, офицери и държавни служители, естествено, придружени от съпругите си. А самите роднини бяха толкова много и толкова непознати, че главата му се замая.

Граф и графиня Воркосиган приемаха съболезнования в основата на широкото стълбище и не можеха да мръднат оттам.

Баща му винаги беше считал социалните контакти за неразделна част от политическия си дълг и това ги правеше абсолютно задължителни. Но когато на прага се появи братовчедът Иван Ворпатрил, следван от майка си — достопочтената лейди Ворпатрил, Майлс не издържа и панически се оттегли в малката уединена стаичка — последното убежище от нашествието на вражеските сили. Вече беше научил, че Иван е издържал успешно изпитите за Военната академия, не изгаряше от желание да чуе подробностите. Пристъпи към асансьора, измъкна пътьом две цветчета от някакъв венец, после побърза да изчезне нагоре, към таванската стаичка.

Почука тихо на дървената врата, покрита с разкошна резба.

— Кой е? — долетя отвътре приглушеният глас на Елена.

Той завъртя емайлираната топка на бравата, пъхна ръката си в процепа и размаха цветята.

— О, Майлс, влизай… — извика тя.

Той се шмугна вътре, облегна облечената си в черно снага на вратата и се усмихна. Елена седеше на старо резбовано кресло до прозореца.

— Как разбра, че съм аз?

— Ами, трябваше да си ти… Или някой, който е решил да ми поднесе цветя на колене… — Очите й неволно се вдигнаха до нивото на вратата, от което би очаквала да се появи мъж с нормален ръст.

Майлс се отпусна на колене и пропълзя по килима към нея.

— Заповядай! — извика с престорена тържественост той и тя избухна в смях. Краката му обаче моментално изразиха протест от това насилие, на лицето му се изписа болка. — Ох… — Той прочисти гърлото си, после, вече доста по-тихо, добави: — Ще ми помогнеш ли да стана? Проклетите шини много ми пречат…

— Разбира се — скочи Елена, настани го удобно върху леглото и се върна на мястото си.

Майлс бавно огледа миниатюрното помещение.

— Това ли е най-добрият гардероб, който можем да ти предложим?

— Харесвам си стаята — отвърна Елена. — Особено прозореца, защото гледа към улицата… А спалнята на баща ми е още по-малка. — Помириса цветята и Майлс веднага съжали, че не беше подбрал от най-ароматните. Очите й се спряха върху лицето му с внезапно подозрение: — Откъде ги откъсна, Майлс?

— Взех ги назаем от дядо — отвърна с леко смущение той, по лицето му избиха розови петна. — Изобщо няма да му липсват, тъй като долу е истинска джунгла…

— Непоправим си! — поклати глава тя, но на устните й играеше усмивка.

— Нали нямаш нищо против? — попита той. — Реших, че на този етап те ще донесат по-голяма радост на теб, отколкото на него…

— Дано само някой не помисли, че сама съм ги откраднала!

— Препращай ги към мен — предложи великодушно той, вирна брадичка и хвърли кос поглед към внезапно помръкналото й лице. — Сега пък какво има? Тъжни мисли ли те налегнаха?

— Господи, нищо не мога да скрия с това мое лице! Сякаш е отворен прозорец!

— Нищо подобно. Лицето ти по-скоро прилича на… на вода. Отразява нещата, по повърхността му бягат светлини и сенки, но никой не знае какво става в дълбокото…

Елена закачливо се усмихна, после лицето й отново стана сериозно.

— Мислех си, че никога не съм слагала цветя на гроба на мама.

— А искаш ли? — оживи се той. — Ще се измъкнем през задния двор, цветя колкото щеш… Никой нищо няма да забележи.

— В никакъв случай! — отсече тя. — Това, което направи, е напълно достатъчно! — Завъртя стръкчетата в ръцете си, листенцата станаха сребърни на светлината на прозореца, зад който се трупаха сивите есенни облаци. — Освен това аз не зная къде се намира той…

— Странно! — погледна я изненадано той. — Съдейки по привързаността на баща ти, аз мислех, че той редовно го посещава… Но може би не иска да я свързва със смъртта, това често се случва…

— Тук си прав. Веднъж го попитах къде е погребана, помолих го да отидем на гроба… Но знаеш го татко… Все едно, че говорех на стената.

— Той наистина е като стена, особено когато се стовари върху някого… — В очите му проблесна нова мисъл:

— А може би го измъчва чувство на вина. Може би тя е един от редките смъртни случаи при раждане… Умряла е горе-долу по времето на твоето раждане, нали?

— Той каза, че е загинала при въздушна катастрофа.

— О…

— После каза, че се е удавила.

— Така ли? — Блясъкът в очите му отново се появи. — Може би е паднала с летателния си апарат в река или езеро. Има такива случаи… А може би го е управлявал той…

Елена потръпна и Майлс мислено се наруга за проявената нетактичност.

— Извинявай, не исках да те обидя… Но днес съм в много особено настроение… Сигурно е от дрехите… — Разпери ръце и размаха черните поли на пелерината си като криле.

После потъна в размисъл. Мислеше за смъртта и свързаните с нея сложни ритуали. Елена тактично запази мълчание, очите й гледаха надолу, към парадния вход на сградата, разположен на четири етажа под прозореца й. Там цареше тържествено оживление; облечени в траурни одежди, знатните граждани на Бараяр се точеха в неспирен поток.

— Можем да разберем! — прошепна напрегнато той и я накара да подскочи от изненада.

— Какво?

— Къде е погребана майка ти. При това без да питаме и разпитваме…

— Как?

Той се изправи, на лицето му се появи широка усмивка.

— Няма да ти покажа. Ще те накарам да трепериш като онова лято в имението Воркосиган, когато се ровихме в килера да търсим оръжието на стария бунтовник… Едва ли някога пак ще ти се отдаде случай да се повозиш на някой от онези древни танкове…

Тя го изгледа с открито съмнение. Очевидно пазеше жив спомен за ужасното премеждие, от което едва излезе жива. Но все пак го последва.

 

* * *

 

Влязоха предпазливо в тъмната библиотека на долния етаж. Преди това Майлс се спря при дежурния гвардеец, намигна и прошепна:

— Ще почукаш ли на вратата, ако някой дойде, ефрейтор? Не искаме да бъдем изненадани… Нали разбираш?

Дежурният отвърна на намигването, огледа Елена през полуспуснатите си клепачи и кимна с глава:

— Разбира се, М… Лорд Воркосиган.

— Хей, Майлс! — извика Елена в момента, в който вратата се плъзна на мястото си и ги откъсна от шума на препълнената с гости къща. — Нима не си даваш сметка какво ще си помисли той сега?

— Който мисли зло, зло ще го намери… — изрецитира игриво Майлс, обърна се и докосна с длан компютърната конзола с двоен секретен код до мраморната камина, която беше директно свързана с Генералния щаб и резиденцията на императора. — Но ЗА ТОВА ТУК едва ли ще си помисли…

Елена зяпна от изненада като видя, че бронираната вратичка покорно се плъзга встрани, а холовидната система се включва след няколко докосвания на пръстите му.

— Мислех, че това тук е свръхсекретно… — прошепна тя.

— И наистина е — отвърна той. — Но капитан Куделка беше решил да помогне на обучението ми когато… — Горчива усмивка и махване с ръка: — …когато все още учех… Включвахме се в бойните компютри, онези истинските… А после симулирахме различни операции… Бях сигурен, че е забравил да изтрие личните ми кодове… — Пръстите му се свиваха и разпущаха в странен ритъм, на екраните се появиха сложни поредици от помощни указания.

— Какво правиш? — нервно попита тя.

— Влизам в кодовете на капитан Куделка. Чрез тях ще получа достъп до военните архиви.