|	Лоис Макмастър Бюджолд
|	За честта на Вор


>	1.

	Море от изпарения се полюшваше между гората и небето — меко и прозрачно сиво. По върховете мъглата вече изтъняваше, пронизана от първите лъчи на слънцето, но в низините все още беше гъста като мляко, натежала от нощния мрак.
	Командор Корделия Нейсмит хвърли поглед към специалиста по ботаника, нагласи по-удобно презрамките с оборудването за биологически изследвания и продължи по стръмната пътека нагоре. Отметна непокорен медно-червен кичур от очите си и нетърпеливо го прибра в стегнатия кок на тила. Следващият район за изследване решително ще бъде на по-малка височина, каза си тя. Гравитацията на тази планета бе малко по-слаба от онази на родната Колония Бета. Но комбинирана с разредения планински въздух, тя съвсем не беше от най-подходящите за тежки физически натоварвания.
	Горният край на горската пътечка беше обрасъл в гъста растителност. Повървяха известно време покрай пенлив планински поток, промушиха се през зелен тунел и най-сетне излязоха на открито.
	Утринният ветрец прогонваше последните остатъци от мъглата и пред очите им се разкри безкрайна поредица от златисти възвишения, които постепенно се издигаха нагоре и завършваха с внушителен, изцяло заледен връх. Над него пламтеше ослепителната звезда на системата, небето имаше наситенозелен цвят. Тревата проблясваше в златисти оттенъци, малките планински цветя сред нея бяха като сребристи точици. Двамата изследователи неволно затаиха дъх пред величието на тази девствена красота.
	Специалистът по ботаника — мичман Дубауер, извърна глава и й се усмихна, после се отпусна на колене пред една от сребърните туфи. Корделия продължи до върха на възвишението, обърна се и хвърли поглед назад, към вече извървения път. Гората по полегатия склон беше гъста като стена. На около петстотин метра под тях се стелеха млечнобели облаци и закриваха хоризонта. Далеч на запад се виждаха острите като шило върхове на друга планина — близнак на тази, която изкачваха.
	Корделия си пожела да е далеч долу, в низините. Да се изправи под дъжда и да остави бистрите капки да се стичат по лицето й. Изведнъж ноздрите й се сбърчиха, доловили неприятна миризма.
	— По дяволите, какво е запалил Розмънт, че вони така? — промърмори тя.
	Отвъд далечното възвишение се издигна стълб мазен дим, вятърът го подхвана и започна да го разнася над притихналата планина. Със сигурност идваше от базовия лагер и тя насочи вниманието си натам.
	Тишината се разкъса от далечно просвирване, което набра скорост и се превърна в пронизителен вой. Миг по-късно в небето над главите им се стрелна планетарната совалка, след нея се проточи светеща следа от нажежени газове.
	— Какво излитане! — провикна се Дубауер, извил врат към небесната шир.
	Корделия включи късовълновия предавател на китката си:
	— Нейсмит вика базата. Моля, обадете се.
	Отговорът беше тихо съскане. Тя повтори опита си, но резултатът беше същия. Мичман Дубауер разтревожено се надвеси над рамото й.
	— Опитай с твоя — заповяда тя, но и неговият късмет беше същия. — Събирай нещата, връщаме се в лагера! С двойно по-голяма бързина!
	Затичаха се към ръба на възвишението и отново потънаха в гората, която преди малко бяха напуснали. На тази височина имаше много изкоренени от бурите дървета, клоните им представляваха истински лабиринт. Нагоре се бяха изкачвали с нещо като артистична небрежност, но обратния път им се стори като напрегнато бягане с препятствия. Умът на Корделия светкавично обмисли и отхвърли поне десетина възможни нещастия, всяко по-страшно и по-необичайно от предишното. Като неизвестния вид дракони, изрисувани в полетата на топографската карта, помисли си тя и потисна с цената на доста усилия паниката, която се надигна в душата й.
	Най-накрая преодоляха последната отсечка горски терен и отправиха погледи към просторната поляна, която бяха избрали за базов лагер на експедицията. Корделия зяпна от изненада, сърцето й се сви. Действителността надхвърляше и най-песимистичните й очаквания.
	Черният пушек се издигаше над пет безформени купчини, които доскоро бяха спретнати, наредени в кръг палатки. Мястото на совалката оттатък поточето беше маркирано с широки кръгове изгоряла трева. Навсякъде се търкаляха части от екипировка, дори временната тоалетна отвъд склона бе опожарена.
	— Господи! — хлъцна мичман Дубауер и тръгна като сомнамбул към поляната. Корделия протегна ръка и го сграбчи за яката.
	— Лягай долу и ме прикривай! — просъска тя и предпазливо се насочи към притихналите руини.
	Тревата около лагера беше опожарена и смачкана. Умът й с усилие излезе от вцепенението и направи опит за оценка на обстановката. Аборигени, останали неоткрити от средствата за наблюдение? Не, брезентовите палатки очевидно бяха изпепелени с помощта на плазмени лъкове. Дългоочакваните, но все още неоткрити космически пришълци? А може би ставаше дума за вирусна атака, останала неоткрита от роботите за имунни и микробиологични анализи? Или бяха обект на нападение от силите на враждебна планета? Не, едва ли. Шансът да се осъществи топлинен скок по следите на техния кораб наистина бе нищожен. Значи, пришълци?…
	С чувство на безпомощност установи, че разсъжденията й правят пълен кръг и се завръщат в отправната си точка. Също като животинчетата на зоолозите в екипа, които тичат до пълно изтощение във вътрешната страна на лекото колело, поставено в клетката. Наведе се и бавно тръгна напред, като внимателно изследваше терена.
	Откри го във високата трева край потока, наполовина във водата. Едрото тяло, облечено в широката кафява униформа на Бетианския астрономически институт, лежеше с разперени крайници, сякаш улучено, докато е тичало към прикритието на гората. Протегна ръце и го обърна по гръб, сърцето й се сви от болка.
	Беше добросъвестният лейтенант Розмънт. Изцъклените му очи все още носеха следа от тревога, сякаш гледаха нещо, което не одобряваха. Корделия бавно плъзна ръка над клепачите.
	После се зае да търси причините за смъртта. Нямаше кръв, рани, счупени кости. Дългите й бели пръсти се прехвърлиха върху черепа. Кожата под гъстата руса коса беше почервеняла и подута — ясен признак за употребата на невропаралитично оръжие. Значи отпадат и космическите пришълци. Сложи главата му в скута си и прокара пръсти по познатите черти, сякаш беше сляпа. Веднага си даде сметка, че сега не е време за траур.
	Върна се при изгорелия кръг трева, отпусна се на колене и започна да търси остатъци от комуникационно оборудване. Но нападателите бяха проявили забележително усърдие и сред тревата имаше само овъглени парчета ламарина и полуразтопена пластмаса. По-ценното оборудване изобщо липсваше.
	Зад гърба й прошумоля трева, станърът в ръцете й светкавично се вдигна. Сред жълтеникавата растителност изплува загриженото лице на мичман Дубауер.
	— Аз съм, не стреляй! — извика с фалцет той.
	— Почти го бях направила. — намръщи се Корделия. — Защо не си стоиш на мястото? — Гласът й премина в шепот: — Добре, ела тук. Трябва да намерим здрав комуникационен панел и да се свържем с кораба. Не се изправяй, защото всеки момент могат да се върнат…
	— Кой? — разкривиха се чертите на мичмана. — Кой е направил всичко това?
	— Можеш да избираш: новобразилци, бараярци, цетагандийци. Рег Розмънт е убит с невропаралитичен заряд.
	Корделия пропълзя до остатъците от палатката, в която държаха събраните мостри и внимателно се взря в обгорелите останки.
	— Я ми подай онзи прът. — тихо прошепна тя.
	Внимателно започна да рови в пепелта. Палатките вече не пушеха, но продължаваха да изпускат топлина. Като слънцето у дома, помисли си тя и разтърка зачервеното си лице. Почернялата материя се разпадаше като пепел от изгоряла хартия. Прехвърли пръта над полуразголен контейнер и внимателно го придърпа към себе си. Най-долната клетка беше сравнително запазена, но вратичката заяждаше. Корделия уви ръка с част от ризата си и направи безуспешен опит да я отвори. После вдигна глава и след няколко минути внимателно претърсване на околността, откри това, което щеше да замести чука и длетото. Със съжаление установи, че ще се наложи да използва металическите части на сложен и изключително скъп апарат за метеорологически изследвания. С помощта на тези примитивни инструменти и грубата сила на Дубауер най-сетне успяха да отворят вратичката на клетката. Металът рязко изтрака и двамата подскочиха.
	— Бинго! — промърмори Дубауер, моментално съзрял комуникационния панел.
	— Да го пренесем до потока. — предложи Корделия. — Тук сме напълно беззащитни. Кожата ми настръхва, като си помисля, че вече ни наблюдават от върха на възвишението…
	Приведени напред, двамата бързо се насочиха към прикритието на дърветата. Дубауер спря за миг пред тялото на Розмънт, лицето му почервеня от гняв.
	— Ще си платят за това! — просъска той. — Които и да са!
	Корделия само поклати глава.
	Отпуснаха се на колене в храсталака и включиха портативния апарат. От него се разнесе тихо съскане, после лампичката примигна и угасна. Корделия го разтърси и зеленият сигнал отново се появи. Тя побърза да се включи на дежурната честота.
	— Командор Нейсмит вика изследователски кораб „Рене Магрит“. Моля, обадете се!
	Репродукторът пропука след няколко спиращи дъха секунди на напрежение.
	— Тук лейтенант Стабън. Наред ли е всичко, командоре?
	— Приблизително — отвърна Корделия. — А как е при нас? Какво се случи?
	В репродуктора се появи гласът на доктор Улъри, заместник на Розмънт, който беше ръководител на научната програма на експедицията.
	— Лагерът беше обкръжен от бараярски военен патрул, който заповяда да се предадем. Заявиха, че са открили това място преди нас и то им принадлежи по право. После някакъв смахнат изпразни плазмения си лък срещу нас и стана истински ад. Рег ги задържа със станъра си, а ние хукнахме към совалката. Тук горе има един бараярски кораб от клас „генерал“, с който в момента си играем на криеница. Надявам се, разбирате какво искам да кажа…
	— Не забравяйте, че сте в открит ефир! — остро го прекъсна Корделия.
	Доктор Улъри се поколеба:
	— Ясно… Те все още настояват да се предадем. Дали са пленили Рег?
	— Аз съм тук с Дубауер. Налице ли са останалите?
	— Всички, с изключение на Рег.
	— Рег е мъртъв.
	Възклицанието на Стабън потъна в пукота на статичното електричество.
	— Стю, ти поемаш командването! — нареди Корделия. — Слушай ме внимателно. Не трябва да се доверяваш на онези извратени разбойници. Повтарям: никакво доверие! И дума не може да става за капитулация! Чела съм част от разузнавателните сводки за корабите от клас „генерал“. Превъзхождат ни почти във всичко: въоръжение, броня, численост на екипажа. Но не и в бързина. Следователно, трябва да излезеш от обсега на оръдията им и да се държиш на почетно разстояние. Ако се налага, върни се чак до Колония Бета, но не рискувай! Ясно ли е?
	— Не можем да ви изоставим, командоре!
	— Но не можете и да ми изпратите совалка, преди да се отървете от бараярците, нали? Ако ни пленят, ще имаме някакъв шанс да бъдем освободени чрез политически преговори. Но решиш ли да ни освобождаваш с груба сила, положително ще се стигне до нещастие. Защото все някой ТРЯБВА да се прибере у дома и да докладва за инцидента, нали? Искам потвърждение!
	— Потвърдено. — долетя мрачният глас на лейтенанта. — Но имам един въпрос, командоре… Колко дълго смятате, че ще успеете да се държите настрана от тези смахнати копелета? Рано или късно ще ви засекат!
	— Колкото по-късно, толкова по-добре! — отсече Корделия. — А сега, изчезвай!
	Понякога си бе представяла, че корабът функционира без нея, но нито веднъж — без Розмънт. В момента най-важното беше Стабън да не се прави на герой. Бараярците съвсем не бяха аматьори.
	— Отговаряш за живота на петдесет и шест души! — добави в микрофона тя. — Можеш да смяташ, нали? Петдесет и шест е повече от две. Край на предаването.
	— Късмет, Корделия… Край.
	Корделия изправи гръб, опипа с очи малкия предавател и въздъхна:
	— Уф… Нещата се развиват доста необичайно…
	— Изявлението на деня! — язвително присви устни мичман Дубауер.
	— Точно така — погледна го тя. — Не зная дали забеляза…
	Изведнъж млъкна, доловила някакво движение в тревата. Скочи на крака, ръката й се плъзна към станъра. Но високият бараярски войник с насечено от бръчки лице и униформа в защитен цвят беше по-бърз. Най-бърз обаче се оказа Дубауер. Ръцете му я сграбчиха, тялото й политна назад. Станърът и комуникационният панел отлетяха от ръцете й в момента, в който до ушите й достигна резкия пукот на невропарализиращ заряд. Започна да се търкаля по стръмния склон, пред очите й в бърза последователност се завъртяха дървета и тревички, прорязвани от ивици изумрудено небе. После главата й се удари в нещо твърдо и всичко потъна в мрак.

	* * *

	Отпуснала глава върху влажния мъх, Корделия бавно напълни дробовете си с въздух, в ноздрите я удари миризма на гнило. Направи опит да се дръпне от нея и болката избухна под черепа й с хиляди ослепителни светкавици.
	Простена, пред погледа й заиграха разноцветни кръгове. Опита се да фокусира очите си върху най-близкия предмет, който се намираше на около метър и половина от нея.
	Предметите се оказаха два — груби черни ботуши, потънали в калта. Краката над тях бяха обути в масленозелени панталони на зелени и сиви ивици, леко разкрачени в стойка „свободно“. Като потисна желанието си да скочи на крака, тя отпусна глава върху черния мъх и я премести така, че да вижда по-добре бараярския офицер.
	Първото, което видя, беше собствения й станър. Малкият сив правоъгълник лежеше в широка и силна длан, дулото му сочеше право в гърдите й. Очите й механично потърсиха невропаралитичното му устройство. Коланът на офицера бе натежал от оръжие и спомагателно оборудване, но кобурът за устройството на дясното му бедро беше празен, също като онзи на лявото, в който трябваше да бъде плазменият му лък.
	Беше малко по-висок от нея, едър и широкоплещест. Разрошената му коса бе леко прошарена, а сивите му очи — студени и внимателни. От цялата му фигура се излъчваше доста нехарактерна за бараярски офицер отпуснатост, която се подчертаваше още повече от измачканата униформа и пресния червен белег на дясната скула. Изглежда и неговият ден не е бил от леките, помисли си Корделия. После блестящите точици отново се появиха пред нея, главата й безсилно клюмна назад.
	Когато се свести, ботушите ги нямаше. Вдигна очи на няколко сантиметра и го видя спокоен и търпелив, седнал на повален дънер на няколко крачки от нея. Направи безуспешен опит да победи гаденето в стомаха си, изви се настрана и повърна.
	Вражеският капитан се размърда, но остана на мястото си. Тя пропълзя до поточето в дъното на ладийката, бълбукащо само на няколко метра по-нататък, изплакна устата си с ледената вода и плисна няколко шепи върху пламналото си лице. Веднага се почувства по-добре. Надигна се до седнало положение и изграчи:
	— А сега, какво?
	Офицерът сведе глава в някакъв намек за любезност.
	— Аз съм капитан Арал Воркосиган, командир на имперския боен кораб „Генерал Воркрафт“. Представете се, ако обичате.
	Гласът му беше приятен баритон, в говора му се долавяше лек акцент.
	— Командор Корделия Нейсмит от Астрономическия център на Бета — отвърна тя, после обвинително добави: — Работим по научна програма, корабът ни не е военен…
	— Забелязах — язвително отвърна той. — Къде са останалите членове на експедицията ви?
	— Това вие трябва да знаете по-добре от мен — присви очи Корделия. — Бях високо в планината, близо до върха. Помагах на нашия специалист по ботаника. — В гърдите й потрепна страх: — Не сте ли го виждали? Той е мичман, благодарение на него се озовах в тази долчинка в момента на нападението…
	Мъжът хвърли поглед към хълмчето, от което тя вероятно се беше изтъркаляла. Кога стана това? Преди минута, час, ден?
	— Младеж с кестенява коса?
	Сърцето й пропусна един такт.
	— Да.
	— Не можете да направите нищо за него.
	— Но това е убийство! Той беше въоръжен само със станър! — Очите й гневно проблеснаха: — Защо нападнахте хората ми?
	Мъжът замислено почука дланта си с плоската част на оръжието.
	— Вашата експедиция трябваше да бъде арестувана за нарушаване на бараярското космическо пространство. Предпочитахме това да стане без насилие, но нещата се развиха по друг начин. Аз бях улучен от парализиращ заряд и когато дойдох на себе си, видях лагера ви в състоянието, в което го видяхте и вие…
	— Много добре! — просъска Корделия и усети как устата й се запълва с жлъчка: — Радвам се, че Рег ви е дал да се разберете, преди да му видите сметката!
	— Ако имате предвид онзи рус младеж на площадката, който прояви безспорна смелост, трябва да ви разочаровам — погледна я в очите капитанът. — Той беше толкова неопитен, че едва ли би улучил къща на десет метра от себе си. Не зная защо вие, бетианците, изобщо обличате военни униформи. Подготовката ви е по-слаба от тази на деца, излезли на пикник… Ако заплащането ви зависи от военния чин, аз наистина нямам какво да кажа…
	— Той беше геолог, а не наемен убиец! — остро отвърна тя. — А вашите прехвалени войници не успяха да пипнат моите „деца“, нали?
	Веждите му се сляха в една линия и Корделия побърза да млъкне. Прекрасно, каза си тя. Още не ме е докоснал, а аз вече започнах да пея.
	— Как не, как не… — проточи с лека ирония Воркосиган и насочи станъра към комуникационния панел, захвърлен край потока. От кутийката се изви тънка струйка дим. — Какви заповеди дадохте на кораба си, когато бяхте информирана за успешното му бягство?
	— Дадох им пълна свобода на действие — промърмори тя и направи опит да се концентрира.
	— Отлична заповед, особено когато подчинените ти са бетианци — презрително изсумтя той. — Поне сте сигурна, че ще я изпълнят…
	О, стига вече! Сега е мой ред!
	— Хей! — рязко вдигна глава тя. — Аз зная защо съм изоставена от хората си, но какво ще кажете вие? Нима е толкова лесно да зарежеш командира си, дори когато той е бараярец? — Тялото й рязко се надигна и зае седнало положение: — А кой ви е парализирал, след като твърдите, че Рег не е в състояние да улучи дори къща?
	Пипнах го, въздъхна доволно тя, забелязала бързината, с която станъра прекрати играта си и отново се насочи към гърдите й.
	— Това не е ваша грижа — спокойно заяви капитанът. — Имате ли резервен комуникационен панел?
	Охо! Нима този надут бараярец е изправен пред бунт? Отлично! Врагът трябва да бъде объркан.
	— Не — отвърна на глас Корделия. — Вашите войници изпотрошиха всичко.
	— Няма значение — каза Воркосиган. — Зная откъде да вземем… Можете ли да вървите?
	— Не съм сигурна — поколеба се тя и бавно се изправи на крака. Главата й бе пронизана от такава болка, че неволно вдигна длан и я притисна към челото си.
	— Контузията ви не е сериозна — хладно я успокои той. — Една разходка ще ви се отрази добре.
	— Дълга ли? — безсилно прошепна тя.
	— Не особено. Около двеста километра…
	— Приятно пътуване — промърмори Корделия и усети как краката й изневеряват.
	— Ще ми отнеме два дни, ако съм сам… Предполагам, че с вас ще продължи повече, нали сте геолог или какво беше там…
	— Астрокартограф.
	— Моля, станете — подкани я той, наведе се и й протегна ръка. Докосна я с видимо нежелание. Тялото й беше сковано и премръзнало, дори през дебелия ръкав на дрехата си усети топлината на пръстите му. Воркосиган я побутна към склона, в поведението му пролича решителност, примесена с леко нетърпение.
	— Май се надценявате — отбеляза тя. — Как мислите да осъществите своя поход с пленник? Ами ако ви пробия главата с някой камък, докато спите?
	— Ще поема този риск.
	Стигнаха върха на възвишението и Корделия безсилно се облегна на близкото дърво. С чувство на завист установи, че Воркосиган дори не се бе задъхал.
	— Няма да мръдна оттук, преди да погреба своите офицери! — решително заяви тя.
	— Това би било чиста загуба на време и енергия! — раздразнено я погледна той.
	— Няма да ги оставя на лешоядите! Те не са животни! Вашите бандити може и да знаят стотици начини за убиване, но никой не може да разчита на толкова достойна смърт! Защото именно моите хора умряха като войници!
	Той продължително я изгледа, изражението му остана напълно безизразно. Накрая сви рамене и процеди:
	— Много добре.
	Корделия се насочи към края на полянката, спря на място и недоумяващо се огледа.
	— Той беше тук. Вие ли го преместихте?
	— Не. Едва ли би могъл да пропълзи кой знае колко далеч. Състоянието му беше тежко…
	— Но вие казахте, че е мъртъв!
	— И наистина е така. Тялото му обаче все още имаше признаци на живот. Вероятно невропарализиращият заряд не е улучил малкия мозък…
	Корделия тръгна по следата от смачкана растителност, проточила се към върха на възвишението. Воркосиган мълчаливо я последва.
	— Дубауер!
	Втурна се към сгърчената сред храсталаците фигура в кафява униформа. Отпусна се на колене, в същия момент мичманът потръпна и се обърна по гръб, върху бледото му лице се появи странна гримаса. Треска? — объркано се запита тя, после изведнъж всичко си дойде на мястото. Извади носна кърпа, прегъна я надве и побърза да я тикне между зъбите на Дубауер. Устата му вече беше окървавена, вероятно от предишните конвулсии. След две-три минути от гърдите му се откърти тежка въздишка и тялото му замря.
	Корделия се зае да го преглежда. Очите му изведнъж се отвориха и сякаш я хванаха на фокус. Пръстите му безсилно се вкопчиха в ръцете й, от устата му започнаха да излитат тихи, насечени стенания. Тя направи опит да укроти животинската му възбуда. Погали го по челото, внимателно избърса кървавата пяна от устните му. И той наистина се успокои.
	Извърна се към Воркосиган, в очите й имаше сълзи на гняв и болка:
	— Лъжец! Той не е мъртъв, а само ранен! Има нужда от медицинска помощ!
	— Държите се неразумно, командор Нейсмит. Никой не може да се възстанови от пораженията на невропаралитичен заряд.
	— Така ли? Откъде знаете какви поражения е нанесло вашето противно оръжие? Нима някога сте ги изпитали на гърба си? Той все още вижда, чува и усеща — значи не можете да го обявите за труп, само защото така ви изнася!
	Лицето му беше безизразна маска.
	— Ако желаете, ще прекратя страданията му. Бойният ми нож е достатъчно остър, за да му пререже гърлото бързо и безболезнено. Мога и да ви го отстъпя, ако решите сама да свършите това, като негов командир…
	— Така ли бихте постъпили, ако тук лежеше един от вашите бойци?
	— Разбира се. А и той би го направил за мен. Никой не би пожелал да живее в подобни мъки…
	Тя бавно се изправи, в очите й се появи хладно учудване:
	— Да си бараярец май е равносилно на това да живееш сред човекоядци!
	Настъпи продължително мълчание, нарушено след няколко минути от тихия стон на Дубауер.
	— Е, добре — промърмори Воркосиган. — Какво предлагате?
	Корделия вдигна ръка и разтърка челото си. Беше безсилна да разкъса тази маска на каменно спокойствие насреща си. Стомахът й бе болезнено свит, езикът й — надебелял, краката й трепереха от изтощение. Ниско ниво на кръвната захар и повишена реакция на болката, механично прецени тя.
	— Къде сте решили да ме водите?
	— На едно място, където са складирани хранителни припаси, оръжие и свързочна техника. Място, чиито координати зная единствено аз… Добера ли се до него, ще бъда в състояние да… хм… направя известни корекции в създалата се обстановка…
	— Там има ли лекарства и медицинско оборудване?
	— Да — неохотно призна той.
	— Тогава ето как ще постъпим: тръгвам с вас и ще направя всичко възможно да ви помагам, при положение, че вземем Дубауер и действията ви не поставят под заплаха екипажа на кораба ми!
	— Невъзможно! — поклати глава Воркосиган. — Той не е в състояние да върви.
	— Ще върви, макар и с известна помощ от наша страна.
	— А ако откажа? — раздразнено я изгледа той.
	— Тогава имате избор: или ни зарязвате тук, или ни убивате и двамата! — Отмести очи от блестящото острие на ножа, вирна брадичка и зачака.
	— Аз не убивам пленниците си.
	Тя въздъхна с облекчение, моментално оценила множественото число, до което прибягна Воркосиган. Очевидно мозъкът на този странен тип най-после реши да причисли Дубауер обратно към царството на живите. Клекна до мичмана и направи опит да го вдигне на крака, едновременно с това се помоли на Бога да не получи порция невропаралитичен газ.
	— Много добре — капитулира накрая той и й отправи продължителен поглед: — Вземаме го, но не забравяйте, че трябва да се придвижваме с максимална бързина.
	Корделия успя да изправи Дубауер, преметна тежката му ръка през рамото си и го повлече напред. По всичко личеше, че той разбира какво му се говори, но не може да координира гласните си струни.
	— Ето, виждате ли? — задъхано се усмихна тя. — Той може да ходи! Просто му трябва мъничко помощ…
	На свечеряване стигнаха края на поляната. Лъчите на слънцето се спускаха косо над гората, златистата трева се покри със сенчести ивици и заприлича на тигрова кожа. Воркосиган спря.
	— Ако бях сам, щях да се справя и с неприкосновения запас храна, който държа на колана си. Но сега сме трима и трябва да потърсим още нещо за хапване сред останките от вашия базов лагер. Докато аз върша това, вие ще имате време да погребете другия си офицер…
	Корделия кимна.
	— Потърсете и нещо, с което може да се копае — помоли тя. — Първо ще трябва да се погрижа за Дубауер.
	Воркосиган махна с ръка и се насочи към опожарената площадка. Корделия успя да изрови два полуобгорели чаршафа от мястото, на което някога се издигаше женската палатка. Но това беше всичко. Нямаше дрехи, нямаше сапун и лекарства, нямаше дори кофа, в която да подгрее вода. В крайна сметка замъкна мичмана до потока и проми раните му с ледена вода. Подсуши го с един от чаршафите, повлече обратно униформата му в маскировъчен цвят, а долната част на тялото му уви с втория чаршаф, който се проточи до земята като индийски саронг. Клетникът стенеше и потръпваше, но не оказваше съпротива.
	Междувременно Воркосиган откри два сандъка с хранителни припаси. Етикетите им бяха изгорели, но съдържанието се оказа непокътнато. Корделия разкъса един от сребристите пликове, смеси съдържанието му с вода от потока и откри, че разполага с овесено брашно, подсилено със соя.
	— Отлично — зарадва се тя. — Той положително ще може да яде подобна храна. Какво има в другия сандък?
	Воркосиган повтори експеримента й. Отсипа малко вода в плика, разклати го и помириса получената смес.
	— Не съм сигурен — промърмори той. — Мирише доста странно, може би е развалено…
	Корделия пое плика от ръцете му и приближи нос до гъстата бяла субстанция с остра и доста неприятна миризма.
	— Всичко е наред — обяви тя. — Това е пастет от изкуствен рокфор, който се смесва с някои видове салати… — Облегна се назад и замислено поклати глава: — Силно калорична храна, точно това, от което се нуждаем… Дали в склада на колана ви ще се намери и лъжица?
	Воркосиган откачи някакъв предмет от кукичката и безмълвно й го подаде. Оказа се универсално сгъваемо ножче, което имаше и лъжица, майсторски скрита в дръжката.
	— Благодаря — промърмори Корделия и за пръв път се усмихна. Имаше чувството, че се намира пред фокусник, който задоволява всичките й желания.
	Воркосиган сви рамене и се отдалечи. Искаше да продължи претърсването веднага, тъй като скоро щеше да се мръкне. Корделия се зае да храни Дубауер. Той се оказа ужасно гладен, но не беше в състояние да се справи сам.
	След малко Воркосиган отново се появи.
	— Вижте какво открих — промърмори той и й подаде малка геоложка лопатка, с чиято помощ се вземаха проби от почвата. — Не е особено подходяща за целта, но друга няма.
	— Беше на Рег — пое я Корделия. — Ще свърши работа.
	Отведе Дубауер до мястото, което предварително бе избрала, помогна му да се облегне на близкия дънер. Напомни си да потърси подходяща пръчка за нещо като бастун или патерица, после се залови за работа. Очерта груб правоъгълник върху тревата и заби малката лопатка в меката почва. Оказа се обаче, че тя е мека само на повърхността, а отдолу е пълно с жилави коренища и камъни. Бързо остана без дъх.
	— Открих няколко сухи лампи — обяви внезапно изскочилият от мрака Воркосиган. В ръцете му изпука предмет с формата на молив, от него изскочи трепетлива, но ярка синьо-зелена светлина. Приклекна до очертанията на гроба и започна да я наблюдава с критичен интерес.
	Тя нервно се залови да изхвърля изкопаната пръст. Махай се, простена безмълвно душата й. Махай се и ме остави да погреба другаря си на спокойствие! После в главата й се появи нова мисъл и Корделия неволно потръпна. Може би няма да ми позволи да довърша гроба, може би губя прекалено много време! Лопатката потъна в пръстта с удвоено усърдие.
	— С това темпо на работа и другата седмица ще си бъдем тук — отбеляза той.
	Дали няма да е по-добре, ако го фрасна с лопатата? — гневно се запита тя. Само един път, но яко!…
	— Идете при своя ботаник. — промърмори той и протегна ръка. Едва сега Корделия си даде сметка, че й предлага помощта си.
	— Ох — с облекчение въздъхна тя и покорно му подаде лопатката.
	Той я остави на земята до себе си, свали ножа от колана си и бързо обряза треволяците в очертания правоъгълник. После се залови да копае и тя беше принудена да признае, че го прави далеч по-бързо и по-майсторски от нея.
	— От какъв вид са тукашните лешояди? — попита между две движения той, — Питам, за да знам колко дълбоко трябва да се копае…
	— Не съм много сигурна — отвърна тя. — Тук сме едва от три дни. Екосистемата е доста сложна, макар че основните ниши са запълнени…
	— Хм…
	— Лейтенант Стабън, главен зоолог на експедицията, откри двойка гигантски тревопасни стоножки, които бяха оглозгани доста добре… Успя да хвърли един поглед и на евентуалния нападател — някакво същество, което нарече „надут рак“…
	— Какви са размерите му? — попита с повишен интерес Воркосиган.
	— Не ги спомена… Виждала съм снимки на земните раци, не са особено големи… Може би колкото човешка длан.
	— Мисля, че дълбочина от един метър ще бъде достатъчна — промърмори той и отново се залови за работа. Лопатата се забиваше дълбоко, движенията му бяха икономични и сигурни.
	Осветено изотдолу от студената синкава светлина, лицето му изглеждаше хладно и решително — с масивна челюст, прав нос и гъсти вежди. Корделия забеляза дълбок белег вляво на брадичката му. Изведнъж й заприлича на краля на джуджетата от някоя северна приказка, заел се да пробие дупка в земята…
	— Край палатките видях един прът — обади се тя. — Мога да прикрепя лампата към него, така сигурно ще виждате по-добре…
	— Става — промърмори той.
	Корделия се насочи към лагера и лесно откри пръта, който още сутринта бе забелязала зад палатките. Върна се при ямата, прикрепи фенера към върха на пръта с помощта на няколко дълги тревни стръка и го заби в меката почва. После се сети за патериците на Дубауер и отново тръгна към гората.
	Изведнъж спря, вдигна глава и се извърна към Воркосиган:
	— Чухте ли нещо?
	— Какво? — изправи се на колене той. Най-сетне беше започнал да се поти.
	— Нещо като скърцане, дойде откъм гората…
	Той изчака една минута, после поклати глава и отново хвана лопатата.
	— Колко студени фенера имаме?
	— Шест.
	Малко. Никак не й се искаше да запали два наведнъж. Готвеше се да го попита дали ще има нещо против известно време да копае на тъмно, когато звукът отново се появи — по-силен и по-близък…
	— Там има нещо!
	— Разбира се, че има — вдигна глава Воркосиган. — Въпросът е…
	Трите звяра нахлуха едновременно в кръга от бледа светлина. Корделия успя да зърне стегнатите им тела, покритите с черна козина крака, четирите очи като копчета върху лишените от врат глави, острите като бръснач жълтеникави клюнове, от които излизаше смразяващо дъха съскане. Бяха големи колкото прасета.
	Воркосиган реагира мигновено и ръбът на лопатата се стовари върху главата на най-близкия звяр. Вторият скочи към тялото на Розмънт, заби клюн в ръката му и направи опит да го издърпа по-далеч от светлината. Корделия вдигна пръта и с всичка сила го стовари върху муцуната му. Звярът изсъска, прехапа върха на алуминиевия прът и неохотно отстъпи.
	Успял да извади бойния нож, Воркосиган нададе пронизителен вик и се втурна срещу третото чудовище. Нанесе му няколко удара, като същевременно го риташе с тежките си ботуши. Звярът докопа крака му с извитите си нокти, земята почервеня от кръв. Но капитанът успя да забие ножа си до дръжката в косматото тяло и хищникът отстъпи по следите на другите, издавайки пронизително съскане. Воркосиган бръкна в кобура на Корделия и измъкна станъра. Стори го с цената на известни усилия и няколко сподавени ругатни, тъй като кобурът беше предназначен за доста по-обемистия невропаралитичен заряд и станърът се беше заклещил на дъното.
	— „Надут рак“, а? — задави се от гняв Корделия. — Ех, този Стабън! Ще го скалпирам! — Изведнъж млъкна, смаяна от грозния си, необичайно писклив глас.
	Воркосиган избърса острието на ножа си от кръвта и го върна в канията.
	— Мисля, че гробът трябва да бъде поне два метра дълбок — промърмори той. — А дори и повече…
	Корделия кимна, от гърдите й се отрони тежка въздишка. Изправи скъсения прът и попита:
	— Как е кракът ви?
	— Ще се оправи. Вие по-добре се погрижете за вашия мичман.
	Ръмженето и съскането беше събудило Дубауер от дрямката. Изправен на колене и лакти, той се готвеше да запълзи нанякъде. Корделия направи опит да го успокои, стреснато установи, че раненият отново изпада в шок.
	Воркосиган обработи драскотината на крака си с комплекта за спешна помощ, който се поклащаше на колана му. После отново хвана лопатата. Скоро ямата стана толкова дълбока, че от нея стърчаха единствено шията и главата му. Пръстта изхвърляше с помощта на кутията за ботанически мостри, която без колебание опразни от съдържание. Някъде към полунощ изпълзя от ямата и уморено въздъхна:
	— Мисля, че е достатъчно… Ако имахме плазмен лък, щяхме да се оправим за пет секунди…
	Дишаше тежко, лицето и ръцете му бяха покрити с кал. Край потока в долния край на поляната започна да се трупа мъгла.
	Заедно завлякоха тялото на Розмънт до ръба на ямата. Воркосиган вдигна глава и колебливо попита:
	— Искате ли дрехите му за вашия мичман?
	Въпросът беше практичен и напълно уместен. Корделия потръпна при мисълта, че трябва да спусне Розмънт в земята гол, едновременно с това съжали, че не се бе сетила по-рано, когато Дубауер трепереше от студ. Поклати глава и започна да съблича униформата от вкочаненото тяло на Розмънт. Имаше чувството, че обработва някаква гигантска кукла. Най-накрая свърши и побърза да бутне трупа в ямата. Той се плъзна надолу и падна по гръб на дъното с тежък тътен.
	— Само минутка — прошепна тя, извади носната кърпичка от дрехите на Розмънт и скочи в гроба. Наведе се и внимателно покри лицето му. Жестът беше безсмислен, но така Корделия се почувства далеч по-добре. Воркосиган протегна ръка и я издърпа обратно.
	Запълниха гроба много по-бързо, отколкото го бяха изкопали. Отъпкваха го дълго и внимателно.
	— Ще прибегнете ли до някакъв ритуал? — попита Воркосиган.
	Корделия мълчаливо поклати глава. Не беше в състояние да рецитира кухите и лишени от смисъл думи на погребалната церемония. Просто коленичи до гроба и отправи към небето една безмълвна, но затова пък къде по-искрена молитва. Стори й се, че духът на мъртвия другар проплясква с криле, издига се към небесната шир и изчезва, лек като перце…
	Воркосиган търпеливо я изчака да свърши.
	— Стана късно — промълви той. — Имаме най-малко три основателни причини да се въздържим от препъване в мрака. Затова предлагам да прекараме тук остатъка от нощта. Аз пръв ще остана на пост. Още ли изпитвате желание да ми пръснете главата с някой камък?
	— Дори през ум не ми минава — увери го тя и беше напълно искрена.
	— Много добре. Ще ви събудя по-късно.
	Воркосиган започна дежурството с кратка обиколка на поляната. В ръцете си държеше един от последните фенери. Светлинката примигваше като светулка сред гъстата растителност. Корделия се отпусна по гръб до заспалия Дубауер. Звездите бяха бледи, полуприкрити от сгъстяващата се мъгла. Една от тях може би е нейния кораб… Или пък на Воркосиган. Не, вече са прекалено далеч, за да се виждат…
	Изпита усещането, че е куха. Енергия, воля, желания — всичко това се източи като вода между пръсти и потъна в дълбоки пясъци. Погледна Дубауер, въздъхна и се опита да затвори съзнанието си за отчаянието. Аз все още съм командор, напомни си тя. Разполагам с кораб и екипаж, който продължава да изпълнява моите заповеди. Ти също ми служиш, мичман. Въпреки че в момента трудно можеш да служиш дори на себе си…
	Тази мисъл изведнъж се превърна в тънка, но здрава нишка към прозрението. В душата й нахлу необикновено спокойствие, а после дойде и сънят.

>	2.

	Разпределиха багажа в импровизирани раници, съшити от парчета брезент и започнаха слизането. Утрото беше сиво и намръщено. Корделия държеше Дубауер за ръка и внимателно го водеше по тясната пътека. Тя не знаеше дали мичманът я познава, но беше сигурна, че предпочита нейната компания и се държи настрана от Воркосиган.
	Гората ставаше по-гъста, дърветата — по-високи. Воркосиган се принуди да разчиства с нож храсталаците по пътя им. Излязоха на брега на потока и продължиха по течението му. Лъчите на слънцето пронизваха гъстия покров от листа, проблясваха върху водата, разкриваха за миг кафявите камъни, пръснати по дъното като бронзови монети, после пробягваха по ярката зеленина на крайбрежните мъхове.
	Миниатюрните живи организми, които запълваха екологичните ниши, заети на Земята от насекомите, тук съществуваха по законите на радиалната симетрия. Над бистрата вода на потока се полюшваха прозрачни облачета от малки мушици, които бяха кръгли като медузи и мънички като сапунени мехурчета. Корделия ги гледаше и се усмихваше. Вероятно и Воркосиган изпита удоволствие от красивата им мантия над потока, тъй като забави убийственото си темпо и обяви почивка.
	Пиха вода от потока, отпуснаха се на брега и с интерес загледаха танца на живите мехурчета около пръските на малкия водопад. Воркосиган се оттегли крачка назад, облегна гръб на близкото дърво и затвори очи. Корделия си даде сметка, че и той е на прага на изтощението. Започна да го оглежда с открито любопитство, възползвайки се от факта, че за момента е извън обсега на умните му, всевиждащи очи. Поведението му беше безупречно, пропито от достойнството на професионален войник. Тя обаче не можеше да се отърве от неясното чувство за тревога, което обикновено се появява, когато човек пропуска нещо важно… Изведнъж паметта й се прочисти, нещата заеха местата си със смразяваща яснота.
	— Сетих се кой сте! — извика тя. — Воркосиган, „Касапинът на Комар“!
	Прехапа устни, но вече беше късно. Клепачите му трепнаха и се вдигнаха, на лицето му се появи странно изражение.
	— Какво знаете вие за Комар? — попита на глас той, от тона му ясно пролича, че само от възпитание пропуска някое обидно определение от рода на „невежа бетианка“…
	— Това, което знаят всички. Водили сте една безсмислена война, за да прибавите към владенията си поредната топка от камък и пясъци… Превзели сте планетата с груба сила, принудили сте правителството й да приеме условията ви, а след това сте ги избили до крак! Вие сте бил командир на експедицията… Или греша? Доколкото си спомням, онзи Воркосиган, който е получил прозвището „Касапинът на Комар“, е бил адмирал… А вие твърдите, че не убивате пленниците си…
	— Аз бях.
	— Затова ли ви понижиха? — изненада се тя. Винаги бе вярвала, че подобно поведение е нещо обикновено за жителите на Бараяр.
	— Не. Понижиха ме заради последиците. — Отговаряше с видимо нежелание, но все пак продължи: — Нещата излязоха от контрол. Бях им дал дума, че ще бъдат пощадени. МОЯТА дума! Но политическият офицер на армадата не изпълни заповедта ми и ги изби. Зад гърба ми. За това провинение го екзекутирах.
	— Велики Боже!
	— Извих му врата със собствените си ръце, направо на командния мостик. Нещата бяха лични, нали разбирате? Отнасяха се до воинската ми чест. Нямаше как да го изпратя на разстрел, защото всички се страхуваха от могъщото Министерство на политическото образование…
	Така наричат тайната полиция, спомни си Корделия. Тя е най-силната организация на Бараяр, нейни хора има във всеки екипаж. Наричат ги политически офицери…
	— А вие не се страхувате, така ли?
	— По-скоро те се страхуват от мен — мрачно се усмихна Воркосиган. — Приличат на онези хищници снощи — бягат от открит сблъсък… Но човек трябва да внимава и никога да не остава с гръб към тях…
	— Учудвам се, че не са ви обесили…
	— Тази вероятност доведе до огромен скандал — промърмори той и опипа ромбчетата на петлиците си. — Естествено, при закрити врати… Все пак не посмяха да ме отмъкнат посред нощ, както става обикновено. Все още се страхуват от името Воркосиган… Но вече имам мощни врагове…
	— Сигурно.
	Изложена без украса или опит за измъкване, тази история й прозвуча съвсем правдиво. Корделия инстинктивно му повярва, макар да нямаше видими причини за това.
	— А вчера май сте бил с гръб към тях, а? — небрежно подхвърли тя.
	— Напълно възможно е. — остро я погледна той, после замислено поклати глава: — Макар че в тази теория има и известна неяснота…
	— Каква?
	— Още съм жив. Не допускам, че ще рискуват да започнат открити действия срещу мен, без да доведат нещата докрай. А сега имаха прекрасната възможност да се измъкнат, като припишат убийството ми на вас, бетианците…
	— Уф! А аз си мислех, че имам най-тежките проблеми на света и няма нищо по-трудно от изглаждането на отношенията между няколко интелектуални примадони на Бета, събрани в общ екип… Благодаря на Бога, че ме държи далеч от политиката!
	Воркосиган леко се усмихна.
	— Задачата ви не е от най-леките, съдейки по това, което съм чувал за бетианците… Не бих сменил мястото си с вас. Сигурно ще полудея от нерви, ако членовете на екипажа оспорват всяка моя заповед…
	— Те не оспорват ВСЯКА заповед. — засмя се Корделия, очевидно припомнила си някакъв весел епизод. — Човек просто трябва да се научи да ги убеждава…
	— Къде се намира корабът ви в момента?
	Усмивката й изчезна, на нейно място дойде мрачната загриженост.
	— Това зависи от местонахождението на ВАШИЯ кораб!
	Воркосиган сви рамене, изправи се и намести раницата на гърба си.
	— Значи не трябва да си губим времето — отсече той, наложи обичайната навъсена маска на лицето си и протегна ръка да й помогне. — Нека час по-скоро се опитаме да установим това.
	Спускането по могъщите планински склонове им отне целия ден. Най-накрая пред очите им се появи равнина с червеникава почва, насечена от коритата на буйни реки. Очевидно наскоро бе валяло, тъй като повечето от реките се бяха разлели и водата стигаше чак до подножието на скалистите хълмове. Зърнаха няколко стада от шестоноги тревопасни. От поведението им Корделия стигна до заключението, че наблизо са и съответните хищници, най-вероятно скрити в дълбоката трева до спускането на нощта.
	Воркосиган не беше склонен да даде почивка, но Дубауер получи продължителен пристъп от конвулсии, след който тялото му омекна и краката му отказаха да се движат. Корделия бе категорична, че трябва да прекарат нощта тук. За бивак си избраха една полянка сред дърветата, на около триста метра над плоската като тепсия равнина. Всъщност, нямаше никакъв бивак — просто седнаха сред тревата и извадиха оскъдните си хранителни запаси — овесена каша и пастет от рокфор. Хапнаха в пълно мълчание, после Воркосиган счупи цилиндъра на поредната походна лампа и седна на един широк заоблен камък. Корделия легна в тревата, протегна уморените си крака и го гледа, докато потъна в люлката на съня…
	Той я събуди след полунощ. Тя се протегна, схванатите от умора мускули болезнено пропукаха. Пристъпи към камъка да поеме дежурството и с изненада установи, че Воркосиган й подава станъра.
	— Не забелязах нищо обезпокоително наблизо, но от време на време долу в ниското се вдига адски шум…
	Обяснението изглеждаше достатъчно за проявата на доверие.
	Тя отиде да погледне Дубауер, после пристъпи към камъка. Настани се удобно и вдигна глава към тъмната грамада на планината. Някъде там, високо горе, спеше Розмънт. Тялото му бе далеч от човките и ноктите на отвратителните лешояди, но все пак беше обречено на бавно разлагане. Въздъхна и насочи мислите си към Воркосиган, легнал в тревата на крачка от нея, но напълно невидим в защитното си облекло.
	Този човек бе истинска загадка, призна пред себе си тя. Явен представител на офицерите-благородници от старата школа на Бараяр, Воркосиган несъмнено беше влязъл в остър конфликт с поколението млади технократи, което търсеше място под слънцето. Милитаристичните крила на двете страни бяха сключили принудителен съюз, за да държат под контрол както правителството, така и въоръжените сили, но на практика между тях съществуваше дълбока вражда. Деликатното равновесие се поддържаше единствено от Императора, но след смъртта на този мъдър старец, Бараяр без съмнение щеше да навлезе в период на политически канибализъм или открита и кръвопролитна гражданска война. Защото никой не очакваше, че наследникът на трона ще има достатъчно сила и авторитет, за да се справи с положението. Корделия изпита желанието да знае повече за сложните взаимоотношения и роднински връзки, върху които се градеше властта на тази далечна планета. Но познанията й се изчерпваха единствено с асоциацията между името на планетата и фамилното име на императора — Ворбара… Всичко останало тънеше в мрак.
	Пръстите й опипаха малкия станър, в главата й се появи любопитен въпрос: кой сега е пленник и кой — победител? Спокойно би могла да се отърве от Воркосиган. А после? Даваше си ясна сметка, че сред тази пустош не би могла да се грижи за Дубауер сама, още повече че бараярецът мъдро й спести точното местонахождение на склада с хранителни припаси. По този начин я лиши от избор — волю-неволю трябваше да вървят заедно… Но имаше и нещо друго — тя му даде думата си. А от начина, по който Воркосиган я прие — без колебание и без никакви допълнителни условия, — тя разбра, че спази ли своята дума, ще може да разчита и на неговата.
	Небето на изток най-сетне започна да посивява. После поруменя, появиха се златистозелени отблясъци — прекрасно повторение на пастелния залез от снощи. Воркосиган се надигна. Протегна се, размаха ръце и крака, за да раздвижи кръвта в жилите си, после й помогна да измият Дубауер във водите на близкия поток. Закусиха с овесена каша и пастет от рокфор. Този път Воркосиган направи опит да ги смеси, докато Корделия ги опита поотделно. Не се получи кой знае какво, но и двамата си спестиха коментарите.

	* * *

	Воркосиган ги поведе на северозапад. Почвата в равнината бе песъчлива, с тухленочервен цвят. През сухия сезон очевидно се превръщаше в пустиня, но сега беше свежа и красива, покрита с жълто-зелена трева и дребни, но изключително красиви цветя. Корделия тъжно отбеляза, че Дубауер е сляп и глух за прекрасните цветове наоколо, а състоянието му продължава да е тежко.
	След три часа бърз ход стигнаха до първото сериозно препятствие в маршрута си. В дъното на камениста долина течеше буйна река, водата й имаше цвета на кафе с мляко. Пенливи пръски летяха покрай огладените камъни на брега. Тримата бавно поеха по него, очите им търсеха брод.
	— Онази скала долу мърда! — изведнъж се обади Корделия.
	Воркосиган извади бинокъла и го насочи в указаната посока.
	— Права сте.
	Пет-шест шоколадови издатини, които по нищо не се различаваха от крайбрежните камъни, на практика се оказаха добре охранени шестокраки зверове, които лениво се припичаха под топлите лъчи на утринното слънце.
	— Изглеждат ми земноводни — отбеляза Воркосиган, — Но не зная дали са месоядни…
	— Ако не бяхте прекъснали експедицията ми, сигурно щях да ви дам отговор на този въпрос — погледна го обвинително Корделия. — Я вижте какви летящи мехурчета! Не предполагах, че могат да бъдат толкова големи!
	Над реката се появиха десетина прозрачни балона, чийто радиус надхвърляше тридесет сантиметра. Част от тях се насочиха към шестокраките и лениво кацнаха върху дебелите им гърбове. Крилцата им пърхаха с въртеливи движения — като витлата на хеликоптер. Корделия взе бинокъла от ръката на Воркосиган и го насочи натам.
	— Дали не са като онези земни птички, които почистват добитъка от паразити? — попита тя, после поклати глава: — О, не… Едва ли…
	Шестокраките животни се изправиха с предупредително съскане и тромаво навлязоха във водата. Мехурите се напълниха с въздух и литнаха, телата им този път имаха цвят на чаши, пълни с гъсто бургундско.
	— Балони-вампири? — изви вежди Воркосиган.
	— По всяка вероятност — да…
	— Какви отвратителни създания!
	Корделия забеляза погнусата върху лицето му и с мъка сдържа усмивката си:
	— Не бива да ги съдите прекалено строго, защото сам вие сте месоядно…
	— Няма да ги съдя, но предпочитам да се държа по-надалеч от тях!
	— Тук сте прав.
	Продължиха срещу течението и скоро стигнаха малък водопад. Шоколадовата вода падаше от няколко метра височина сред облаци от пръски и пяна. На километър и половина по-нататък реката се разделяше на два ръкава, нивото на водата беше значително по-ниско. Избраха най-плиткото на вид място и тръгнаха да пресичат. Първият ръкав преминаха без инциденти, но в средата на втория Дубауер се подхлъзна на някакъв камък, отвори уста да извика и потъна.
	Корделия стегна мускули да го удържи и също падна. Течението ги повлече към дълбокото. В сърцето й потрепна ужас, пред очите й се появи картината на водопада и огромните шестокраки животни, които чакаха отвъд него. Напрегна се и сграбчи тялото на мичмана с две ръце, но всичко беше напразно. В следващия миг усети как водата започва да се пени от двете й страни — сигурен признак, че върви срещу течението. Оказа се, че Воркосиган я бе сграбчил за колана и я теглеше към плитчините, а тя продължаваше да стиска тялото на Дубауер. Този човек обладава великанска сила, едва успя да помисли тя, в следващия миг вече кашляше и плюеше вода на отсрещния бряг, изтикала мичмана пред себе си.
	— Благодаря — прошепна тя.
	— Защо? — хладно я погледна той и свали ботушите си да ги освободи от водата. — Нима помислихте, че ще ви оставя да се удавите?
	— А защо не? — сви рамене Корделия. — Моментът беше удобен да се отървете от нас. И без това само ви бавим…
	— Хм — прочисти гърлото си Воркосиган и това беше единствената му реакция. Хапнаха на плоските камъни край брега, подсушиха дрехите си и продължиха.
	Вървяха в продължение на километри, но могъщият силует на планината от дясната им страна си оставаше все така близо. В един момент Воркосиган спря, направи някакви известни само нему изчисления и ги поведе на запад. Планината остана зад гърба им, а слънцето започна да свети право в очите им.
	Прекосиха още една река и Корделия почти се препъна в шестокрако с червеникава козина, което лежеше неподвижно и човек трябваше да напрегне поглед, за да го различи от околната среда. Животното се стресна и побягна. Имаше размерите на средно по големина куче, движенията му бяха плавни и елегантни.
	— Това става за ядене! — извика Корделия, най-сетне пробудена от дълбоката си летаргия.
	— Станърът! — възбудено викна Воркосиган и тя побърза да го тикне в ръцете му. Той се отпусна на коляно, прицели се и свали животното още с първия изстрел.
	— Прекрасен изстрел! — не се стърпя Корделия.
	Воркосиган я възнагради с една момчешка усмивка и хукна към жертвата си.
	— О! — промърмори тя, зашеметена от промяната в лицето му. Сякаш слънчеви лъчи бяха осветили водите на планинско езеро. Направи го отново, моля те! — помисли си неволно тя. После тръсна глава и се овладя. Придържай се към задълженията си! Сега това е най-важното!
	Бавно тръгна подире му. Вдигнал нож над главата на вцепененото животно, Воркосиган очевидно се чудеше откъде да започне. Не можеше да му пререже гърлото по простата причина, че шестокракото нямаше врат.
	— Мозъкът е разположен зад очите — обади се Корделия. — Оттам вероятно се разклонява направо към раменете…
	— Сигурно сте права — кимна Воркосиган и заби острието в гърба на звяра. Той потръпна и умря. — Още е рано за почивка, но тук има вода, а реката е натрупала достатъчно сухи съчки… Оставаме, но утре ще трябва да си наваксаме.
	— Няма проблеми — кимна Корделия, неспособна да отдели очи от трупа на животното. Вече го виждаше изпечено.
	Воркосиган го нарами, изправи се на крака и огледа околността.
	— Къде е вашият мичман?
	— О, Господи! — изстена тя и бързо се насочи към мястото, от което Воркосиган произведе майсторския си изстрел. Дубауер не се виждаше никъде. Пристъпи към брега.
	Мичманът стоеше с отпуснати ръце край водата, очите му бяха вдигнати нагоре и равнодушно наблюдаваха приближаването на огромен, почти напълно прозрачен балон-вампир.
	— Дубауер, не! — изпищя Корделия и се запрепъва по нанадолнището към него. Воркосиган бързо я настигна и двамата хукнаха гърди до гърди. Балонът кацна върху лицето на мичмана и започна да се смалява. Той изкрещя и вдигна ръце да се предпази.
	Воркосиган пристигна пръв, сграбчи пихтиестата маса с голи ръце и рязко я дръпна. Върху лицето на Дубауер останаха десетина противни дори на вид смукала, които отчаяно се загърчиха. Бараярецът захвърли балона на пясъка и го стъпка с крака. Дубауер падна на земята и покри с длани лицето си. Корделия напразно се опитваше да отмести ръцете му. Мичманът лежеше на една страна, тялото му започна да трепери, от устата му излитаха странни, дрезгави стенания. Пак изпадна в криза, помисли си тя, после със смайване разбра, че човекът плаче…
	Отпусна се на колене, положи главата му в скута си и успокоително го погали. Смукалата на вампира бяха направили дълбоки дупки, кожата около тях беше червена и бързо се подуваше. Най-жестоко бе поразено слепоочието му, на милиметри от окото. От него продължаваше да стърчи противен израстък. Корделия рязко го издърпа. Пръстите й пламнаха, сякаш ги бе потопила в киселина. Гадината цялата е покрита с отрова, съобрази тя, след като видя, че Воркосиган е потопил ръката си в реката. Внимателно измъкна останалите смукала от лицето на Дубауер и повика бараяреца.
	— Имате ли нещо подходящо срещу тази отрова?
	— Само антибиотик — отвърна той, извади плоска тубичка от аптечката на кръста си и й я подаде.
	Корделия изстиска част от съдържанието върху дланта си и започна да маже лицето на Дубауер. Лекарството едва ли беше точно срещу изгаряния, но друго нямаше. Воркосиган ги погледа известно време, после неохотно бръкна н джоба си и извади някакво хапче.
	— Успокоително, действа много добре срещу болките — поясни той. — Имам само четири… Това ще му бъде достатъчно поне до сутринта.
	Корделия отвори устата на Дубауер и сложи хапчето на езика му. Той направи опит да го изплюе — вероятно беше горчиво. Корделия го принуди да преглътне, после го изправи на крака и бавно го поведе към мястото за почивка, избрано от Воркосиган.
	Бараярецът се разшета наоколо и скоро събра внушителна купчина сухи дърва за огъня.
	— А как ще ги запалите? — изведнъж се сепна Корделия.
	— Като момче ме учиха да паля огън с търкане на две сухи дръвчета — отвърна Воркосиган. — Това бе част от обучението по време на летните военизирани лагери. Не беше лесно, търках цял следобед… В крайна сметка получих огън, след като направих късо съединение с батериите на някакъв комуникационен панел… Ръцете му зашариха по колана и джобовете: — Инструкторът побесня, защото се оказа, че панелът бил негов…
	— Там май липсват химически запалки — подхвърли Корделия и кимна по посока на колана-склад.
	— Инструкцията предвижда използването на плазмен лък — въздъхна той и почука с пръст по празния кобур. — Сещам се за нещо друго… Може би е малко необичайно, но положително ще има ефект… По-добре идете при своя ботаник, тъй като ще се вдигне доста шум.
	Протегна ръка зад гърба си и откачи една от резервните зарядни касети за плазмен лък, които бяха складирани там.
	— Хей, внимавайте! — разтревожено го погледна Корделия и направи няколко крачки назад. — Ще стане експлозия! А после трябва да мислите и за кратера… Ще се вижда от километри, особено от въздуха…
	— Ами тогава да сядаме с клечки в ръце и да почваме да търкаме! — раздразнено отвърна Воркосиган. — Но за кратера сте права, трябва да се измисли нещо…
	Обърна й гръб и започна да се отдалечава. Корделия седна до Дубауер, прегърна го през раменете и напрегнато се сви.
	След минута Воркосиган изскочи иззад върха на близкото възвишение, втурна се към тях и се просна по очи. Зад гърба му блесна синкаво-бяла мълния, земята се разтърси от оглушителен тътен. Към небето се вдигна огромен стълб черен пушек, после наоколо забарабаниха дребни камъчета и късчета разтопен пясък. Воркосиган се надигна, прехвърли билото и след минута отново се появи. В ръцете си държеше дебел клон, от далечния му край изскачаха весели пламъци.
	Корделия стана и отиде да хвърли поглед на пораженията.
	За място на експлозията бараярецът бе избрал една сравнително равна площадка на брега на реката, точно там, където се разделяха двата ръкава. В момента тя представляваше яма с дълбочина пет метра и диаметър около петнадесет, с безупречно изсечени стени. От дъното продължаваше да излиза дим. Още докато гледаше, водата от източния ръкав започна да прелива над ръба, до слуха й достигна оглушително съскане. След час ямата щеше да се запълни и да се превърне в обикновен, с нищо незабележим вир.
	— Не е лошо — одобрително промърмори тя.

	* * *

	Докато огънят бавно гаснеше и се превръщаше в дълбока жар, двамата вече бяха набучили късове месо на дълги пръчки, готови за печене.
	— Как предпочитате своето? — попита Воркосиган. — Алангле или добре изпечено?
	— Мисля, че ще е по-разумно и двамата да изпечем месото си добре — отвърна Корделия. — Не успяхме да довършим микробиологичното проучване, следователно нямаме представа за евентуалните бактерии…
	Воркосиган хвърли поглед към апетитните късове месо на пръчката си и кимна с глава:
	— Права сте…
	Дълго въртяха импровизираните шишове в жарта. Най-накрая решиха, че е достатъчно и лакомо се нахвърлиха на полуобгореното месо. Дори Дубауер успя да преглътне няколко залъка. Типично за дивеча, месото се оказа жилаво и полусурово под изгорялата кожица, но никой не предложи да го гарнират с пастет от рокфор или овесена каша.
	Чувството за хумор на Корделия се завърна заедно със засищането. Униформата в защитен цвят на Воркосиган беше мокра и мръсна, опръскана с кръвта на убитото животно. Нейната не й отстъпваше по нищо. По лицето му бе набола тридневна брада, мазнината на шестокракото се смесваше със засъхналата пот и образуваше мътна, проблясваща маска. Тя подозираше, че не изглежда много по-различно, с изключение, разбира се, на брадата… А и едва ли миришеше по-хубаво. Изведнъж усети присъствието на здравото му мъжко тяло, на стегнатите мускули и гладката кожа… В душата й помръднаха отдавна забравени чувства и тя ги прогони с доста голямо усилие на волята. Сега не беше време за подобни неща, трябваше да се мисли за оцеляването…
	— За три дни от космонавти се превърнахме в пещерни хора — промълви на глас тя. — Как е възможно да се заблуждаваме, че цивилизацията е вътре в нас? Оказва се точно обратното — тя се съдържа единствено във вещите, с чиято помощ оцеляваме…
	Воркосиган стрелна с поглед спокойно отпуснатото тяло на Дубауер, на лицето му се появи крива усмивка:
	— Но вие май съумявате да вкарате малко от цивилизацията и вътре в себе си, нали?
	Корделия се изчерви от смущение. Силно се надяваше, че отблясъците на огъня ще го прикрият.
	— Човек трябва да изпълнява своя дълг — промърмори тя.
	— Дългът е доста разтегливо понятие — поклати глава Воркосиган. — Влюбена ли сте в него?
	— В Дубауер?! Не, за Бога! Не си падам по хлапетата. Но той е добро момче и бих се радвала, ако успея да го върна у дома, при семейството му…
	— А вие имате ли семейство?
	— Разбира се. Имам майка и брат, живеем заедно на Колония Бета. Баща ми също е работил по научноизследователски програми.
	— Един от онези, които не са се завърнали?
	— Не. Загина при катастрофа със спомагателна совалка, само на десет километра от дома… Отпуската му беше свършила и се връщаше на кораба…
	— Моите съболезнования.
	— О, това се случи преди много години — отвърна на глас тя, а в съзнанието й проблясна тревожен въпрос: „Не става ли прекалено интимен?“ Все пак така бе по-добре, отколкото да я подложи на военен разпит. От сърце се надяваше да не засягат парливи теми — като, например, последните достижения на бетианската космическа техника. — А вие? Имате ли семейство? — Изведнъж си даде сметка, че това е любезен начин да го попита дали е женен.
	— Баща ми — граф Воркосиган, още е жив — някак колебливо отвърна той. — А майка ми беше наполовина бетианка…
	Корделия стигна до заключението, че воинът Воркосиган — прям, решителен и мъжествен — е далеч по-привлекателен от Воркосиган кавалерът, решил да води светски разговор. Все пак любопитството й надделя и тя не прекрати този разговор.
	— Така ли? — любопитно изви вежди Корделия. — Как се е получило?
	— Дядо ми по майчина линия се казваше принц Хав Ворбара — известен дипломат. На млади години, още преди Първата четагандийска война, бил назначен за посланик на Бета. А баба ми е работела във вашето Бюро за междузвездна търговия…
	— Добре ли я познавахте?
	— След смъртта на майка ми и края на Гражданската война на Юри Ворбара прекарвах летните си ваканции в дома на принца. Той беше на нож с баща ми, между двамата съществуваха непреодолими политически различия. Хав беше лидер на либералите, докато баща ми винаги е бил представител на старата военна аристокрация…
	— Щастлива ли е била баба ви на Бараяр? — попита Корделия, механично пресметнала, че ученическите ваканции на Воркосиган са били поне преди тридесетина години.
	— Мисля, че тя никога не успя да се адаптира изцяло към нашето общество — поклати глава той. — Особено след Гражданската война… — Помълча малко, после тръсна глава и продължи: — Чужденците, в това число и бетианците, имат доста погрешна представа за Бараяр. Вие ни приемате като едно монолитно цяло, но на практика нашето общество е дълбоко разделено. Една от главните задачи на всяко правителство е да се бори с центробежните тенденции в него.
	Воркосиган се наведе и хвърли няколко съчки в огъня. От жарта изскочи рояк искри — малки оранжеви звезди, устремили се към небето. Корделия изведнъж изпита болезнено желание да отлети заедно с тях.
	— А вие на коя страна симпатизирате? — попита тя с надеждата да насочи разговора в по-малко лична посока: — Споделяте ли възгледите на баща си?
	— Приблизително, поне докато е жив… Аз винаги съм искал да бъда войник и да се държа настрана от политиката. Мразя политиката, дори я ненавиждам. Тя е причина за всички нещастия, сполетели семейството ми. Едновременно с това не мога да бъда равнодушен към арогантността на новата бюрокрация, към недостойните й методи… Тези хора си въобразяват, че бъдещето е на тяхна страна, но на практика е точно обратното — породата им е болна и слаба, животът неизбежно ще я изтрие от лицето на земята…
	— Не се учудвам, че политиците искат да ви отстранят, особено ако и на Бараяр изразявате мнението си по подобен начин — отбеляза Корделия и замислено тикна върха на пръчката си в огъня. Нов рояк искри пое към небето…
	Успокоен от действието на лекарството, Дубауер потъна в дълбок сън. Но Корделия остана будна с часове, в главата й постоянно се връщаха подробности от разговора край огъня. Защо? — питаше се тя. Какво ме интересуват проблемите на този бараярец, очевидно решил да си счупи главата? Да прави каквото иска, аз нямам причини да се намесвам. Никакви причини! Дори и след като си призная, че го харесвам, че обичам да гледам силните му, мускулести ръце…
	Събуди се в тишината на нощта и рязко седна. Оказа се, че всичко е наред. Просто Воркосиган беше хвърлил в огъня по-голямо количество съчки и ушите й бяха регистрирали пукота.
	— Добре, че се събудихте — пристъпи към нея той. — Имам нужда от помощта ви. — Притисна в дланта й дръжката на бойния нож и добави: — Дивечът очевидно привлича някакви хищници и искам да го хвърля в реката. Ще ми светите ли?
	— Разбира се.
	Корделия стана, протегна се и избра една по-голяма главня. Разтърка очи и го последва към брега. Трепкащата жълта светлина хвърляше бледи отблясъци наоколо, безсилна пред величественото сияние на звездите по нощното небе. В момента, в който спряха край водата, някъде отстрани долетя познатото съскане, изтропаха отронени късове скала.
	— Охо! — рязко извърна глава тя. — Вляво от нас, нагоре по течението, май има цяло стадо лешояди!
	— Точно така — кимна Воркосиган и хвърли остатъците от вечерята им в реката. Разнесе се силен плясък, последван като ехо от още един и още един… Повърхността на водата остана спокойна, нищо не се виждаше. После отново се чу противното съскане, но вече надолу, по течението… В близост до тях се разнесе кръвожаден рев и Воркосиган бързо измъкна станъра.
	— Май са много! — нервно прошепна Корделия. Опряха гръб в гръб и напрегнаха очи в мрака. Воркосиган подложи дланта си под станъра, прицели се и натисна спусъка. Разнесе се тихо изсвирване, последвано от тътена на падащо тяло. Сенките на лешоядите се раздвижиха, разнесе се любопитно сумтене. Очевидно душеха улучения си другар. Кръгът около двамата продължаваше да се стеснява.
	— Много ми се иска това оръжие да беше по-шумничко — въздъхна Воркосиган и пак се прицели. Нови две тела се стовариха на земята, но ефектът върху останалите беше нулев. — Знаете ли — прокашля се с леко притеснение той. — Станърът ви е почти изтощен…
	— Зарядите няма да стигнат за останалите, така ли?
	— Точно така.
	Един от лешоядите изгуби търпение и се насочи към тях. Воркосиган нададе остър вик и хукна насреща му. Звярът неохотно се оттегли. Равнинната порода беше малко по-едра от планинската. И по-грозна, ако това изобщо бе възможно… Очевидно тези хищници водеха стаден начин на живот, бройката им беше обезпокоително голяма и отрязваше изцяло пътя за отстъпление на двамата пътешественици.
	— О, по дяволите! — отчаяно простена Воркосиган. — Само това ни липсваше! — Десетина прозрачни и тихи като призраци сфери бавно увиснаха над главите им. — Колко нелеп начин да се разделим с живота! Е, добре, нека поне да умрем в бой! — Погледна я, понечи да каже още нещо, после само поклати глава. Мускулите му се стегнаха.
	Вдигнала глава към спускащите се отровни гадини, Корделия изведнъж беше осенена от безумна идея.
	— О, не! — пое въздух тя. — Това са нашите спасители! Елате, милинките ми! Елате при мама!…
	— Да не се побъркахте? — изгледа я с недоумение Воркосиган.
	— Нали искахте трясък? Ще го получите! Какво, според вас, позволява на тези балони да летят?
	— Не съм мислил за това — озадачено поклати глава той. — Разбира се, то не може да бъде нещо по-различно от…
	— Водород! — възбудено го прекъсна тя. — Бас държа, че тези сладурчета представляват истинска химическа лаборатория и правят електролиза на водата! Забелязахте ли, че винаги висят над реките и потоците? Ех, ако имах ръкавици!…
	— Позволете на мен! — ухили се Воркосиган, подскочи и хвана лепкавите пипала на гадината над главата си. Ръката му продължи широкия си замах, балонът тупна на земята, на няколко крачки от настъпващите лешояди. Корделия стисна факлата и я насочи напред, като шпага. Горящият край потъна в балона, разлетяха се искри.
	Трясна оглушителен гръм, ослепителен пламък се издигна над полесражението. Разнесе се отвратителна воня. Макар и с обгорени вежди и червени кръгове пред очите, Корделия повтори упражнението и със следващия балон, който Воркосиган успя да докопа. Козината на най-дръзкия лешояд се подпали, той издаде пронизително съскане и започна да се оттегля. Останалите колебливо го последваха. Корделия не им даде време да се опомнят. Вдигнала факлата високо над главата си, тя подскочи и успя да взриви поредния балон направо във въздуха. Светкавицата на експлозията освети цялата околност. Покрай черните води на реката панически се блъскаха гърбовете на огромно стадо лешояди. Разбрала едва сега пред каква опасност са били изправени, Корделия неволно хлъцна от уплаха.
	Доста по-късно усети, че Воркосиган засипва гърба и главата й с леки удари. От миризмата разбра, че е подпалила и собствената си коса. Оцелелите балони набираха височина и панически се оттегляха. С изключение на онзи, който Воркосиган притискаше към земята…
	— Ха-ха! Ха-ха-ха! — разкрещя се Корделия, притокът на адреналин в кръвта раздвижи краката й в дивашки боен танц.
	Овладя се с цената на доста усилия, изпусна въздуха от дробовете си и попита:
	— Как е ръката ви?
	— Малко пообгоряла — призна Воркосиган, свали ризата от гърба си и внимателно я уви около балона. Той започна да пулсира, като изпускаше отвратителна воня. — Това приятелче може да ни потрябва…
	Изми си ръцете в реката, тикна балона под мишницата си и забърза към огъня. Корделия го последва.
	Дубауер лежеше там, където го бяха оставили.
	Няколко минути по-късно откъм възвишението се разнесе заплашително съскане. Воркосиган скочи на крака и прогони самотния лешояд с помощта на разпалена главня и сподавени ругатни. Не викаше с пълен глас, за да не смущава съня на мичмана.
	— Май ще е по-добре, ако до края на пътешествието останем на сухоежбина — промърмори той и уморено се отпусна край огъня.
	Корделия мълчаливо кимна с глава.

	* * *

	Събуди мъжете на разсъмване. Ситуацията се бе променила и тя вече държеше да стигнат до целта не по-малко от Воркосиган. Каквото и да ги чакаше там, то при всички случаи беше за предпочитане пред кошмарите на откритата равнина. През нощта балонът в ризата на бараяреца се бе спукал и умрял, превръщайки се в противна желеподобна маса, от която се разнасяше нетърпима воня. Воркосиган изгуби няколко минути в пране, но вонята и мазните петна останаха. Това го превърна в безспорен фаворит в състезанието по събиране на гадости между двамата, помисли си Корделия. Хапнаха набързо безвкусната, но сигурна комбинация от овесена каша и рокфоров пастет, после потеглиха. Слънцето изгря и лъчите му обляха ръждивата, обсипана с диви цветя равнина.
	Малко преди обедната почивка Воркосиган се отби по естествена нужда зад някакви храсти. След миг оттам се разнесоха оглушителни ругатни, последвани от автора им, който смешно подскачаше на един крак с полусмъкнати панталони. Корделия го погледна с невинно любопитство.
	— Без съмнение сте обърнали внимание на малките пясъчни конуси по пътя ни, нали? — попита той, докато забързано разкопчаваше колана си.
	— Да…
	— Е, не ви препоръчвам да се облекчавате в близост до тях!
	Корделия не можа да сдържи усмивката си.
	— Какво открихте? — попита тя. — Или по-точно — какво откри вас?
	Воркосиган си свали панталона, обърна го с хастара навън и започна да го почиства от някакви кръгли бели буболечки, които пъргаво тичаха по плата с тънките си крачета. Корделия хвана една и я вдигна пред очите си. Оказа се, че това също е насекомо с радиална конструкция, но за разлика от балоните, живее под земята…
	— Ох! — извика тя и побърза да захвърли буболечката на земята.
	— Щипе, нали?
	Понечи да се разсмее, но очите й се спряха на крака му и желанието й бързо се стопи.
	— Хей, тази драскотина не изглежда добре! — загрижено извика Корделия.
	Кожата на крака му беше подута и посиняла, следата от ноктите на лешояда, който бе прогонил в нощта на погребението на Розмънт, пулсираше с нездрава червенина.
	— Нищо ми няма — тръсна глава Воркосиган и започна да обува панталоните си.
	— Дайте да я погледна!
	— С нищо не можете да ми помогнете — въздъхна той, но все пак я остави да хвърли едно око. — Доволна ли сте? — Въпросът беше зададен със саркастичен тон, токата на колана му изщрака.
	— Щях да бъда по-доволна, ако противовъзпалителните лекарства на вашата планета бяха мъничко по-добри — поклати глава тя. — Но за другото сте прав — в момента наистина не мога да ви помогна…
	Продължиха да се влачат напред. Корделия го наблюдаваше с изострено внимание. Той ходеше доста по-бавно, от време на време видимо накуцваше. Успя да прикрива болките си почти до края на дневния преход, но на свечеряване вече нямаше сили за това. Въпреки всичко продължи да върви до падането на нощта. Планината, от която започнаха дългия преход, постепенно се превърна в едва забележима точка на хоризонта.
	Най-накрая се предаде, даде заповед за почивка и се строполи на земята. Тя с радост се подчини, тъй като Дубауер отдавна беше прехвърлил почти цялата тежест на тялото си върху нея и едва се влачеше. Воркосиган счупи поредната походна лампа и пое обичайното дежурство. Корделия се просна в праха и насочи очи към обсипания със звезди небосвод.
	В полунощ се смениха, Воркосиган я предупреди да го събуди преди разсъмване. Но тя го остави да поспи до изгрев слънце, дълбоко разтревожена от външния му вид. Лицето му ту пребледняваше, ту се обливаше в руменина, дишането му стана плитко и учестено.
	— Не е ли време да вземете едно от скъпоценните си хапчета? — попита го тя, с тревога забелязала, че вече почти не може да стъпва на чудовищно подутия си крак.
	— Още не — поклати глава той. — Предпочитам да ги �