|	Лоис Макмастър Бюджолд
|	Бараяр


A>
	БАРАЯР е разказ за раждането на Майлс Вор, познат от ИГРИТЕ НА ВОР, и за легендарната любов между родителите му, капитан Корделия Нейсмит и лорд-регента Арал Воркосиган.
	Едва успели да прекратят един ужасен международен конфликт, те са изправени пред ново, още по-опасно изпитание — кървава гражданска война.
	В техни ръце — и в пряк, и в преносен смисъл — е бъдещето от галактическата империя.
	Но не и бъдещето на сина им.

	_Източник:_ http://www.bard.bg/authors/?BookID=176
A$

D>
	На Ан и Пол
D$

>	ПЪРВА ГЛАВА

	„Страхувам се.“ Корделия отдръпна завесата на прозореца в салона на третия етаж в замъка Воркосиган и погледна към окъпаната в слънчева светлина улица. Един издължен сребрист земеход паркираше на полукръглата отбивка пред главния портал, под увенчаната с шипове желязна ограда и градината с внесени от Земята храсти. Правителствен земеход. Задната врата се отвори и оттам излезе мъж в зелена униформа. Въпреки късогледството си Корделия позна командир Илян — кестеняв и както винаги гологлав. Той бързо тръгна към сградата и се скри под портала. „Може би наистина не бива да се тревожа, докато Имперската служба за сигурност не дойде за нас посред нощ.“ Но страхът продължаваше да я гризе. „Защо изобщо дойдох на Бараяр? Какво направих със себе си, с живота си?“
	В коридора затропаха ботуши, вратата на салона се отвори със скърцане. Сержант Ботари подаде глава и изсумтя, доволен, че я открива.
	— Време е да тръгваме, миледи.
	— Благодаря ви, сержант. — Тя пусна завесата и се обърна да се огледа още веднъж в закаченото над архаичната камина огледало. Не можеше да повярва, че хората тук все още горят растения само заради отделяната от тях по химичен път топлина.
	Повдигна брадичка над твърдата бяла дантелена яка на блузата си, оправи ръкавите на коженото си яке и разсеяно подритна с коляно дългата, увила се около глезените й пола. Беше кожена, в тон с якето. Яката й действаше успокоително — беше почти същата, като на старата й униформа от Бетанския астрономически проект. Тя прокара длани по червената си, разделена на път коса, прихваната над челото с два емайлирани гребена, и я разпусна по раменете си — дългите къдри стигаха до средата на гърба й. От бледото лице, отразяващо се в огледалото, я гледаха две сиви очи. Носът й бе малко прекалено костелив, а брадичката — твърде издължена, но иначе лицето си беше съвсем нормално, дори можеше да мине за хубаво.
	Е, ако искаше да изглежда изискано, трябваше просто да застане до сержант Ботари. Той се извисяваше печално над нея, в целия си двуметров ръст. Корделия беше висока жена, но главата й стигаше едва до рамото му. Лицето му приличаше на фантастичен готически водоливник — тясно, сгърчено, с клюнест нос, грубовато — и му придаваше вид на престъпник, допълван от острата му, подстригана по войнишки коса. Дори елегантната ливрея на граф Воркосиган — тъмнокафява, с избродирана със сърма емблема на графа — не можеше да спаси Ботари от удивителната му грозота. „Всъщност едно съвсем нормално лице.“
	Един облечен в ливрея слуга. „Що за понятие? На какво е слуга? На живота ни, на щастието ни и на свещените ни особи?“ Тя му кимна сърдечно в огледалото и се обърна да го последва.
	Трябваше да се научи да се ориентира из тази огромна къща, колкото се може по-скоро. Срамно бе да се губи в собствения си дом и да се налага да моли някои от часовите или прислужниците да я упъти. Посред нощ, завита само в хавлия. „А бях навигатор на боен кораб. И то добър.“ Щом можеше да се справя без проблем с пет измерения, трябваше да успее и с три.
	Стигнаха до голямо вито стълбище, което се спускаше към настланото с бели и черни плочи фоайе. Леките й стъпки следваха отмерената походка на Ботари. Полите й предизвикваха у нея усещането че плува, че се спуска неумолимо надолу по спиралата.
	Долу ги чакаше опрян на бастун висок млад мъж. Лейтенант Куделка. Лицето му бе толкова обикновено и приятно, колкото бе тясно и странно това на Ботари. Той й се усмихна открито. Дори издаващите болка бръчки в ъгълчетата на очите и устата му не можеха да състарят това лице. Носеше зелена имперска униформа — същата, с изключение на отличителните знаци, като тази на командира на Службата за сигурност Илян. Дългите ръкави и високата яка скриваха тънките червени белези, които обхващаха половината от тялото му, но Корделия можеше да си ги представи. Гол, Куделка можеше да служи за нагледно помагало на лекция за структурата на човешката нервна система — всеки белег представяше изрязан мъртъв нерв, заменен с изкуствени сребърни нишки. Лейтенант Куделка още не бе свикнал с новата си нервна система. „Кажи го направо. Местните хирурзи са невежи, несръчни касапи.“ Работата им определено не беше на висотата на бетанските стандарти. Но Корделия не допусна нито намек за тази лична преценка да проличи по лицето й. Куделка се обърна рязко и кимна на Ботари.
	— Здравейте, сержант. Добро утро, лейди Воркосиган.
	Новото й име все още й звучеше странно, сякаш не й прилягаше. Тя се усмихна.
	— Добро утро, Ку. Къде е Арал?
	— Отиде с командир Илян в библиотеката, за да провери къде ще бъде инсталиран новият секретен комуникационен пулт. Би трябвало да се върнат всеки момент. А, ето ги. — Той посочи с глава към сводестия проход, откъдето се чуха стъпки. Корделия проследи погледа му. Илян, слаб, учтив и любезен, вървеше на крачка зад — и в сянката на — един четирийсет и пет годишен мъж със зелена имперска униформа. Човека, заради когото беше дошла на Бараяр.
	Адмирал лорд Арал Воркосиган от запаса. Поне до вчера. Вчера животът им определено се бе обърнал с главата надолу. „Ще стъпим някак си на крака, повярвай.“ Тялото на Воркосиган беше здраво и мощно; тъмната му коса бе започнала да се прошарва. На тежката му челюст се виждаше стар белег във формата на преобърната буква „Г“. Той вървеше със сдържана енергия, сивите му очи бяха мрачни и вглъбени. Но щом погледът му се спря върху Корделия, светнаха.
	— Добро утро, миледи — каза той и посегна да хване ръката й. Думите бяха кратки, но чувствата му се отразяваха в блестящите му очи като в огледало. „В това огледало аз съм невероятно красива — помисли си трогната Корделия. — То е много по-ласкателно, отколкото онова горе. Отсега нататък ще използвам само него.“ Широката длан на Арал бе суха и гореща и Корделия посрещна с удоволствие живата топлина, която обгръщаше студените й пръсти. „Моят съпруг.“ Думата й харесваше, както й харесваше дланта й да е обхваната гладко и плътно в неговата, макар новото й име, лейди Воркосиган, все още да й бе малко чуждо.
	Наблюдаваше Ботари, Куделка и Воркосиган, застанали за миг един до друг. „Живите рани — един, двама, трима. И аз, дамата-спомагателно.“ Оцелелите. Ку бе ранен в тялото, Ботари — в ума, Воркосиган — в душата; всеки от тях бе получил почти смъртоносна рана в последната война на Ескобар. „Животът продължава! Напред или ще умреш! Наистина ли всички започваме най-сетне да се съвземаме?“ Надяваше се да е така.
	— Готова ли си за тръгване, мили капитане? — попита я Воркосиган. Гърленият му глас бе топъл.
	— Готова съм. И се надявам да съм готова винаги.
	Илян и лейтенант Куделка тръгнаха напред. В сравнение с енергичната маршировка на Илян походката на Куделка бе истинско тътрене. Корделия се понамръщи, но хвана ръката на Воркосиган и двамата ги последваха, като оставиха Ботари да изпълнява домашните си задължения.
	— Каква е програмата за следващите няколко дни? — попита тя.
	— Ами, първо аудиенцията, разбира се — отвърна Воркосиган. — След коего ще се видя с хората. Граф Вортала ще уреди всичко. След няколко дни пълното събрание на Съвета трябва да гласува консенсус, а после ще положа клетва. Не сме имали регент от сто и двайсет години — Бог знае какъв протокол ще изкопаят и изтупат от прахта.
	Куделка седна в предното отделение на земехода до униформения шофьор. Командир Илян се намести срещу Корделия и Воркосиган. „Тази кола е бронирана“ — разбра Корделия по дебелината на прозрачния покрив, който се затвори над тях. Илян даде знак на шофьора и потеглиха плавно по улицата. Отвън почти не проникваше шум.
	— Регентска съпруга — каза Корделия. — Това ли е официалната ми титла?
	— Да, миледи — отвърна Илян.
	— Тя предполага ли и някакви официални задължения?
	Илян погледна Воркосиган и той каза:
	— Хм. И да, и не. Ще трябва да присъстваш на много церемонии — задължително на погребението на императора, което ще бъде мъчение за всички, с изключение на император Ецар, разбира се. Останалите ти задължения ще са предимно социални и зависят единствено от твоето желание. Речи и церемонии, важни венчавки, именни дни и погребения, поздравления към делегации от областите — накратко, връзки с обществеността. Нещата, които вдовстващата принцеса Карийн върши така успешно. — Воркосиган направи пауза и като разчете ужасения й поглед, добави бързо: — Ако предпочиташ, можеш да водиш напълно личен живот. В момента разполагаш със съвършено извинение за това. — Обвитата му около кръста й ръка тайничко погали все още плоския й корем. — Всъщност не бих желал да се раздаваш твърде много. Но има и друго — от полтическа гледна точка… Много би ми се искало, ако е възможно, да бъдеш връзката ми с вдовстващата принцеса и… малкия император. Сприятели се с нея, ако можеш — тя е извънредно резервирана жена. Възпитанието на момчето е от жизнена важност. Не трябва да повтаряме грешките на император Ецар Ворбара.
	— Ще се опитам — въздъхна тя. — Разбирам, че никак не е лесно да се държа като истинска бараярска Вор.
	— Не го възприемай толкова болезнено. Освен това има и друга гледна точка.
	— О, това изобщо не ме изненадва! Продължавай.
	Той помълча за миг, подбираше думите си.
	— Когато предишният престолонаследник Сердж каза, че прогресивността на граф Вортала е фалшива, думите му не бяха напълно лишени от основание. В преднамерените обиди винаги има някаква истина. Граф Вортала се опитваше да създаде прогресивната си партия само в средите на висшите класи. Сред влиятелните, както би казал самият той. Схващаш ли непоследователността в логиката му?
	— Ха! Че тя си личи веднага!
	— Да, но за теб. Ти си бетанка, жена с галактическа известност.
	— Хайде, хайде!
	— За такава те смятат тук. Не мисля, че осъзнаваш напълно как те възприемат. И това много ме ласкае.
	— Надявах се да остана незабележима. Но не вярвам да съм много популярна след всичко, което сторихме на Ескобар.
	— Такава ни е културата. Народът ми би простил на един храбър войник почти всичко. А ти обединяваш в личността си две противоположни фракции — военната аристокрация и прогалактическия плебс. Наистина смятам, че съм в състояние да привлека Народната Защитна Лига чрез теб, стига да искаш да изиграеш картите ми вместо мен.
	— Боже мили! Откога обмисляш това?
	— Проблема — отдавна. А теб, като част от решението — едва от днес.
	— Искаш да ме използваш като марионетка начело на някаква конституционна партия?
	— Не, не. Точно това, кълна се в честта си, няма да допусна. То не би удовлетворило духа на клетвата ми да предам на принц Грегор императорска корона, облечена в истинска власт. Всъщност искам… всъщност искам да намеря начин да привлека на имперска служба най-добрите мъже от всяка класа и партия. Просто резервите на талант във Вор са твърде ограничени. Искам да направя правителството като армията, където способностите се отчитат независимо от произхода. Император Ецар се опита да направи нещо подобно, като засили министерствата за сметка на графовете, но отиде прекалено далеч. Графовете са глупави, министерствата са корумпирани. Трябва да има някакъв начин за балансиране.
	Корделия въздъхна.
	— Предполагам, че просто ще трябва да се разберем да не се съгласяваме относно конституционните партии. Мен никой не ме е назначавал за регент на Бараяр, така че те предупреждавам — ще продължавам да се опитвам да променя решението ти.
	Илян вдигна вежди. Корделия се отпусна уморено и започна да наблюдава бараярската столица Ворбар Султана през дебелия покрив. Беше се омъжила за регента на Бараяр преди четири месеца. Беше се омъжила за един обикновен, излязъл в запаса военен. Да, чувала беше, че мъжете се променят след брака, обикновено към по-лошо, но чак пък толкова? И така бързо? „Това не е договорът, който сключихме, драги.“
	— С вчерашното ти назначаване за регент император Ецар проявява извънредно доверие към теб. Не смятам, че е такъв безсърдечен прагматик, какъвто се опитваш да ми го представиш — отбеляза гя.
	— Е, това действително е знак на доверие, но по необходимост. Разбирам, не си схванала замисъла на прехвърлянето на капитан Негри при принцесата.
	— Не съм. Какъв замисъл?
	— Съвсем очевиден. Негри трябва да продължи старата си работа като шеф на Имперската служба за сигурност. Разбира се, няма да прави докладите си пред едно четиригодишно момче, а пред мен. Командир Илян ще му бъде всъщност само помощник. — Воркосиган и Илян се спогледаха иронично. — Но няма съмнение на кого ще бъде верен Негри, в случай че аз, хм, се побъркам и пожелая да стана император. Той безусловно има тайна заповед какво да прави с мен в подобен случай.
	— Аа. Е, гарантирам, че нямам никакво желание да ставам императрица на Бараяр. Просто в случай че си задаваш този въпрос.
	— Нямах предвид това.
	Земеходът спря пред една порта в каменната стена. Четирима часовои ги провериха внимателно, прегледаха пропуските, които носеше Илян, и им махнаха да продължат. Всички тези стражи и тук, и в замъка Воркосиган, от какво ли охраняваха? Навярно от други бараярци в разделения на фракции политически ландшафт. Корделия си спомни една типична бараярска фраза, която старият граф обичаше да използва и която гъделичкаше чувството й за хумор: „При всичките тези изпражнения, наблизо трябва да има и пони.“ На колонията Бета конете бяха на практика непознати с изключение на няколкото екземпляра в зоологическите градини. „С всичките тези стражи наоколо… Но ако аз не съм враг на никого, как някой може да бъде враг на мен?“
	— Бих предложил, сър — каза неуверено Илян, — дори бих помолил, да премислите и да разположите щаба тук, в императорския замък. С проблемите на сигурността, с моите проблеми — усмихна се леко той, което навреди на облика му, защото с чипия си нос приличаше на кученце, — ще мога да се справя много по-лесно тук.
	— Какво жилище имаш предвид? — попита Воркосиган.
	— Ами, когато… Грегор наследи престола, заедно с майка си ще се премести в покоите на императора. Тогава стаите на Карийн ще се освободят.
	— На принц Сердж, искаш да кажеш. — Воркосиган го погледна мрачно. — Аа… струва ми се, че бих предпочел да разположа официалното си седалище в замъка Воркосиган. Баща ми прекарва все повече време в провинцията и мисля, че няма да има нищо против да се премести.
	— Не мога изцяло да подкрепя тази идея, сър. От гледна точка на сигурността. Той се намира в старата част на града. Улиците са пълни с хора. Под района има поне три групи стари тунели от стари канализации и транспортни системи — а има и прекалено много нови високи сгради, които гледат отгоре. Ще бъдат необходими поне шест постоянни патрула, и то за съвсем повърхностно наблюдение.
	— Разполагаш ли с толкова хора?
	— Ами, да.
	— Тогава замъкът Воркосиган. — За да успокои Илян, който гледаше разочаровано, Воркосиган добави. — По отношение на сигурността може и да е лош, но има много добри връзки с обществеността. Ще придаде отличен дух на, хм, войнишка скромност на новото регентство. И ще спомогне за отслабването на параноята в двореца.
	Тъкмо стигаха до въпросния дворец. От архитектурна гледна точка, в сравнение със замъка Воркосиган Императорската резиденция изглеждаше огромна. Просторните й крила се издигаха на два до четири етажа, подчертани на места с кули. Разновременни пристроявания се преливаха едно в друго и оформяха едновременно просторни и уютни дворове. Стилът на източната фасада бе най-уеднаквен — тежък, с богата каменна резба. Северната страна бе по-разчленена поради многобройните симетрични градини. Западното крило бе най-старото, а южното — най-новото.
	Земеходът паркира до двуетажно преддверие откъм южната страна и Илян ги поведе покрай още стражи по широко каменно стълбище към огромен апартамент на втория етаж. Качваха се бавно заради лейтенант Куделка. Той вдигна глава и се намръщи извинително, после отново се наведе съсредоточено — а може би засрамено? „Няма ли тук асансьор?“ — чудеше се раздразнено Корделия. От другата страна на този каменен лабиринт един бледен съсухрен старец умираше на огромното си наследствено легло…
	В просторния коридор на втория стаж, застлан с мек килим и декориран с картини и масички с дребни украшения — произведения на изкуството според Корделия — откриха капитан Негри, който разговаряше тихо с една руса жена със скръстени ръце. Корделия бе срещнала за пръв път покрития със слава — или с позор — шеф на Бараярската имперска служба за сигурност предишния ден, след историческия разговор на Воркосиган с умиращия Ецар Ворбара в северното крило. Негри беше с кораво лице, кораво тяло и твърда глава — мъж, служил на своя император с тялото и кръвта си четиридесет години, една зловеща легенда с непроницаеми очи.
	Сега той се приведе над ръката й и я нарече миледи, сякаш имаше предвид точно това, или поне не влагаше повече ирония, отколкото в която и да било от предишните си забележки. Русата жена — а може би момиче? — носеше обикновени цивилни дрехи. Беше висока и мускулеста и гледаше Корделия с явен интерес.
	Воркосиган и Негри размениха лаконични приветствия в телеграфния стил на двама мъже, общували в продължение на толкова време, че сега любезностите им се свеждаха до някакъв код.
	— А това е госпожица Друшнакови. — Негри не толкова представи, колкото посочи жената на Корделия.
	— Коя е госпожица Друшнакови? — попита донякъде отчаяно Корделия. Негри не бе представил и лейтенант Куделка, така че сега той и Друшнакови се гледаха скрито един друг.
	— Аз съм прислужница от вътрешните покои, миледи — Друшнакови направи лек реверанс.
	— И какво обслужвате? Освен покоите.
	— Принцеса Карийн, миледи. Това е само официалната ми длъжност. Водя се към хората на капитан Негри като телохранител, клас едно. — Не можеше да се каже коя от длъжностите й доставя по-голямо удоволствие, но на Корделия й се стори, че жената се гордее повече с последната.
	— Щом той ви цени толкова, сигурна съм, че сте добра.
	Тези думи й спечелиха усмивка.
	— Благодаря ви, миледи. Опитвам се.
	Всички заедно последваха Негри през близката врата до една продълговата, обляна от слънце жълта стая с многобройни прозорци, които гледаха на юг. Корделия се зачуди дали еклектичната смесица на мебелировката наистина се състои от безценни антики, или това са само изкуствено състарени дубликати. Не можеше да разбере. Седнала на едно тапицирано с жълта коприна канапе в отсрещния край на стаята ги чакаше някаква жена: наблюдаваше ги със сериозно изражение, докато се приближаваха вкупом към нея.
	Вдовстващата принцеса Карийн беше слаба трийсетинагодишна жена. Изглеждаше напрегната. Красивата й тъмна коса бе оформена в сложна прическа, макар сивата й рокля да бе с обикновена кройка. Обикновена, но съвършена. Едно тъмнокосо четиригодишно момченце бе легнало по корем на пода и шепнеше нещо на големия колкото котка стегозавър-играчка, който му шепнеше в отговор. Принцесата го накара да остави робота, да се изправи и да седне до нея. Детето обаче продължаваше да стиска косматото животно в скута си. Корделия с облекчение видя, че малкият принц е облечен разумно за възрастта си, в удобни дрехи за игра.
	Негри представи Корделия на принцесата и на принц Грегор. Тя не бе сигурна дали трябва да се поклони, да направи реверанс или просто да поздрави и в края на краищата просто наведе глава като Друшнакови. Застанал тържествено, Грегор я гледаше със съмнение и тя се опита да се усмихне, както се надяваше, успокоително.
	Воркосиган коленичи пред момчето — само Корделия видя как Арал преглътна — и каза:
	— Знаете ли кой съм аз, принц Грегор?
	Грегор се отдръпна малко към майка си и я погледна. Тя му кимна окуражително.
	— Лорд Арал Воркосиган — отвърна момчето с тънък глас.
	Воркостан смекчи гласа си и отпусна ръце, опитвайки се съзнателно да скрие широките си рамене.
	— Дядо ви ме помоли да ви стана регент. Обяснявал ли ви е някой какво означава това?
	Грегор мълчаливо поклати глава. Воркосиган вдигна вежди към Негри в знак на неодобрение. Лицето на Негри не промени изражението си.
	— Това означава, че ще върша работата на дядо ви, докато не станете достатъчно голям, за да я вършите сам, т.е., докато не станете на двайсет. През следващите шестнайсет години ще се грижа за вас и за майка ви вместо дядо ви. Ще следя да получите образование, за да се научите да се справяте добре с работата си като дядо ви. Да управлявате добре.
	Дали момчето изобщо разбираше какво значи „да управлява“? Воркосиган внимаваше да не каже „вместо баща ви“, забеляза Корделия. Внимаваше да не спомене името на престолонаследника Сердж. Изглежда, Сердж скоро щеше да бъде изтрит окончателно от бараярската история така, както го бяха изпарили и в онова космическо сражение.
	— Засега — продължи Воркосиган — работата ви е да се учите старателно с наставниците си и да изпълнявате всичко, което ви каже майка ви. Ще се справите ли с това?
	Грегор преглътна и кимна.
	— Според мен ще се справите отлично — кимна му твърдо Воркосиган, както кимаше на офицерите си, и се изправи.
	„Според мен и ти ще се справиш отлично, Арал“ — помисли си Корделия.
	— Докато сте тук, сър — каза Негри след кратко изчакване, за да не би да прекъсне евентуалното продължение, — бих искал да ви покажа два-три доклада. Последният доклад от Даркой показва, че граф Ворлакейл е бил мъртъв още преди да бъде изгорена резиденцията му, което хвърля нова светлина — или сянка — върху проблема. А стои и въпросът за ремонта на Министерството на политическото образование…
	— Сигурно е разрушено — промълви Воркосиган.
	— Както винаги, последният саботаж от Кома…
	— Разбирам. Да вървим. Корделия, ти…
	— Навярно лейди Воркосиган няма да има нищо против да поостане още малко при нас — промърмори принцеса Карийн малко иронично.
	— Благодаря ви, миледи — хвърли й признателен поглед Воркосиган.
	Мъжете излязоха. Принцесата разсеяно поглади с пръст фините си устни. Очевидно се бе поотпуснала.
	— Добре. Надявах се, че ще мога да разговарям с вас насаме. — Изразът на лицето й ставаше все по-оживен. Тя докосна мълчаливо момчето и то се върна към играта си.
	Друшнакови, която стоеше в другия край на стаята се намръщи и попита:
	— Какво му имаше на онзи лейтенант?
	— Лейтенант Куделка бе улучен с невроразрушител — каза сковано Корделия, неуверена дали странният тон на момичето не разкрива неодобрение. — Преди година, когато бе на служба при Арал на борда на „Генерал Воркрафт“. Очевидно извършената му неврохирургическа операция не е на равнището на галактическите стандарти. — Тя млъкна, страхувайки се да не би домакинята й да реши, че я критикува. Не че принцеса Карийн бе виновна за съмнителния стандарт на бараярската медицина.
	— Аа. По време на ескобарската война? — попита Друшнакови.
	— Всъщност в известен смисъл това беше първият изстрел на ескобарската война. Макар да предполагам, че бихте го нарекли приятелски.
	— Лейди Воркосиган — или може би трябва да кажа капитан Нейсмит — е била там — отбеляза принцеса Карийн. — И сигурно знае.
	Корделия не успя да разбере израза й. С колко ли от прословутите доклади на Негри бе запозната принцесата?
	— Колко жалко! Изглежда е бил много атлетичен — каза телохранителката.
	— Наистина беше — усмихна й се по-благосклонно Корделия. — Според мен невроразрушителите са отвратителни оръжия. — Тя разсеяно потри уцеленото от разрушител безчувствено място на бедрото си — за щастие изстрелът не бе поразил подкожната мазнина и не бе навредил на функционирането на мускула.
	— Седнете, лейди Воркосиган. — Принцеса Карийн потупа мястото до себе си, освободено току-що от бъдещия император. — Дру, бихте ли завели Грегор на обяд?
	Друшнакови кимна с разбиране, сякаш в тази обикновена молба се криеше някакво кодирано съобщение. После повика момчето и двамата излязоха, хванати ръка за ръка. Детското му гласче се донесе отвън:
	— Друшни, може ли да получа сметанов сладкиш? И още един за Стеги?
	Корделия седна предпазливо, мислейки си за докладите на Негри и за бараярската дезинформация относно неотдавнашния им неуспешен опит да завладеят планетата Ескобар. Ескобар — най-добрият съсед и съюзник на колонията Бета… Оръжията, които бяха унищожили престолонаследника Сердж и кораба му високо над Ескобар, бяха пренесени храбро през бараярската блокада от капитан Корделия Нейсмит от Бетанския експедиционен корпус. Тази истина бе очевидна и известна, за нея не трябваше да се извинява. Именно тайната история, задкулисната история в бараярското висше командване бе толкова… коварна — да това бе точната дума. Опасна, като зле съхранявани токсични отпадъци.
	За огромно удивление на Корделия принцеса Карийн се наведе към нея, хвана дясната й ръка, вдигна я към устните си и я целуна силно.
	— Заклех се — каза гърлено Карийн, — че ще целуна ръката, която е убила Гес Ворутиър. Благодаря ви. Благодаря ви. — Говореше задъхано и срамежливо, а в гласа й се долавяха сълзи и вълнение, предизвикано от благодарност. Тя изправи гръб и кимна, лицето й отново възвърна резервираното си изражение. — Благодаря ви. Бог да ви благослови.
	— Хм… — Корделия потърка мястото на целувката. — Аз… тази чест се пада другиму, миледи. Бях там, когато гърлото на адмирал Ворутиър беше прорязано, но не от моята ръка.
	Карийн стисна длани в скута си и очите й блеснаха.
	— Тогава е бил лорд Воркосиган!
	— Не! — Корделия стисна устни от раздразнение. — Трябвало е Негри да ви докладва истината. Беше сержант Ботари. Навремето той ми спаси живота.
	— Ботари? — Карийн застина от удивление. — Чудовището Ботари, лудият ординарец на Ворутиър?
	— Нямам нищо против да обвиняват мен вместо него, госпожо, защото ако се беше разчуло, щяха да бъдат принудени да го екзекутират за убийство и бунт. Но аз… но аз не би трябвало да си присвоявам заслужената от него похвала. Ако желаете, ще му я предам, но не съм уверена, че той си спомня инцидента. След войната е бил подложен на някаква ужасна мозъчна терапия, преди да го уволнят — вие, бараярците, наричате това терапия — „както и неврохирургията си“ — помисли си Корделия, — а разбирам, че и преди не е бил особено, хм, нормален.
	— Не — каза Карийн. — Не беше. Мислех, че е човек на Ворутиър.
	— Той избра… той избра друго. Струва ми се, че това беше най-геройската постъпка, на която съм присъствала. Да се измъкне от онова море от зло и безумие и да се стреми към… — Корделия млъкна, срамувайки се да каже „да се стреми към изкупление“, и след кратко мълчание попита: — Обвинявате ли адмирал Ворутиър за покваряването на принц Сердж? — Щом щяха да бъдат искрени… „Никой не споменава принц Сердж. Той възнамеряваше да открие ужасно пряк път към властта и сега е просто… изчезнал.“
	— Гес Ворутиър… намери в Сердж единомишленик. Плодовит последовател в долните си забавления. Може би вината… не е само на Ворутиър. Не знам.
	Корделия почувства, че отговорът е честен.
	— Ецар ме закриляше от Сердж, след като забременях — добави тихо Карийн. — Не бях виждала съпруга си повече от година, когато беше убит на Ескобар.
	„Може би и аз няма да споменавам повече принц Сердж.“
	— Ецар бе могъщ закрилник. Надявам се, че и Арал ще може да се справи — каза Корделия. Дали трябваше да говори за император Ецар вече в минало време? Изглежда, всички останали правеха така.
	Карийн се върна отново в действителността и разтърси глава, за да се съсредоточи.
	— Желаете ли чай, лейди Воркосиган? — усмихна се тя. После докосна комуникатора, скрит в една скъпоценна игла на рамото й, и даде нареждания на прислужниците. Очевидно личният разговор бе завършил. Сега капитан Нейсмит щеше да се опита да разбере как лейди Воркосиган трябва да пие чай с една принцеса.
	Грегор и телохранителката се появиха отново в момента, в който сервираха сметановия сладкиш, и момчето успя да очарова дамите, за да получи втора порция. За третата обаче Карийн решително възрази. Синът на принц Сердж изглеждаше съвсем нормално момче, макар и малко мълчаливо с непознати. Корделия наблюдаваше и него, и Карийн с дълбок интерес. Майчинство. Случваше се на всяка жена. Колко ли трудно можеше да е?
	— Харесвате ли новия си дом, лейди Воркосиган? — попита принцесата любезно. Лицата им отново носеха маските си — за пред децата и чужди хора.
	Корделия обмисли отговора си.
	— Местността на юг, към езерното имение Воркосиган, е просто прелестна. Езерото е чудесно и е по-голямо от който и да е открит воден басейн на цялата колония Бета, а Арал въпреки това го приема като нещо обикновено. Вашата планета е неимоверно красива. — „Вашата планета. Не е ли това и моя планета?“ В мислите на Корделия думата „дом“ все още се свързваше с колонията Бета. Но пък можеше да остане в прегръдките на Воркосиган край езерото цяла вечност. — Столицата е много по-разнообразна, отколкото каквото и да било на колонията Бета. Макар че — стеснително се засмя тя, — изглежда, тук има твърде много войници. Последния път бях обкръжена от толкова много зелени униформи, че сякаш бях в лагер за военнопленници.
	— Все още ли ви изглеждаме като врагове? — попита я любопитно принцесата.
	— О, престанахте да ми изглеждате така още преди да завърши войната. Просто жертви, заслепени в различна степен.
	— Вие сте твърде проницателна, лейди Воркосиган. — Принцесата отпи от чая и се усмихна.
	Корделия премига.
	— Замъкът Воркосиган прилича на казарма, когато граф Пьотър е там — отбеляза Корделия. — С всичките си облечени в ливреи мъже. Струва ми се, че досега съм мяркала само две прислужници, които се криеха по ъглите, но все още не съм се сблъсквала с нито една от тях. Една бараярска казарма, така си е. Службата ми на Бета беше нещо съвсем различно.
	— Системата е смесена — каза Друшнакови. Не издаваше ли този блясък в очите й завист? — На служба се приемат и жени, и мъже.
	— Назначават ги след тест за пригодност — съгласи се Корделия. — Стриктно. Разбира се, службите, свързани с повече физическа работа, са предимно за мъжете, но това, изглежда, не се дължи на някакъв особен статус.
	— На уважение — въздъхна Друшнакови.
	— Е, ако хората отдават живота си заради обществото, то би трябвало да ги уважава — каза спокойно Корделия. — Предполагам, че ми липсват моите… моите посестрими офицери. Блестящите жени, специалистките, като многобройните ми приятелки у дома. — Отново онази проблемна думичка — „дом“. — И тук някъде трябва да има блестящи жени, при всичките тези блестящи мъже. Къде ли се крият? — Корделия млъкна, защото внезапно й дойде наум, че Карийн може погрешно да разтълкува думите й като обида към самата нея. Ако добавеше „с изключение на присъстващите“ обаче, гафът щеше да бъде сигурен.
	Но дори и да бе разтълкувала думите й но този начин, Карийн запази това за себе си, а Корделия беше избавена от подобни потенциални грешки поради завръщането на Арал и Илян. Всички се сбогуваха любезно и се върнаха в замъка Воркосиган.

	* * *

	Същата вечер командир Илян се появи в замъка Воркосиган заедно с Друшнакови. Тя стискаше дръжката на огромна чанта и се оглеждате с нескрито любопитство.
	— Капитан Негри придава госпожица Друшнакови към съпругата на регента за личната й безопасност — поясни кратко Илян. Арал кимна одобрително.
	По-късно Друшнакови подаде на Корделия запечатано писмо върху плътна, кремава хартия. Корделия вдигна въпросително вежди и го разпечата. Почеркът беше дребен и стегнат, а подписът — четлив и без завъртулки.
	„С най-добри пожелания — пишеше в писмото. — Тя ще ви бъде от полза. Карийн.“

>	ВТОРА ГЛАВА

	На следната утрин Корделия се събуди и откри, че Воркосиган вече е заминал и че това е първият й ден на Бараяр без подкрепата на постоянните й придружители. Реши да го посвети на пазаруване — това й бе хрумнало вчера, докато наблюдаваше Куделка на спираловидно извитото стълбище. Подозираше, че Друшнакови ще е идеалният местен водач за целта, която си бе наумила.
	Тя се облече и излезе да потърси телохранителката си. Не бе трудно да я открие — Друшнакови седеше в преддверието пред спалнята и вдигна глава при появата й. Наистина трябваше да носи униформа. Роклята правеше високото й тяло с прекрасна мускулатура да изглежда тромаво. Корделия се запита дали като съпруга на регента ще получи разрешение да облича служителите си в свои собствени ливреи и по време на закуската обмисляше униформа, която би прилегнала добре на момичето.
	— Знаете ли, че сте първата бараярска телохранителка, с която се запознавам. — отбеляза Корделия, след като свърши с яйцето и кафето си, и с някакъв задушен с масло местен булгур, който очевидно бе обичайната закуска на планетата. — Как започнахте тази работа?
	— Ами, аз не съм истинска телохранителка, като онези облечени в ливреи мъже…
	О, отново магията на униформите!
	— …но баща ми и тримата ми братя са в службите. По-скоро съм истински войник, като вас.
	Луда по войската, като всички бараярци.
	— Нима?
	— Навремето спортувах джудо. Но бях прекалено едра, за да се състезавам с жени. Не можех да тренирам истински с никого, а освен това изпълняването на всички кати бе страшно тъпо. Братята ми ме вкарваха тайно със себе си в мъжките групи. И едното доведе до другото. Като ученичка две години бях шампион на Бараяр при жените. После, преди три години, един от хората на капитан Негри дойде при баща ми и му предложи работа за мен. Обучиха ме да боравя с оръжие. Изглежда, че принцесата е молила за телохранителки в продължение на години, но не са можели да намерят жена, която да издържи всички тестове. Въпреки че — усмихна се тя самоиронично — дамата, която уби адмирал Ворутиър, едва ли се нуждае от скромните ми услуги.
	Корделия прехапа език.
	— Хм. Просто имах късмет. А освен това в момента бих предпочела да се въздържам от физически усилия. Нали знаете, бременна съм.
	— Да, миледи. Споменаваше се в един от…
	— Докладите на капитан Негри — довърши мисълта й Корделия. — Сигурна съм за това. Навярно е разбрал още преди мен.
	— Да, миледи.
	— Насърчаваха ли интересите ви, когато бяхте дете?
	— Не… истински. Всички си мислеха, че съм просто особена. — Тя се намръщи и Корделия изпита усещането, че разбужда болезнени спомени.
	— По-големите ви братя ли? — обърна се тя сериозно към момичето.
	Друшнакови я погледна с големите си сини очи.
	— Да, защо?
	— Така предполагах. — „И се страхувах от Бараяр заради онова, което е сторил на синовете си. Не е странно, че не са успели да намерят жена, която да издържи тестовете.“ — Значи сте обучена да боравите с оръжие. Отлично. Ще можете да ми бъдете водач при днешното пазаруване.
	В изражението на Друшнакови се промъкна едва забележима неприязън.
	— Да, миледи. Какви дрехи търсите? — попита учтиво тя, криейки мрачното си разочарование от интересите на „истинския войник“.
	— Откъде човек тук може да си купи приличен бастун със сабя?
	Неприязненият поглед изчезна.
	— О, знам едно място, откъдето ворските офицери и графовете снабдяват хората си с оръжие. Макар че никога не съм влизала вътре. Семейството ми не произхожда от Вор и затова, разбира се, не ни е разрешено да притежаваме лично оръжие. Само служебно. Но пък е от най-доброто.
	Един от униформените стражи на граф Воркосиган ги придружи до магазина. Корделия се беше отпуснала и се наслаждаваше на гледката. Друшнакови обаче бе на поста си и стоеше нащрек — очите й непрестанно оглеждаха изпитателно тълпите. Корделия имаше чувството, че не пропуска нищо. От време на време докосваше с ръка зашеметителя си, скрит под украсеното й с бродерии болеро.
	Свиха по една чиста тясна улица, от двете страни на която се издигаха стари сгради с изсечени от камък фасади. На витрината на оръжейния магазин с дискретни златни букви бе написано само „Сийглинг“ Очевидно, ако човек не знаеше къде е попаднал, не би трябвало да бъде тук. Униформеният им придружител изчака навън, а Корделия и Друшнакови влязоха в магазина. На пода беше постлан дебел килим, стените бяха покрити с дървена ламперия; във въздуха се носеше частичка от онази оръжейна атмосфера, която Корделия си спомняше от кораба си от Проекта — странният дъх на роден дом, когато си на чуждо място. Тя погледна скрито към дървената ламперия и пресметна наум стойността й в бетански долари. Ужасно много бетански долари. И все пак, изглежда, тук дървото бе разпространено почти толкова, колкото и пластмасата, и бе също толкова ниско ценено. Личните оръжия, които горните класи можеха да носят законно, бяха елегантно изложени във витрини и по стените. Освен зашеметители и ловно оръжие имаше внушително разнообразие от саби и ножове — очевидно жестоките декрети на императора срещу дуелите забраняваха само използването им, но не и тяхното притежаване.
	Към тях се приближи продавачът — тесноок, възстар мъж с лека походка.
	— С какво мога да ви бъда полезен, госпожи?
	Отношението му бе достатъчно сърдечно. Корделия предполагаше, че тук понякога влизат жени от класата Вор — за да купят подаръци за мъжете или любовниците си. Но със същия тон продавачът можеше да каже и „С какво мога да ви бъда полезен, деца?“ Дали не ги омаловажаваше чрез езика на тялото си? Това нямаше значение.
	— Търся бастун със сабя за мъж, висок около метър и осемдесет. — Куделка беше горе-долу толкова — С пружинен механизъм, по възможност.
	— Да, госпожо. — Продавачът изчезна и скоро се върна с бастун от светло дърво, украсен със сложна резба.
	— Изглежда малко… не знам. — „Безвкусен“. — Как работи?
	Продавачът демонстрира пружинния механизъм. Дървената ножница падна, разкривайки дългото тънко острие. Корделия протегна ръка и мъжът й подаде оръжието с явна неохота.
	Тя се извърна леко, огледа сабята и я подаде на телохранителката.
	— Как ви се струва?
	Отначало Друшнакови се поусмихна, но после се намръщи съмнително.
	— Не е много добре балансирана. — Тя погледна неуверено продавача.
	— Помнете, че работите за мен, не за него. — каза Корделия, определяйки вярно класовото съзнание в действие.
	— Според мен тази сабя не е особено добра.
	— Тя е отлична даркойска изработка, госпожо — защити се хладно продавачът.
	Корделия я взе обратно с усмивка.
	— Нека проверим вашата хипотеза.
	Тя вдигна ненадейно оръжието за поздрав и нанесе къс удар към стената. Върхът му се заби в дървото, а Корделия наблегна на дръжката. Сабята се счупи. С иронична усмивка тя подаде парчетата на продавача.
	— Как сте се задържали в този бизнес, при положение че клиентите ви не остават живи достатъчно дълго, за да пазаруват отново? Навярно „Сийглинг“ не е спечелил репутацията си, като продава подобни играчки. Донесете ми нещо подходящо за истински войник, а не боклуци за сводници.
	— Госпожо — каза решително продавачът, — трябва да настоя да заплатите повредената стока.
	— Много добре — отвърна му вече сериозно раздразнена Корделия. — Изпратете сметката на съпруга ми, адмирал Арал Воркосиган, замъкът Воркосиган. Можете да му обясните и защо сте се опитали да пробутате на жена му боклук, офицер. — Последното обръщение бе само предположение, основаващо се на възрастта и походката му, но Корделия разбра по очите му, че е познала.
	Продавачът се поклони дълбоко.
	— Моля за прошка, миледи. Мисля, че имам нещо по-подходящо, ако благоволите да почакате.
	Той пак изчезна и Корделия въздъхна.
	— Пазаруването с продавачи машини е далеч по-лесно. Но поне позоваването на неуместни авторитети от Щабквартирата върши работа съвсем като у дома.
	Следващият бастун беше от неукрасено тъмно дърво, полирано до копринен блясък. Продавачът й го подаде неотворен и отново се поклони.
	— Натиснете дръжката на това място, миледи.
	Беше много по-тежък от първия бастун. Ножницата отскочи бързо и се приземи до стената в другия край на помещението толкова силно, че едва ли не представляваше оръжие сама по себе си. Корделия огледа и тази сабя. По продължение на острието се виждаше странен гравиран знак. Тя пак поздрави с жест стената и привлече погледа на продавача.
	— От заплатата си ли ще трябва да плащате повредените оръжия?
	— Можете спокойно да продължавате, миледи — отвърна той с едва доловим блясък на задоволство в очите. — Тази сабя няма да можете да счупите.
	Корделия повтори предишното изпитание. Върхът проникна много по-дълбоко в дървото и макар да наблегна върху дръжката с цялата си сила, тя успя само лекичко да я огъне. Но сабята можеше да се огъне още повече — Корделия усещаше, че е далеч от границата на гъвкавостта й. Тя я подаде на Друшнакови, която я огледа внимателно.
	— Тази е прекрасна, миледи. Наистина си струва.
	— Сигурна съм, че ще бъде използвана повече като бастун, отколкото като сабя. Но въпреки това… наистина трябва да си струва. Ще я вземем.
	Докато продавачът я опаковаше, Корделия разглеждаше витрината с украсени с емайл зашеметители.
	— Искате да си купите ли, миледи? — попита Друшнакови.
	— Аз… всъщност не искам. На Бараяр има достатъчно войници и без да ги внасят от колонията Бета. Не съм тук за това. А вие харесахте ли си нещо?
	Очите на Друшнакови се изпълниха с копнеж, но тя поклати отрицателно глава, и плъзна ръка към болерото си.
	— Оръжието на капитан Негри е най-доброто. Дори и в „Сийглинг“ нямат по-добро, а само по-красиво.

	* * *

	Късно същата вечер тримата — Воркосиган, Корделия и лейтенант Куделка седнаха да вечерят. Новият личен секретар на Воркосиган изглеждаше малко уморен.
	— Какво правихте през целия ден? — попита Корделия.
	— Брояхме хора, най-вече — отвърна Воркосиган. — Министър-председателят Вортала се съмнява в някои от гласовете и ги пресмятахме при закрити врати. Това, което ще видиш утре в залата на Съвета, всъщност не е бараярската политика в действие, а само нейните резултати. А ти как прекара деня?
	— Отлично. Ходих на пазар. Един момент. — Тя извали бастуна със сабята и свали опаковката. — Просто искам да те предпазя от това да изтощиш окончателно Ку.
	Куделка я погледна благодарно — само от учтивост, защото по очите му се разбираше, че е ядосан. Изражението му обаче се замени с изненада, когато пое бастуна и едва не го изпусна от неочакваната му тежина.
	— Хей! Това не…
	— Натисни дръжката на това място. Не го насочвай към…
	Щрак!
	— …прозореца!
	За щастие ножницата уцели рамката и шумно отскочи. Ку и Арал скочиха от местата си.
	Очите на Куделка блестяха, докато оглеждаше острието на сабята. Корделия му донесе ножницата.
	— О, миледи! — Но после лицето му се отпусна безжизнено, той внимателно върна оръжието в бастуна и тъжно й го подаде. — Струва ми се, че не разбирате. Аз не съм Вор. Не е законно да притежавам лична сабя.
	— Оо — натъжи се Корделия.
	Воркосиган вдигна вежди.
	— Мога ли да хвърля един поглед, Корделия? — Той разгледа оръжието, като го извади от ножницата вече по-предпазливо. — Хм. Прав ли съм да мисля, че е платено с моите пари?
	— Ами, предполагам, че ще бъдеш прав, когато пристигне сметката. Макар да не смятам, че трябва да плащаш за сабята, която счупих. Но бих могла да върна бастуна в магазина.
	— Разбирам. — поусмихна се той. — Лейтенант Куделка, като ваш командир и втори васал на Ецар Ворбара, официално ви връчвам това мое оръжие, за да го носите в служба на императора, да бъде вечно царството му. — Неизбежната ирония на официалната фраза разтегна устните му, но той бързо смени изражението си и върна бастуна на Куделка, който отново засия.
	— Благодаря ви, сър!
	Корделия само поклати глава.
	— Струва ми се, че никога няма да разбера тази планета.
	— Ще поръчам на Ку да ти намери подходящи исторически книги. Но не тази вечер. Едва ще има време да сложи в ред днешните си бележки, преди тук да се появи Вортала с неколцина „скитници“. Можеш да работиш в библиотеката на баща ми, Ку. Ще се срещнем там.
	Вечерята свърши. Куделка се оттегли в библиотеката да работи, а Воркосиган и Корделия отидоха да почетат в съседната й дневна, преди да започне нощното съвещание на Воркосиган. Имаше още доста доклади, които той прегледа набързо с ръчния си апарат за четене. Корделия подели времето си между прослушването на запис на бараярско-руски фразеологичен речник и на един още по-ужасен диск за отглеждането на деца. Тишината бе нарушавана от случайното мърморене на Воркосиган, отправено по-скоро към самия него, отколкото към нея: „Аха! Ето какво се готви да направи това копеле!“ или „По дяволите, тези схеми са странни. Ще трябва да ги проверим…“ Корделия също промърморваше по нещо от време на време: „О, Боже, питам се дали всички бебета са такива.“ А пък откъм стената на библиотеката се чуваше периодично „щрак!“, което ги караше да се споглеждат и да избухват в смях.
	— О, Господи — каза Корделия след третото или четвъртото избухване, — надявам се, че не съм го отвлякла много от задълженията му.
	— Ще се справи, щом се поуспокои. Личният секретар на Ворбара го взе да му показва как да се организира. Ку ще го следва по време на целия протокол по погребението и след това ще може да се оправя с всичко. Между другото, идеята за бастуна е гениална, благодаря ти.
	— Да, забелязах, че е извънредно чувствителен по отношение на недъга си. Помислих си, че това може би ще заглади малко перушината му.
	— Такова е нашето общество. То е… прекалено сурово с всеки, който има физически недостатъци.
	— Разбирам. Странно… като го споменаваш сега, не си спомням да съм виждала по улиците или някъде другаде хора, които да не изглеждат здрави. Освен в болницата. Никакви деца в инвалидни колички, бутани от родители с празен поглед…
	— И няма да видиш — мрачно я погледна Воркосиган. — Всички откриваеми проблеми се елиминират още преди раждането.
	— Е, и ние правим така. Но обикновено преди зачеването.
	— Също и при раждане. А и след това.
	— Оо!
	— Що се отнася до сакатите възрастни…
	— Боже мили, да не би да ги подлагате на евтаназия?
	— Вашият мичман Дюбауър не би могъл да живее тук.
	Дюбауър бе уцелен в главата с невроразрушител и бе оцелял. Почти оцелял.
	— Що се отнася до недъзи като този на Куделка или още по-лошо… обществото направо им лепва дамга. Наблюдавай го някой път в по-голяма група хора, не сред близките му приятели. Високият процент на самоубийствата сред уволнените по здравословни причини войници не е случаен.
	— Това е ужасно!
	— Някога го приемах за нещо нормално. Сега… вече не. Но мнозина все още мислят така.
	— Ами проблеми като този на Ботари?
	— Зависи. Той беше полезен луд. А безполезните… — провлачи Арал и погледна ботушите си. Корделия усети студ.
	— Непрекъснато си мисля, че съм започнала да свиквам с тукашния живот. После завивам зад ъгъла и веднага попадам на нещо подобно.
	— Изминали са едва осемдесет години, откакто Бараяр отново е установил контакт с галактическата цивилизация. По време на Периода на изолация не сме изгубили единствено технологията. Сега си я възвръщаме бързо, като взето назаем палто. Но под него… все още сме дяволски голи.
	Не след дълго пристигнаха граф Вортала и неговите „скитници“ и Воркосиган изчезна в библиотеката. Старият граф Пьотър Воркосиган, бащата на Арал, пристигна малко по-късно — беше дошъл да участва в гласуването на пълния Съвет.
	— Е, той си е обезпечил това гласуване — пошегува се Корделия със свекъра си, докато му помагаше да съблече дрехата си в настланото с каменни плочи преддверие.
	— Ха! Ще има късмет, ако спечели. През последните няколко години издигна някои доста радикални мнения. Ако не ми беше син, щеше да има да взема. — Но набръчканото лице на Пьотър изглеждаше гордо.
	Корделия премига при това описание на политическите възгледи на Арал Воркосиган.
	— Признавам си, никога не съм си го представяла като революционер. „Радикален“ трябва да е доста по-разтегливо понятие, отколкото си мислех.
	— О, той не се смята за такъв. Мисли си, че може да стигне до средата на пътя и после да се откаже. Според мен, ако още няколко години върви по този път, ще открие, че е яхнал тигър — мрачно поклати глава графът. — Но ела при мен, момичето ми, и седни да ми кажеш как си. Изглеждаш добре, наред ли е всичко?
	Старият граф проявяваше искрен интерес към развитието на бъдещия си внук. Корделия чувстваше, че бременността й я е издигнала в очите му неимоверно — от едва поносим каприз на Арал до нещо, което опасно граничеше с полубожественост. Той я обсипваше с одобрението си, което беше почти непреодолимо, и тя никога не му се присмиваше, макар понякога да й се искаше.
	Беше открила една рисунка на Арал, изобразяваща реакцията на баща му към нейната бременност в деня, когато тя донесе потвърждението за състоянието си. Беше се върнала в езерното имение Воркосиган през онзи летен ден и откри Арал на кея. Той се маеше край лодката си — беше разпънал платната да съхнат на слънце и джапаше в локвите.
	Погледна я и я видя засмяна, неспособна да скрие щастието в очите си.
	— Е? — той се изправи срещу нея.
	— Ами… — опита се да си придаде тъжен и разочарован вид тя, за да го подразни, но не можа да удържи усмивката си и тя се разля по цялото й лице. — Докторът казва, че е момче!
	— Оо! — От устните му се изплъзна дълга, красноречива въздишка и той я грабна в обятията си, завъртайки я в кръг.
	— Арал! Да не ме изпуснеш! — Той не бе по-висок от нея, но много по-широк и едър.
	— За нищо на света! — Той я пусна да стъпи на земята и се целунаха дълго, като накрая избухнаха в смях. — Баща ми ще полудее от радост.
	— Самият ти изглеждаш полудял от радост.
	— Да, но ти още нищо не си видяла! Чакай да видиш как един старомоден бараярски pater familiae изпада в транс при нарастването на семейното му дърво. От дълги години бях убедил бедния старец, че родът му завършва с мен.
	— Дали ще ми прости, че съм плебей от друг свят?
	— Той не е искал да те обиди, но така или иначе, не мисля, че отсега нататък ще го интересува каква жена съм довел у дома, при положение че тя се е оказала бременна. Мислиш, че преувеличавам? — прибави той, когато Корделия избухна в смях. — Ще видиш.
	— Дали не е малко рано да мислим за име? — попита тя с глас, изпълнен с копнеж.
	— Изобщо няма смисъл да мислим. Това е първородният син. Тук има строг обичай, според който детето получава имената на двамата си дядовци. Първото име е това на дядо му от страна на бащата, а второто — на дядо му по майка.
	— О, значи затова историята ви е толкова объркана. Вечно ми се налагаше да правя справки, за да мога да разбера нещо. Пьотър Майлс. Хм. Е, предполагам, че ще мога да свикна. А пък аз си мислех за… нещо друго.
	— Може би следващия път.
	— Оо, много си амбициозен.
	Последва кратко противоборство — Корделия отдавна бе направила полезното откритие, че в определени настроения Арал има повече гъдел от нея, така че успя да го надвие и завършиха битката смеейки се на тревата под яркото слънце.
	— Изключително непочтено — оплака се Арал, щом тя го пусна.
	— Да не би да се страхуваш, че ще шокирам рибарите на Негри?
	— Те не се поддават на шокиране, гарантирам ти.
	Корделия махна с ръка към далечната лодка, но човекът в нея не й обърна никакво внимание. Отначало се беше ядосала, а после смирено научи, че Арал е под постоянно наблюдение от страна на ИмпСи. Предполагаше, че такава е цената за включването му в тайната и фатална политика на Ескобарската война. Такова бе и наказанието за някои от по-зле приеманите му искрени позиции.
	— Разбирам защо си превърнал опитите си да им се надсмиваш в свое хоби. Но може би трябва просто да се отпуснем и да ги поканим на обяд или нещо подобно. Чувствам, че досега вече трябва да са ме опознали достатъчно добре, тъй че и аз искам да ги опозная. — Дали човекът на Негри бе записал семейния разговор, който току-що бяха провели? Имаше ли подслушвателна апаратура в спалнята им? А в банята им?
	Арал се усмихна.
	— Няма да им разрешат. Не ядат и не пият нищо друго освен това, което носят със себе си.
	— Боже мой, това е истинска параноя! Наистина ли е необходимо?
	— Понякога. Работата им крие много опасности. Не им завиждам.
	— Мислех си, че да се навъртат наоколо и да те наблюдават, за тях е една чудесна малка ваканция. Онзи човек там сигурно е хванал добър тен.
	— Да се навъртат наоколо е най-трудната част от работата. Могат да се мотаят цяла година, а после да ги извикат за петминутна акция от жизнена важност. Но трябва да бъдат постоянно готови за тези пет минути, през цялата година. Това е ужасно напрежение. Много повече предпочитам атаката пред защитата.
	— И все пак не разбирам защо някой трябва да те безпокои. Имам предвид това, че ти си само един преминал в запаса офицер, който живее в сянка. Сигурно има стотици други като теб, дори и от знатен, ворски произход.
	— Хм — избягвайки отговора, той погледна към далечната лодка, после скочи на крака. — Хайде. Да отнесем добрата новина на баща ми.
	Е, сега го разбираше. Граф Пьотър я накара да го хване под ръка и я отведе в трапезарията, където по време на късната му вечеря я разпита за последния преглед при акушер-гинеколога и я накара да опита от пресните градински лакомства, донесени от него от провинцията. Тя изяде покорно гроздето.
	След като графът се навечеря, двамата излязоха, хванати под ръка, в преддверието. Корделия долови повишени гласове, носещи се откъм библиотеката. Думите се чуваха приглушено, но бяха остри и резки. Обезпокоена, тя спря.
	След миг спорът завърши, вратата на библиотеката се отвори и оттам с горделива походка излезе някакъв мъж. През отворилия се процеп Корделия видя Арал и граф Вортала. Лицето на съпруга й беше решително, очите му горяха. Вортала, прегърбен от възрастта мъж с оплешивяваща побеляла коса, бе целият почервенял. С рязък жест излезлият даде знак на очакващия го униформен служител, който го последва пъргаво, с безизразно лице.
	Непознатият бе около четирийсетгодишен, тъмнокос и облечен в скъпия стил на горната класа. Челото и долната му челюст бяха толкова силно издадени, че скриваха носа и мустаците му. Не беше нито красив, нито грозен и ако не бе толкова смръщен, човек можеше да каже, че притежава силни черти. Сега просто изглеждате кисел. Срещайки граф Пьотър в преддверието, той спря и кимна за поздрав.
	— А, Воркосиган — каза гърлено той. Неохотният му полупоклон бе вместо „добър вечер“.
	Старият граф наведе глава в отговор и вдигна вежди.
	— Тръгвате ли вече, Вордариан? — В тона му прозвуча съвсем друг въпрос.
	Устните на Вордариан бяха стиснати, дланите му се свиваха несъзнателно в ритъм с челюстта му.
	— Запомнете думите ми — каза тежко той. — Вие и аз, и всеки друг знатен човек на Бараяр утре ще съжалява, че се е родил.
	Пьотър стисна устни, в очите му проблесна тревога.
	— Синът ми не ще предаде класата си, Вордариан.
	— Заслепен сте. — Той хвърли кос поглед към Корделия, не достатъчно продължителен, за да бъде възприет като обида, но затова пък студен, ужасно студен. След него запознанството бе невъзможно. После с усилие си наложи минималната любезност да кимне за сбогом, обърна се и излезе със следващия го като сянка подчинен.
	Арал и Вортала се показаха от библиотеката. Арал дойде в преддверието и мрачно се взря в мрака през гравираните стъкла от двете страни на вратата. Вортала постави успокоително ръка на рамото му.
	— Оставете го да си върви — каза той. — И без неговия глас можем да се оправим утре.
	— Нямам намерение да го гоня по улицата — озъби се Арал. — Но въпреки това… следващия път си спестете остроумието за хора, които могат да го оценят, а?
	— Кой беше този сърдит човек? — попита Корделия, опитвайки се да приповдигне мрачното настроение.
	— Граф Видал Вордариан — обърна се към нея Арал и дори успя да й се усмихне. — Комодор граф Вордариан. Работил съм с него от време на време, когато бях в Генералния щаб. Сега е лидер на нещо, което човек би нарекъл почти консервативна партия на Бараяр. Не са като онези умопобъркани от Периода на изолацията, а така да се каже, хора, които искрено се страхуват, че всяка промяна ще има отрицателни резултати. — Той погледна скришом граф Пьотър.
	— С името му се спекулираше често по отношение на предстоящото регентство — отбеляза Вортала. — Силно се опасявам, че е разчитал да го изберат. Положи огромни усилия да обработи Карийн.
	— Трябвало е да обработва Ецар — каза сухо Арал. — Може би нощният въздух ще го успокои. Опитайте пак да поговорите с него утре сутрин, Вортала — но този път малко по-скромно, а?
	— Ласкаенето на егото на Вордариан може да отнеме цялото ми време — промърмори Вортала. — Той прекарва ужасно много време в изучаване на родословното си дърво.
	— Не е единственият — смръщи лице Арал.
	— Само да те беше чул — изръмжа Вортала.

>	ТРЕТА ГЛАВА

	На следващия ден Корделия бе официално придружена на заседанието на пълния Общ съвет лично от капитан лорд Падма Ксав Ворпатрил. Оказа се, че той е не само член на новия щаб на съпруга й, но и негов първи братовчед, син на по-малката сестра на отдавна починалата майка на Арал. Лорд Ворпатрил беше първият близък роднина на Арал, с когото Корделия се запознаваше, освен граф Пьотър. Не че роднините на Арал я избягваха, както се бе опасявала — просто той почти нямаше такива. Заедно с Ворпатрил бяха единствените оцелели деца на предходното поколение, чийто последен жив представител беше от своя страна граф Пьотър. Ворпатрил беше едър жизнерадостен мъж на около четирийсет и пет години, облечен в стегната зелена униформа. Скоро Корделия разбра, че той е бил и един от младшите офицери на мъжа й по време на първото му назначение за главнокомандващ преди военните успехи на Воркосиган в Комарската война и нейните разрушителни политически последствия.
	Тя седна между Ворпатрил и Друшнакови в една безвкусно украсена галерия над залата на Съвета. Самата зала беше изненадващо обикновено помещение, макар и малко мрачно поради дървената ламперия, която все още изглеждаше невероятно луксозна за бетанския поглед на Корделия. В кръг бяха наредени дървени пейки и маси. Утринната светлина се процеждаше през пъстрите витрини, разположени високо на източната стена. Долу, под галерията, стриктно по протокола се разиграваха пищни церемонии.
	Министрите носеха архаични наглед черно-пурпурни мантии и златни верижки, които обозначаваха поста им. Близо шестдесетте областни графове бяха облечени още по-прекрасно в аленосребристи дрехи. Неколцина мъже, достатъчно млади, за да са на активна военна служба, носеха червено-сини парадни униформи. Воркосиган бе имал право, описвайки парадната униформа като безвкусна, помисли си Корделия, но сред прекрасната обстановка на тази древна зала тя не бе чак толкова грозна. Воркосиган поне изглеждаше отлично.
	Принц Грегор и майка му седяха на издигната платформа от едната страна на залата. Принцесата носеше черна, украсена със сребро рокля с висока яка и дълги ръкави. Тъмнокосият й син изглеждаше почти като елф в червено-синята си униформа. Корделия си помисли, че детето се държи удивително прилично, с оглед на обстоятелствата.
	Императорът, който се намираше в резиденцията си, също присъстваше чрез затворената комуникационна верига. На холовизора Ецар беше седнал в пълна униформа; Корделия не можеше да си представи каква физическа цена бе платил за това — системите и мониторните проводници пронизваха тялото му, което поне бе скрито от видеокамерата. Лицето му беше восъчнобледо, а кожата му — почти прозрачна, сякаш той наистина изчезваше от сцената, над която бе господствал толкова дълго.
	Галерията бе пълна със съпруги, подчинени и стражи. Жените бяха елегантно облечени и носеха прекрасни бижута. Корделия ги разглеждаше с интерес, после отново насочи вниманието с към Ворпатрил за допълнителна информация.
	— Изненада ли ви назначаването на Арал за регент? — попита тя.
	— Всъщност не. Някои възприеха оставката и преминаването му в запаса след ескобарската бъркотия сериозно, но не и аз.
	— Мислех си, че той също ги е възприемал сериозно.
	— О, не се и съмнявам. Той е такъв, какъвто винаги е искал да бъде. Като баща си.
	— Хм. Да, забелязах известни политически наклонности в разговорите му. А и при най-необичайни обстоятелства. Като предложение за женитба например.
	Ворпатрил се засмя.
	— Мога да си го представя. Като малък беше истински консерватор — ако човек искаше да разбере какво мисли Арал за нещо, трябваше само да попита граф Пьотър и да умножи по две. Но по времето, когато служихме заедно, беше започнал да става… хм… странен. Ако човек можеше да го накара да говори…
	В очите му се мерна някакъв лош спомен и Корделия бързо го насърчи да разказва.
	— Как би могло да стане това? Мислех си, че на офицерите е забранено да водят политически дискусии.
	Той изсумтя.
	— Предполагам, че със същия успех биха могли да забранят дишането. От време на време започваха спорове и Арал участваше активно в тях, докато заедно с Рулф Ворхалас не го извеждахме и не му помагахме да се отпусне.
	— Арал? Да се отпусне?
	— О, да. Пиянството му беше знаменито…
	— Мислех, че е ужасен пияч. Не може да носи.
	— О, точно това беше забележителното. Той пиеше рядко. Макар че прекара много тежък период след смъртта на първата си съпруга, когато се движеше непрекъснато с Гес Ворутиър… хм… — Той погледна настрани и не довърши. — Както и да е, беше опасно да му позволяваме да се отпуска прекалено, защото ставаше потиснат и мрачен, а после се хвърляше срещу всяка несправедливост, некадърност или лудост, която предизвикаше гнева му. Господи, как можеше да говори! След петото питие — точно преди да падне под масата за през нощта — той рецитираше революционни прокламации в петостъпен ямб. Винаги съм си мислил, че някой ден ще излезе на политическата сцена. — Той се засмя и погледна с обич яката фигура на облечения в червено-синя униформа мъж, седнал с графовете от другата страна на залата.
	Ратифицирането на императорското назначение на Воркосиган от страна на Общия съвет й беше любопитно. Не си бе представяла, че е възможно да накараш седемдесет и пет бараярци да стигнат до съгласие по въпроса откъде изгрява сутрин слънцето им, но решението беше почти единодушно в полза на избора на император Ецар. Въздържаха се само петима: четирима високо, а петият толкова тихо, че се наложи лорд-попечителят на председателския кръг да го помоли да повтори. Дори граф Вордариан гласува „за“, забеляза Корделия — навярно рано сутринта Вортала бе успял да заглади нещата от предишната вечер. Във всеки случай началото на новата работа на Воркосиган изглеждаше благоприятно и окуражително и Корделия каза това на лорд Ворпатрил.
	— Хм… да, миледи — отвърна той и се подсмихна. — Император Ецар даде ясно да се разбере, че иска единодушно одобрение.
	По тона му тя за пореден път установи, че има още много да учи.
	— Да не би да се опитвате да ми кажете, че някои от тези мъже биха искали да гласуват отрицателно?
	— В тази обстановка това би било неблагоразумие от тяхна страна.
	— В такъв случай мъжете, които се въздържаха… сигурно проявяват извънредна храброст. — Тя разгледа малката групичка със засилен интерес.
	— А, тях нищо не ги заплашва — отвърна Ворпатрил.
	— Какво имате предвид? Сигурно те представляват опозицията.
	— Да, но са открита опозиция. Никой, който замисля истинско предателство, не би се афиширал така публично. Приятелчетата, от които Арал ще трябва да пази гърба си, са сред другите, които гласуваха „за“.
	— Кои са те? — сбърчи тревожно вежди Корделия.
	— Кой знае? — сви рамене лорд Ворпатрил, а после отговори на собствения си въпрос: — Негри, навярно.
	Заобикаляше ги пръстен от празни столове. Корделия не бе сигурна дали това е от съображения за сигурност, или от учтивост. Очевидно бе второто, защото двама закъснели — единият в зелена командирска униформа, а другият по-млад и облечен в богаташки цивилни дрехи — се извиниха и седнаха пред тях. Корделия си помисли, че приличат на братя, и предположението й се потвърди, когато по-младият каза:
	— Виж, там седи татко, три места зад стария Вортала. Кой е новият регент?
	— Онзи тип с кривите крака в червено-синята униформа, отдясно на Вортала.
	Корделия и Ворпатрил размениха погледи зад гърба им и Корделия притисна пръст към устните си. Ворпатрил се усмихна и сви рамене.
	— Какво говорят за него в Службата?
	— Зависи кого попиташ — отвърна командирът. — Сарди казва, че бил гений на стратегията. Луд е по неговите комюникета. Бил е навсякъде. Участвал е във всички битки през последните двайсет и пет години. Чичо Рулф го боготвореше. От друга страна, Нийлс, който беше на Ескобар, твърди, че е най-студенокръвното копеле на света.
	— Чувам, че има репутация на прикрит прогресист.
	— Няма нищо тайно. Някои от старшите ворски офицери се страхуват до смърт от него. Опитвал се е да привлече на своя страна татко и Вортала за онзи нов данък.
	— О,нима!
	— Става дума за прекия имперски данък върху наследството.
	— Оо! Е, той няма да бъде засегнат от това, нали? Родът Воркосиган е дяволски беден. Нека Комар да плати. Значи затова сме го завладели, така ли?
	— Не точно, невежи ми братко. Виждал ли е някои от вас, градските шутове, бетанската му женичка?
	— Модерни мъже, господинчо — поправи го брат му. — За да не ни бъркат с вас, военните мърльовци.
	— Няма такава опасност. Не, наистина. Носят се най-невероятни слухове за нея, Воркосиган и Ворутиър на Ескобар, и повечето си противоречат. Мислех, че майка ни може да знае нещо.
	— Тя няма добро мнение за човек, за когото се предполага, че е висок три метра и че изяжда бойните кръстосвачи за закуска. Едва ли някой я е виждал. Може пък да е грозна.
	— Тъкмо ще си подхождат. И Воркосиган не е красавец.
	Силно развеселена, Корделия прикри усмивката си с длан. Командирът продължи:
	— А и не знам кой е онзи трикрак спазматик, който се влачи непрекъснато след него. Сигурно някакъв подчинен, как мислиш?
	— Боже, какъв мутант! Сигурно като регент Воркосиган е подбрал елита от службите.
	Корделия се дръпна като попарена — толкова силна бе неочакваната болка от тази нехайна забележка. Изглежда, капитан лорд Ворпатрил почти не я забеляза. Беше я чул, но вниманието му бе насочено към залата долу, където в момента се полагаха клетвите. Друшнакови, кой знае защо, се изчерви и извърна глава.
	Корделия се наведе напред. Думите кипяха в нея, но тя избра само няколко от тях и ги изстреля с най-ледения си капитански тон.
	— Командир! И вие, който и да сте! — Те се обърнаха, изненадани от прекъсването. — За ваша информация, въпросният джентълмен е лейтенант Куделка и по-добър офицер от него няма. На ничия служба.
	Те я гледаха раздразнени и объркани, неспособни да я вместят в своята представа за нещата.
	— Струва ми се, че това беше частен разговор, госпожо — каза рязко командирът.
	— Наистина — отвърна не по-малко рязко тя, все още кипнала. — За подслушването, което всъщност бе неизбежно, се извинявам. Но за срамната забележка относно секретаря на адмирал Воркосиган трябва да се извините вие. Тя е позор за униформата, която и двамата носите, и за службата на вашия император, която и двамата споделяте. — Говореше извънредно тихо, почти съскаше. Цялата трепереше. „Май съм поела свръхдоза от Бараяр. Трябва да се овладея.“
	Вниманието на Ворпатрил най-после беше привлечено и той погледна към нея, сепнат от думите й.
	— Чакайте — възрази той, — недейте да…
	Командирът се обърна към тях.
	— О, капитан Ворпатрил. Не ви познах веднага, сър. Ами… — Той махна безпомощно към червенокосата си нападателка, сякаш искаше да каже: „С вас ли е тази дама? И ако е така, не можете ли да я овладеете?“ После добави студено: — Не се познаваме, госпожо.
	— Не, но нямам желание да надзъртам под камъните, за да видя какво живее под тях. — Внезапно Корделия осъзна, че се е съблазнила да стигне прекалено далеч. И с огромно усилие овладя гнева си. Нямаше никаква полза да създава на Воркосиган нови врагове точно в мига, в който той поемаше новите си задължения.
	Спомняйки си, че е тук в ролята на ескорт, Ворпатрил се опита да каже:
	— Командир, вие не знаете кой…
	— Не… не ни представяйте, лорд Ворпатрил — прекъсна го Корделия. — Само ще ни затрудните още повече. — Тя стисна с палец и показалец основата на носа си, затвори очи и се опита да намери по-примирителни думи. „А се гордеех с това, че мога да се владея.“ После отново погледна към разгневените им лица.
	— Командир. Милорд. — правилно определи титлата на младия мъж тя, спомняйки си неговата бележка за баща му, който седеше сред графовете. — Думите ми бяха необмислени и груби и аз си ги взимам обратно. Нямах право да коментирам частен разговор. Смирено се извинявам.
	— И би трябвало — изръмжа младият лорд. Брат му прояви по-голямо самообладание и неохотно отвърна:
	— Приемам вашето извинение, госпожо. Допускам, че лейтенантът ви е някакъв роднина. Извинявам се, ако сме ви обидили с нещо.
	— И аз приемам вашето извинение, командир. Макар лейтенант Куделка да не е мой роднина, а само моят втори най-скъп… враг. — Корделия млъкна и двамата се намръщиха един срещу друг — тя иронично, той озадачено. — Но бих искала да ви помоля и за една услуга, сър. Не допускайте подобни коментари да стигат до ушите на адмирал Воркосиган. Куделка беше един от офицерите му на борда на „Генерал Воркрафт“ и бе ранен по време на неговата отбрана при миналогодишния политически бунт. Адмиралът го обича като свой собствен син.
	Командирът постепенно се успокояваше, но Друшнакови все още гледаше на кръв. Той се поусмихна.
	— Да не би да намеквате, че ще ме пратят да охранявам остров Кирил?
	Какъв ли бе остров Кирил? Очевидно някакъв отдалечен и неприятен аванпост.
	— Съмнявам се… Той не би използвал служебното си положение за лични цели. Но би му причинило излишна болка.
	— Разбрах, госпожо. — Сега вече го беше озадачила наистина — тази обикновена наглед жена, толкова не на място в тази бляскава галерия. Двамата младежи се обърнаха, за да наблюдават спектакъла, и двайсетина минути всички мълчаха, докато церемониите не прекъснаха за обяд. Тълпите хора от галерията и от залата излязоха, за да се срещнат в коридорите на властта.
	Тя откри Воркосиган — Куделка беше до него, да разговаря с баща си, граф Пьотър, и с някакъв по-възрастен мъж, облечен в графска мантия. Ворпатрил я доведе и изчезна, а Арал я поздрави с уморена усмивка.
	— Мили капитане, наред ли е всичко при теб? Искам да те запозная с граф Ворхалас. Адмирал Рулф Ворхалас беше негов по-малък брат. Трябва да бъдем кратки, защото по график имаме частен обяд с принцесата и принц Грегор.
	Граф Ворхалас се поклони дълбоко над ръката й.
	— Миледи. Имам чест.
	— Графе. Аз… се срещнах с брат ви съвсем за кратко. Но адмирал Ворхалас ме порази с изключителните си качества. — „А после го разбихме.“ Оставила ръката си в неговата, Корделия изпита неприятно усещане, но той очевидно не хранеше лична враждебност към нея.
	— Благодаря ви, миледи. Всички смятаме така. А, ето ги и момчетата. Обещах да ги запозная с вас. Евън се опитва да получи място в Щаба, но аз му казах, че първо трябва да го заслужи. Бих искал Карл да проявяваше същия интерес в службата. Дъщеря ми ще полудее от завист. Вие побъркахте всички момичета, миледи.
	Графът се спусна да доведе синовете си. „О, Господи — помисли си Корделия. — Трябваше да се досетя, че са те.“ Двамата мъже, които седяха пред нея в галерията, и се поклониха нервно.
	— Но вие се познавате — каза Воркосиган. — Видях ви да разговаряте в галерията. Какво обсъждахте така оживено, Корделия?
	— Ами… геология. Зоология. Любезността. Най-вече говорихме за любезността. Дискутирахме извънредно широка тема. Всеки от нас научи другия на нещо, струва ми се — усмихна се тя, без дори да мигне.
	Командир Евън Ворхалас изглеждаше малко бледен.
	— Да — каза той. — Получих… урок, който никога не ще забравя, миледи.
	Воркосиган продължи със запознанството.
	— Командир Ворхалас, лорд Карл — лейтенант Куделка.
	Куделка, натоварен с пластмасови листи и дискове, с жезъла на главнокомандващия въоръжените сили, връчен току-що на Воркосиган като новоизбран регент, и със собствения си бастун, не бе сигурен дали трябва да се ръкува, или само да поздрави. В крайна сметка той изпусна всичко, което държеше, и не успя да направи нито едното, нито другото. Ръката му се сблъска с тази на Друшнакови, която се наведе да му подаде бастуна.
	— Не ми е необходима помощта ви, госпожице — изръмжа й тихо Куделка и тя се отдръпна и застана намръщена зад Корделия.
	Командир Ворхалас му подаде някои от дисковете.
	— Извинете ме, сър — каза Куделка. — Благодаря ви.
	— Няма защо, лейтенант. Самият аз някога едва не бях улучен от невроразрушител. Дяволски се уплаших. Вие сте пример за подражание за всички ни.
	— Съвсем… не е болезнено, сър.
	Корделия, която знаеше от личен опит, че това е лъжа, запази спокойствие. Групата се раздели — всеки тръгна по задачите си. Корделия спря пред Евън Ворхалас.
	— Приятно ми беше да се запознаем, командир. Предвиждам, че ще стигнете далеч в бъдещата си кариера — и то не на остров Кирил.
	Ворхалас се усмихна.
	— Мисля, че това се отнася и за вас, миледи. — Те си кимнаха предпазливо — и почтително и Корделия се обърна, за да хване Воркосиган под ръка и да го последва към поредното му задължение. Куделка и Друшнакови тръгн