Джордж Алек Ефинджър
Спиране на сърцето — Моята библиотека

В съседните градчета като Бог и Лийпър продължава да се говори за „Убийствата в Гримидж“. Но в самия него обаче отдавна не се споменаваше нищо за това. Тези произшествия се бяха случили преди много време и оттогава много събития са изтекли и много хора са напуснали Гримидж или белия свят.

А трябва да се спомене, че Гримидж е едно от най-затънтените селища не само в Пенсилвания, но и в цялата страна. В него дори няма приличен търговски център, където човек да напазарува направо от колата си и където, ако пожелаеш да научиш дъщеря си да паркира правилно своя мустанг, ще ти се наложи да излезеш на десетина мили и едва тогава да намериш прилични жълти линии.

Такива са нещата днес, а преди петнадесет години са били още по безнадеждни. Сега поне наблизо минава федералния път, но входът до градчето е така дяволски разположен, че идващите трудно го виждат след края на надлеза. Само табелата с надпис „ГРИМИДЖ“ и червената стрелка подсказва за съществуването му. И растоянието от нея до отклонението е толкова малко, че колите не успяват да забавят скоростта си и отминават. Освен това един храст е израстнал точно пред знака и закрива втората сричка. Нищо не показва, че хората по поддържане на федералните пътища поне веднъж са се постарали да го подстрижат и да осигурят чист хоризонт за профучаващите погледи.

Така, че пред обикновения човек има две възможности: или да знае накъде отива и да търси усърдно отклонението или да попадне там по някаква глупава случайност. И в двата случая си заслужавате нещата които ще изживеете.

Длъжен съм пак да повторя: така е днес, а преди петнадесет години е нямало на разположение дори този неясен и полузакрит зелен надпис. Единственото което можеше да направи тогава един изморен търговски пътник, бе да спре при някой фермер и да попита за пътя.

— Да — отговори този фермер, — има наблизо подобно градче, на осем или десет мили растояние, но не мога да се спомня дали така се казваше. Карайте оттук и ще стигнете до него.

Фермерът замълча и се занаслаждава на объркания и нещастен вид на уморения човек.

— Лесно ще познаете градчето — продължи фермерът бавно. — На площада, в центъра, има топ. Наоколо по фермите няма нито топове, нито нещо подобно.

Фермерът търпеливо изчака търговския пътник да се качи на прашната си кола, да потегли към Гримидж и едва тогава се захили.

Но поне дадената информация беше точна. Тогава, преди петнадесет години, Гримидж бе разположен на около седем-осем мили от фермите. Търговският пътник нямаше никакви проблеми повече и пристигна безпрепятствено в градчето. Нямаше нито мотели, нито Холидей Ин, нито Къдлити Корт, нито Хауърдз Джонсън. Единственото, което можа да го зарадва бяха малките магазинчета по Ридж стрийт. Но понеже беше след шест часа (а в събота след три) и те бяха затворени, той нямаше къде да попита за някой хотел. Тогава се отправи към вагона на мисис Пъркинз, където се принуди да влезе.

Вътре в тази закусвалня се носеше лека омара от дима на загоряла мазнина. Иначе изглеждаше достатъчно приятно място за кратка почивка. Съдържателката й нямаше достатъчно време и средства да се занимава с украсата на вагона-ресторант и в крайна сметка помещението изглеждаше доста неуютно и неприветливо, но в никакъв случай неинтересно. Търговският пътник, след продължителните часове прекарани зад кормилото, я намери за почти освежаваща.

— Какво ще поръчате, сър? — попита сервитьорката.

Той я погледна с изморените си очи. Момичето бе младо, на възраст ученичка от горните класове, която работи в свободното си време да препечели някой и друг долар за филмовите си списания.

— Мога ли да погледна менюто — попита той.

Момичето кимна и се протегна край търговския пътник с цел да издърпа листа с менюто от мястото му зад контейнера със салфетките.

Вагон-ресторантът на мисис Пъркинз по нищо не се различаваше от множеството подобни заведения разхвърляни навсякъде из Америка. И в това до известна степен се криеше техния чар. За търговския пътник бе нещо като условен рефлекс да си поръча къс печено месо, картофено пюре, зелен грах и накрая чаша кафе. Той винаги внимателно изучаваше менюто, но си поръчваше винаги едно и също. А жена му, когато излизаха заедно вечер в Страудбърг винаги предпочиташе патладжани Пармезан, докато синът му — чийзбургер. Но винаги, винаги имаше нещо възбуждащо, екзотично и изпълнено с копнеж чувство на надежда, че някой ден ще открият нещо изключително в обикновения лист на най-обикновеното меню. И често се чудеше, дали, ако това се случи, би се осмелил да си го поръча.

Няколко минути по-късно сервитьорката поднесе поръчаното блюдо и той измънка нещо като благодаря, но момичето не се отдалечи — стоеше близо до кабината и мъжът започна да се пита, дали не е сторил нещо както не трябва.

— Вие, изглежда, за първи път идвате в града ни? — поинтересува се тя.

Той я погледна и не каза нищо.

— Попитах ви, защото аз познавам всички в Гримидж — продължи тя. — Той е малко градче.

— Да — каза търговският пътник, като дъвчеше бавно храната си, — така е, идвам тук за първи път.

— Да не сте случайно от Ню-Йорк?

— Не, Страудбърг.

— О! — тя се завъртя малко нервно и търговския пътник бе готов да се закълне, че ще го попита още нещо. Както бе успял да прецени, девойката бе доста хубава и привлекателна независимо от незрялата си възраст. Косите й с естествения цвят на свеж морков бяха стегнати в две къси плитки. Но лицето й бе толкова лишено от запомнящи се черти, че трудно можеше да се опише. Тя говореше с нисък и дрезгав глас, който бе до известна степен неприятен.

— Работа ли имате в нашия град, сър?

— Не, просто минавам и реших да зърна какво представлява.

Момичето го изгледа втренчено, след което се засмя.

Търговският пътник се усмихна.

— Чудя се, обаче — заинтересува се той. — Дали мога да се настаня в някой хотел наблизо. Не се чувствувам добре, че да карам през нощта.

— Хотел няма — отвърна сервитьорката, — Но ако наминете към леля Роужи, може би ще намерите свободна стая за гости. Тя обикновено подслонява пътниците.

— Тя изглежда ви е роднина.

Момичето поклати отрицателно глава.

— Ние я наричаме така, а иначе е прекалено стара, та да бъде нечия леля.

— Добре — каза мъжът, — може да опитам. Бихте ли ми посочили, как да стигна до там? Ако имате нужда, може и да ви откарам някъде.

— Не, благодаря за предложението — отговори девойката. — Трябва да остана още малко тук. Но защо не изчакате изчакате още няколко минути. Скоро очаквам да се появи Стария мъж Дарфи, който пристига тук горе долу по това време. Той може да ви заведе там. Леля Роужи не обича да подслонява който и да е, но ако чичо ми ви заведе и Вие кажете, че аз ви изпращам, предполагам, че нещата ще бъдат наред.

— Старият мъж Дарфи ли? Ъ?

— Да,той — потвърди тя. — Хапнете още едно парче пай, докато чакате?

— Права сте, дайте едно парче пай — каза търговския пътник и въздъхна. — Е, щом ще чакам този старец, да ме заведе при леля Роужи, защо не ми разкажете, какви обичаи имате тук?

Сервитьорката се усмихна.

— Благодаря, но градчето ни не е много голямо, не забравяйте това.

— Така е — съгласи се той, — не е много голямо.

Тя отиде зад тезгяха и донесе парче ябълков пай и още едно малко кафе.

— Сега ще ви напиша сметката, мистър…

— Нюбай — каза търговският пътник. — Името ми е Нюбай.

— Прекрасно — зарадва се момичето, — аз пък съм Лорън. Желаете ли още нещо?

— Като Бейкол, нали? — попита той.

— Нещо подобно — каза тя. — Само че фамилията ми е Кромбъргър.

Тя постави сметката до чинията и отново се отдалечи, но този път изчезна в кухнята. Нюбай изяде десерта си бавно и се чудеше дали би могъл да напусне този вагон и да отпраши по пътя, без да се прави на глупак. Той бе заплел цяла мрежа от ангажименти с това момиче и сега щеше да му бъде доста неловко, ако й каже, че си тръгва. Засмя се със сарказъм на собствения си идиотизъм. Сигурно никога повече нямаше да види Лорън Кромбъргър и въобще имаше ли значение, какво би си помислила тя за него. Той трябваше да си плати сметката и можеше да напусне без да каже нито дума повече. Или да изчака този стар мъж Дарфи. Дразнеше го някакво любопитство.

Търговският пътник бе изял пая си и тъкмо отпиваше последната глъдка на поистиналото си кафе, когато вратата се завъртя и отвори. Един невероятно занемарен мъж влезе във вагона. Нюбай не се усъмни, че това е стария мъж Дарфи, който щеше да го заведе през мрачните огласяни от щурците пътеки на Гримидж до мистериозната къща на леля Роужи. Ако този човек беше някакъв знак, помисли си Нюбай, умореният пътник би могъл да бъде посъветван, да хвърли камък по стъклото и да прекара нощта в окръжния затвор.

Старият мъж Дарфи вероятно не беше толкова стар. Нюбай прецени, че е някъде между петдесетте и шестдесетте. Дългата му сива коса висеше на мазни кичури зад ушите и се разстилаше по яката. Лицето на Стария мъж бе дълбоко прорязано от бръчки и покрито с гъста и четинеста брада, а напуканите и отекли устни създаваха впечатление, което едновременно бе и отблъскващо и жалко. Очите му бяха почти закрити от торбичките около тях и той впери поглед в търговския пътник през червиникавите им воднисти цепки. Карираната риза на гърба му бе отдавна избеляла, а кадифените и изтъркани до лъскаво панталони бяха прекалено къси за възрастта му. Чорапите изглежда бяха непознат лукс за него и кирливите глезени, остри и кокалести, се полюшкваха между скъсаните маншети и парцаливите му чехли.

В ръцете си носеше мръсен син пешкир. Погледна Нюбай и смотолеви нещо под носа си, после седна до тезгяха. Стоя неподвижно няколко секунди, надигна се и тръгна бавно къв едно от купетата. Търговският пътник го наблюдаваше без да показва някакви емоции. Старият мъж Дарфи седна в купето, но скоро стана още веднъж и се премести на отсрещното място.

— Знаеш ли — обърна се към него Нюбай, — ако ти се наместиш в купето зад тебе, а пък аз отида до тезгяха и след това ти се преместиш на моето място, ние двамата ще сме извършили точно три премествания.

— Не мога да намеря точно-точното място — отвърна Старият мъж Дарфи.

— Много от нас имат подобни проблеми — допълни Нюбай.

— Аз имам постоянно място. Идвам тук всяка вечер и сядам на едно и също място, но понякога забравям, кое е то.

— Е, лека нощ — каза Нюбай, като се изправи и накани да тръгва.

Точно тогава Лорън се върна.

— Играете ли шах? — запита тя. — Току-що ви чух да говорите.

— Да — отворна търговският пътник, — когато пътувам аз винаги нося малък магнитен шах с мен и понякога играя, ако няма какво друго да правя.

По някаква своя причина Лорън се замисли. Нюбай сви рамене и се запъти към вратата.

— Аз искам да играя — изведнъж каза Старият мъж Дарфи.

Нюбай се спря на половината път до вратата. Гласът на пияницата звучеше ясно и повелително.

— Доста съм добър — продължи да настоява Дарфи, — и ще ти доставя удоволствие.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам — отговори Нюбай и се обърна.

— Вие имахте достатъчно време да изядете един пай — спря го Лорън. — Трябва да останете за една партия. Старият мъж Дарфи умира за шах. Аз желая да видя как го прави. Освен това той щеше да ви заведе у леля Роужи, не беше ли така?

Търговският пътник се обърна и се върна на мястото си в своето купе.

— Добре — съгласи се той, — мисля, че орисниците са заговорничели срещу мен.

Лорън леко се намръщи.

— Вие не бива да го правите, ако не желаете — обясни тя. — Аз само си представих, че би било хубаво да стане.

— Дяволской срещу Дрийн — каза Старият мъж Дарфи, — Копенхаген, 1926 година. Спомняте ли си втората партия? Оставеният под заплаха топ — изглежда като недоглеждане — истински майсторски ход.

— Вие били ли сте там? — полюбопитствува Нюбай.

Старият мъж Дарфи се втренчи в събеседника си за миг, зачервените му очи се присвиха още повече, закашля се и влажния тънък звук предизвика отвращение у Нюбай.

— Не — отвърна пияницата. — Четох по вестниците и това е всичко.

— Има ли някакво значение? — попита Лорън.

— Просто искам да знам срещу какъв играч ще седна — каза Нюбай. — Достатъчно съм се наслушал за шахматисти-ентусиасти, които в малки градчета като вашето гледат да уловят някой балама като мен.

— Ние не правим такива неща — възрази Старият мъж Дарфи.

— После, този град не е толкова голям — допълни Лорън.

— Да, наистина, не е — съгласи се Нюбай, — и аз се надявам за това. Тогава няма кой да ме накара да играем на кегли или нещо подобно.

— О, стига да пожелаете има и ентусиасти за кегли — допълни Лорън.

Търговският пътник само кимна.

— Аз предпочитам само да чета за различни шахматни партии — заобеснява Старият мъж Дарфи. — Не сядам често да играя. Но чета и съм прегледал всичко свързано с шаха, което се намира в градчето ни.

— Това не е много голям град — саркастично напомни Нюбай.

— Не, не е! — съгласи се с него Лорън.

Настъпи неловка тишина. Нюбай си заигра с предметите по масата. В тези мигове някак отчетливо долавяше ниското механично бръмчене от кухнята и премигването на флуоресцентното осветление. „И какво толкова — помисли си той. — Трябва само да се надигна, да кажа довиждане и изчезвам през вратата. Каква детинщина! Истинска сцена от «Марти», господи!“ Но въпреки това не тръгна. След минута вратата на вагона се отвори и вътре влезе една стара жена.

— Лельо Роужи — извика Лорън, — какво невероятно съвпадение.

Нюбай само изпъшка и се обърна да огледа жената. Тя бе толкова стара и краката й така мънички и болезнени на вид, че той неволно си я представи в инвалидна количка и се учуди на факта, че успява да се придвижва сама. Тялото й бе тънко и мършаво. Напуканата съсухрена кожа сякаш бе опъната на рамка от стъклени влакна. Косата й бе бяла и увиснала на безцелни кичури. Движенията и бяха толкова непостоянни и чудновати, че жестовете й не биха могли да се отличат от самопроизволни спазми. Сложната плетеница от бръчки и линии по лицето караха наблюдателя неволно да отмести поглед. Нюбай разбра, че никога не би постигнал истината за нейните ириси. Черната рокля падаше между колената и към глезените бе украсена с розови и зелени точки. А на краката й се мъдреха огромни и квадратни черни обувки. Тя се движеше бавно, превита на четири и сякаш с всеки час се приближаваше все по-плътно към влажната земя. Бабичката не би могла да умре в този миг, но подобно на смачканите при катастрофа коли не си заслужаваше да я заменяш с нещо друго. Докато продължаваше да изпълнява и най-малката роля в белия свят, щеше да се върти наоколо.

— Тъкмо говорихме за Вас, скъпа — зарадва се Старият мъж Дарфи, стана от купето си и помогна на старата жена да седне.

— Така ли? — изрече тя с такъв сух глас, съвсем противоположен на влажния пиянски. Усещаше се някакъв европейски акцент със странен примес на славянска жилка. — Аз си мислех за вас и затова дойдох.

— Тя не идва често — поядни Лорън. — Прекалено е крехка, да се разхожда извън къщата си.

— Аз съм смаян, че изобщо дойдохте — каза Нюбай.

— И сигурно сте изненадан, че тя се появи точно, когато започнахме да говорим за нея, нали? — каза Старият мъж Дарфи. Пияницата не изчака търговският пътник да отговори и се обърна отново към леля Роужи. — Този млад мъж играе шах, скъпа.

— Шах ли? — възкликна лелята и се обърна да надникне над преградата на своето купе. — Вие наистина ли играете шах? Тогава сте попаднали където трябва. Младият Дарфи играе добре шах. Той не Ви ли каза вече?

— Да — потвърди Нюбай и въздъхна тъжно като разбра, че последният гвоздей е забит и последната тухла поставена в стената, която трябва да го задържи тази нощ в Гримидж.

— Господинът се нуждае от място където да преспи тази нощ — каза Лорън. — Ние уговорихме една партия със Старият мъж Дарфи, но не бива да забравяме, че гостът утре отново ще тръгне на път. Аз си помислих, че Вие може да му предложите стая.

— С удоволствие ще го поема — съгласи се леля Роужи. — Шуеблик, ако той изиграе партия със Младия Дарфи, аз няма да поискам наем.

— Колко мило от Ваша страна — каза Нюбай, — но аз ще бъда щастлив, ако…

— Не, не и не — разпали се леля Роужи. — Вие наистина ще ме направите щастлива, ако играете с Младия Дарфи. Мина толкава много време.

— Аз ще бъда доволен да Ви откарам тогава в къщи — съгласи се търговският пътник. — Изглежда доста отдавна тук не е стъпвал човек, който да играе шах?

— Така е — каза Лорън. — Но другите пътници си намираха други неща за развлечение.

— Гримидж има какво да предложи — каза Старият мъж Дарфи.

— Независимо, че е такъв малък град — допълни Лорън.

— Наистина — започна леля Роужи, — той не е много голям град, но се самообслужва, както сам ще разберете. Всичко което е нужно на човек може тук да се намери. Тази нощ е така със шаха. Млада Лорън, намерете шах!

Момичето се наведе зад тезгяха. Дочу се тракането на съдове от сребро и плъзгането на бутилки. Нюбай се зачуди що за противник ще бъде Стария мъж Дарфи. Но това особено не го тревожеше.

— Намерих го! — провикна се Лорън и размаха неугледния картонен шах на оранжеви и черни квадрати.

Нюбай отдавна не бе виждал подобен шах.

— А къде са фигурите? — попита леля Роужи.

— Тук са — каза Лорън и повдигна хартиен плик, целият на мазни петна.

— Прекрасно — каза Старият мъж Дарфи.

— Чудесно — гракна и Нюбай. — Сега остава да доведете и мисис Пъркинз. Може би и тя ще поиска да погледа това събитие на века.

— Не — отговори Лорън. — Тя трябва да се приготви за закуската утре. Мисис Пъркинз е като малка и трудолюбива пчела.

— Чудя се, как ли тя предпочита да се забавлява — подхвърли Нюбай лениво, колкото да каже нещо.

— Тя взима уроци по мамбо — гласът на сервитьорката бе леко тържествен. — Горе при Y.

Нюбай вътрешно потрепера.

— Хайде, да започваме — предложи Старият мъж Дарфи, когато Лорън отвори кутията с шаха и всеки зае отреденото му място. — Мисля, че Вие като гост, трябва да бъдете с белите фигури.

— Благодаря Ви — съгласи се Нюбай.

— Няма за какво — възрази гордо пияницата. — Аз имам преимуществото да играя на собствен терен, така да се каже.

— Ние всички, разбира се, ще поддържаме Младия Дарфи — каза леля Роужи. — Но това няма да е срещу вас, повярвайте ми!

— Естествено — съгласи се Нюбай, — той си е ваше момче.

Старецът се разкикоти.

Двамата мъже безмълвно наредиха фигурите. Нюбай желаеше колкото се може по-бързо да свърши играта, да откара лелята у дома и, да се наспи добре и да офейка от града още при първите слънчеви лъчи. За съжаление, това не бе неговата мечта за добро прекарване на вечерта.

— Ваш ред е — напомни Старият мъж Дарфи.

Нюбай въздъхна тежко, протегна ръка и премести пешката пред дамата си — d2-d4.

— О-хо, погледнете! Дамски гамбит. Прекрасен дебют — каза пияницата. — Класика. Но започването с царската пешка води до по-ефектна игра. Вие предпочитате да овладеете центъра, като стратегия е прекрасно, и ще подкрепите заплахите си с незабавно въвеждане в действие на вашата дама. Вие ме изкушавате да приема жертвата на пешката след c2-c4. Мога ли да я взема? Нека видим какво ще последва — и старецът отвърна с d7-d5, след което се усмихна на Нюбай.

— Да се играе със Стария мъж Дарфи е истинско удоволствие — задърдори Лорън. — Той знае така добре тази игра. От него дори когато само гледам научавам толкова много неща.

Нюбай само кимна. Пияницата беше бая смахнат и търговският пътник наистина се чудеше откъде този стар глупак бе черпил познанията си за шаха. Затова реши да се отклони от каноните. Изигра Кg1-f3.

— Прекрасно, прекрасно — извика старият мъж Дарфи. — Вижте, лельо Роужи, вижте, мис Кромбъргър, как неговият кон пази предвижената пешка и сам напряга сили за атака. Практичен ход и аз го очаквах. Гамбитът ще бъде предложен след известно време, през което белите фигури ще се развият. Досега не откривам грешка в играта на мистър Нюбай и ще последвам примера му. — Старият мъж Дарфи изигра Кg8-f6.

— През средата на дъската се оформя ос на симетрия — прошепна Лорън.

— Нима се страхувате, Младежо Дарфи? — запита леля Роузи. — Това ли е причината да подражавате на вашия противник? Сигурна съм, че това не е много умно. Да не би да сте забравили, че той има преимуществото на първия ход?

— Гледайте тогава — каза Старият мъж Дарфи и нежно се усмихна.

„О, свети Петре“ — помисли си Нюбай и изигра без да се колебае 3.e2-e3.

— Господи боже! Човече! — провикна се пияницата. — Какво направихте Вие?

— Преместих една пешка — отговори Нюбай.

— Така е — съгласи се Старият мъж Дарфи, — но сигурен ли сте, че това искахте да направите?

— Нещо не е ли в ред? — поинтересува се Лорън.

— Ужасно! — възкликна пияницата. — Нашият приятел направи глупава грешка. Все едно губи играта на третия ход.

— Може би вие ще му разрешите да се върне — предложи леля Роужи мило.

— Съгласен съм — каза старецът.

Нюбай се усмихна.

— Може ли една Кока кола? — попита той.

Лорън кимна и отиде да донесе.

— Моят ход ще си остане същия — продължи Нюбай.

Пияницата сви рамене.

— Аз виждам, че мистър Нюбай е затворил пътя на чернополия си офицер — каза леля Роужи. — Но може би това не е чак толкова лоша идея.

— Не е ли? — провикна се Старият мъж Дарфи. — Та той премести пешката вместо да развие някоя фигура. Това по-късно ще му навреди. — но сам премести собствената си царска пешка e7-e6.

— За бога, мистър Дарфи, защо играете така — попита Лорън.

Пияницата направи смешно изражение с лицето си.

— Чиста благотворителност — каза той.

Леля Роужи се разсмя.

Нюбай не каза нищо, извършваше подготовката за системата Коле и както изглежда пияницата нищо не подозираше. Старият мъж Дарфи ще го загази изненадващо. Следващият ход бе изигран бързо Оf1-d3.

— Нещата се развиват много добре — поясни старецът. — Вижте, аз местя напред с два хода пешката c7-c5. Нали виждате, как това разкрива пътищата на фигурите ми? Да знаете само колко е важно това. Вашите фигури са като блокирани.

— Извинете, как Ви беше името? — запита леля Роужи.

— Нюбай — отговори търговският пътник.

— Откъде казахте, че сте?

— Строубърг — отговори той и премести пешката c2-c3.

Старият мъж Дарфи скочи на крака и започна да се разхожда като луд из вагон-ресторанта. Нюбай се зачуди как тази толкова отпусната и съсипана личност, какъвто бе при влизането си този човек, може да се съживи толкова много.

— Предавам се — крещеше пияницата. — Аз се опитвам малко да му помогна, като не се възползувам от преимуществата, които ми дава неговата глупост. Но той взе ли си поука? Не! Направи ли нещо относно идиотизма на положението си? Не! Добре тогава, дръж се, Нюбай. Ти сам се навираш в клопката.

Старецът седна отново. Замисли се за минута над дъската и премести коня Кb8-c6.

— О-хо! — възкликна Лорън. — Фигурите започнаха да се трупат в средата на дъската.

— Да, младежо Дарфи — каза леля Роужи. — Тази пешка привлича вниманието.

— А тя дори не е някаква голяма фигура — отбеляза Лорън.

— Права сте — съгласи се Нюбай, — наистина не е. — той хвана коня си и го премести пред дамата Кb1-d2.

— Това е направо глупаво — намръщи се леля Роужи. — Надявам се, че не смятате думите ми за прекалено остри. Но Вие не сте равностоен партньор.

— Няма какво да кажа — намеси се Старият мъж Дарфи.

Нюбай се усмихна студено. Пияницата премести офицера си пред царя.

— Правя къса рокада — обяви Нюбай.

— Не се иска много акъл да се направи това — измърмори старецът презрително. — Наблюдавай, колко лесно напредвам със заплаха на фигура. — той придвижи напред пешката по c5-c4.

— Аз си оттеглям офицера — каза Нюбай и изигра Оd3-c2.

— Кога най-после ще бъде взета някаква фигура? — нетърпеливо се заинтересува Лорън.

— Потърпи — успокои я леля Роужи. — Всичко по реда си.

— Премествам следващата пешка на дамския фланг — каза пияницата. — b7-b5. Обърнете внимание на обстоятелството, че освобождавам място за белият офицер на b7 и заплашвам с пешечна атака.

— Прекрасно виждам — съгласи се Нюбай и изигра e3-e4. После се завъртя на стола си. Това бе ключов ход в старата система, която играеше. Най-сетне Старият мъж Дарфи би трябвало да види предстоящите опасности. Блокираните преди миг сили на белите бяха освободени. Този дебют бе на един от най-известните майстори през двадесетте и тридесетте години. Но с времето бе загубил популярността си. Нюбай правилно бе предположил, че на стареца липсваше онази шахматна изтънченост, която би му позволила да разкрие тази насока на атаката.

— О, добре — отговори пияницата и се взря в Нюбай. Очите му внезапно помътняха отново, гласът изтъня и думите станаха почти неразбираеми. — Аз, не знам, какво… сега.

— Нещо лошо ли, младежо Дарфи? — поинтересува се леля Роужи.

— Засега не знам — пияницата разпъна кирливия си пешкир и отново го сгъна.

— Вие не бива да оставите тази пешка да се предвижи напред — намеси се Лорън. — Тя може да прогони коня и да срине позицията в центъра.

— Но вие нямате голям избор — прецени лелята.

— Добре де, добре, знам — ядоса се Старият мъж Дарфи. — Добре, копеле такова. Аз ще взема тази пешка. И не виждам какво ще ти даде това? — и взе с дамската пешка d5:e4.

— О, най-после — възкликна Лорън. — Първата пролята кръв!

Нюбай веднага възстанови материалното равенство Кd2:e4. Изведнъж фигурите му завладяха центъра на дъската. Неговата позиция, досега така ограничена и необещаваща, сега беше очевидно по-добрата.

— Къса рокада — обяви Дарфи.

— Нещо притеснява ли те? — попита Лорън.

— Всеки играч прави рокада — раздразни се пияницата.

— Не се отчайвай, Младежо Дарфи — насърчи го леля Роужи. — Ние няма да те изоставим.

— Местя дамата на e2 — обяви Нюбай.

— Какво си се разбързал толкова? — отсече старият мъж Дарфи. — Цялата нощ е пред нас. — Пияницата напрегнато изучаваше позицията. — Добре. Сега трябва да внимавам. Вие ще получите предимство, ако оставя да се измъкнете напред с дамата. Прекрасно виждам продължението: конят ви взима моя, аз взимам с офицера си, тогава придвижвате дамата си на e4. И ме заплашвате с мат на следващия ход. Ако се опитам да се защитя от мата, ще ми вземете безнаказано коня на c6. Това смятате да предприемете, нали? Но аз започвам да пазя коня си и така ще проваля атаката ви. Оc8-d7.

— Добре измислено, Младежо Дарфи!

— Ние сме с тебе — заскандира Лорън.

— Представете си, цяла тълпа привърженици! — подметна Нюбай.

— Ние трябва да го поддържаме — напомни леля Роужи.

— Това е най-малкото, което можем да направим за него — допълни Лорън.

— Добре — съгласи се Нюбай и конят от f3 премина на e5.

— Аз трябва да си пазя пешките — загрижи се Старият мъж Дарфи и се заоглежда безпомощно на всички страни. После премести напред застрашената пешка h7-h6.

— Ние разбрахме какво ще караш — каза лелята.

— Това е едно от основните правила, не мести пешките, които пазят царя, освен ако не си принуден — важно анализира Лорън. — Но както вече казахте, в противен случай ще я загубите: кон взима кон с шах, офицерът взима коня, коня взима пешката и едновременно атакува топа. А сега вие плашите този нахален кон. Предполагам, че това бе единственият правилен ход.

— Как можа да изпаднете в тази незащитима позиция? — попита леля Роужи.

— Кe4-f6 — обяви Нюбай. — Шах!

— Боже! Той продължава да напада! — Лорън бе поразена.

— Аз също ще атакувам — изперчи се Старият мъж Дарфи. — Офицерът на e7 взиме коня на f6.

— Дe2-e4 — съобщи Нюбай преди да премести фигурата си.

— Стана както предполагаше — изрече Лорън. — Сега има възможност при следващия ход да те матира с дамата. Ти видя това, но защо не измисли по-добра защита?

— Ръцете ми бяха вързани — отговори Старият мъж Дарфи. — Виждам само един начин за измъкване.

Той изигра g7-g6.

— Ти така печелиш само време — каза тъжно Лорън.

— Мисля, че достатъчно играхте тази вечер, нали? — попита леля Роужи.

Нюбай бе забелязал, че от известно време тя говореше без обичайния си славянски акцент. Но сега думите и прозвучаха като на човек пристигнал скоро от Чехословакия.

— Щом вие го предлагате, аз съм съгласен — побърза да отговори Старият мъж Дарфи.

— Защо да не продължим играта? — попита Нюбай. — Краят е близо.

Лорън се разгневи.

— Мисля, че се нуждаем от официален съдия — провикна се тя. — Какво ще кажете за леля Роужи?

— О, тя едва ли ще бъде напълно независима — опита се да противоречи Нюбай.

— Аз съм съгласен — кимна старецът.

— Хванал съм се и ще играя — от немай къде се съгласи Нюбай. — Добре. Лельо Роужи, бъдете ни съдия.

Старата жена се усмихна и едно леко трептящо изражение се появи на лицето и.

— Съгласна съм. За днес прекъсваме играта. Утре сутринта ще я продължите.

— Тя ще свърши бързо — съгласи се Нюбай. — Но аз трябва да тръгна утре рано.

— Тогава, в девет часа тука? — предложи леля Роужи.

Тримата останали се съгласиха.

— Мога ли да ви закарам до някъде? — запита Нюбай.

— Не е необходимо — отвърна Лорън. — Баща ми идва да ме посрещне.

— Аз ще се оправя сам — каза Старият мъж Дарфи. — Имате ли една четвъртинка^[1]? Нужна ми е за пинта „Тандобуд“^[2].

— Заповядайте — подаде Нюбай монетата на стареца.

Той поклати глава, когато стария човек излезе тътрейки краката си от вагон-ресторанта. Търговският пътник хвана леля Роужи за ръка и я поведе към колата си. Старата жена почти не отвори уста по време на пътя. Тясната и павирана с червени тухли уличка бе тъмна. Обществените лампи пускаха слаби мъждукащи струйки, които оскъдно осветяваха пътя, но ако не бяха те ще трябваше да се задоволят със случайните отблясъци на жълтата светлина процеждаща се от някоя веранда или от замиращите в мрака петна от фаровете на далечни и отминаващи коли. Непрекъснато изникваха високи дървета, които сега, в тъмнината, изглеждаха като плътни и непробиваеми. Въздухът бе топъл влажен и напоен с приятен аромат. Нюбай се наслаждаваше на равномерния шум от тълкалянето на гумите.

— Тук спри! — каза по едно време леля Роужи. — Предполагам, че ще поискате да се възползувате от правото си на сън?

— Да и аз така предвиждам, но преди това имам да свърша още малко работа. Разбира се, трябва да почина, защото утре ме чака тежък ден зад волана.

— Естествено, след като състезанието ви свърши.

Нюбай извади ключа от запалването и сви рамене.

— О, да, разбира се — съгласи се той.

Те закрачиха по плочките на пътеката, която водеше към огромна и мрачна къща. Предната врата беше отворена. Те влязоха вътре. Търговският пътник веднага придоби впечатление за обзавеждането: стари мебели, полирана дървена ламперия, стотина порцеланови фигурки, меки столове и диван, казано иначе — пълна и съвършена скука. Той понесе куфарите си нагоре по стълбата, където леля Роужи каза, че ще намери стаята и банята. Тя бе прекалено стара да се изкачва, поне така се извини. Нюбай извика, че стаята е хубава, пожела и лека нощ и се протегна на леглото. Мислеше така да почине няколко минути, но заспа веднага.

Сънят му не беше спокоен, по-скоро дремеше, стряскаше се и в полудрямката премисляше, как да подреди пъстроцветните парчета плат в куфара си, а той самият бе поставен на пода до леглото. Краката си трябваше да държи сгънати, да не допират и мачкат мострите, които бяха подредени на купчинки върху сгънатото одеало. Чувствуваше се на тясно и крайно неудобно. Но нямаше никакво намерение да заспива, беше си свалил само ризата и вратовръзката и доли обувките не беше изхлузил.

Но след няколко минути започна да сънува. Обхванаха го странни видения, каквито никога не бе виждал преди това. Разбира се, бе свикнал да спи в различни легла всяка нова вечер и да се събушда в непознати градчета, които може би повече никога нямаше да види. Така че уединението не беше причина за сегашните безсъзнателни преживявания. Осъзнаваше, че е нещо съвсем друго.

Известно време се появяваха форми лишени от какъвто и да било смисъл. Грамадните мержелеещи се блокове постепенно изплуваха някъде от дълбочината, издигаха се разнообразни цилиндри, купчина правоъгълни тела, изглеждащи много твърди се оцветиха в отблъскващо маслено зелено и тъмно кафяво. Измина известно време и тези сенки започнаха да стават по определени и някак си да се втърдяват. Между тях се образуваха свободни пространства, които кой знае защо оставаха непроменени. Фигурите започнаха да се превръщат в сгради дървета и паркирани коли. И навсякъде бе тъмно с единствената светлина на среднощните звезди, подсилвана от съненото въображение на търговския пътник.

Стана и още нещо странно — Нюбай се превърна в част от съня си. Преди миг бе само наблюдател на кошмарното за него втърдяване. Сега сам се разхождаше из създадения от въображението му свят. Тъмните сенки, излъчващи някаква злоба и превърнали се на сгради, огромни и с древен вид, подредени една след друга по протежение на тясна и изглеждаща безкрайна покрита с тухли улица. И всяка къща бе обърнала гръб на тротоара. Входните врати блестяха като кристални преливайки се във всички цветове на дъгата. А светлината, която се отразяваше, идваше от някакъв нереален източник. Прозорците на първия етаж бяха навсякъде тъмни и забулени със спуснати завеси. Изглеждаха сякаш до тях никога не бе се докосвала човешка ръка. А тези на втория етаж също бяха плътно затворени, но зад надиплените завеси лампите бяха запалени и сенки се мяркаха по вертикалните гънки на пердетата. Това му заприлича на потайни хора, които се втурваха някъде във вътрешните стаи в изпълнение на тайнствени задачи.

Нюбай минаваше край къщите, изучаваше ги внимателно и в него нарастваше особеното чувство на тревога. Нощните насекоми пееха в хор и разнасящата се песен приличаше на съскането на сплетено кълбо гърмящи змии. Двойка нощни ястреби се спуснаха от обсипаното с ярки звезди небе. Нюбай се изплаши от бледнеещата Луна.

— Ей!

Незабавно, както е възможно само при сънищата, сцената се превърна в по-осезаема, подробна, разтърсващо реална и не така самотна. Търговският пътник погледна надолу по улицата. Видя младо момиче, най-много на десет или единадесет години. Носеше бяла блузка, карирана куртка на енорийското училище и сива филцова пола с шумолящ кринолин под нея. Апликация на розово пуделче се мотаеше близо до колената.

— Ей! — отново се провикна тя.

— Здравейте — отговори Нюбай.

— Знаете ли защо съм толкова късно вън от къщи? — запита момичето.

— Не знам, разбира се.

— Името ми е Тереза Мълдоуър.

— И защо сте навън толкова късно?

— Заради руснаците — очите й загледаха Нюбай със странно изражение. — Аз ги мразя, не знаете ли това?

— Възможно е — съгласи се Нюбай.

— Аз ги мразя много. Единственото нещо на света, което мразя повече от руснаците е детския паралич.

— Представи си и аз също.

— Татко тази нощ ще завърши противоатомното скривалище. Ние ще си направим парти в него. Но той си мислеше, че трябваше да го направи досега. Обикновено ме карат да си лягам в девет или най-късно в десет. Но последното само в петък и събота. Но днес всички ние го чакама да довърши скривалището. Мама каза, че тя ще види как руснаците идват да ни бомбардират и това ще стане тази нощ. Водородната бомба ще избухне и ние няма да можем да си направим събирането. Татко каза, че при него е наред и ще се скрием в скривалището, но при условие, че го завърши навреме. Вие имате ли противоатомно скривалище?

— Още не съм си купил — отговори Нюбай.

— Не ви остава много време — увери го Тереза. — Вие трябва да си намерите скривалище преди руснаците да пуснат водородната си бомба.

— Но, ако си построя такова скривалище — каза търговският пътник, — и руснаците наистина ни бомбардират с водородна бомба, аз ще остана сам вътре и ще хвана полиомиелит.

— От какво? Някой ръждясал пирон ли?

— Да — каза Нюбай. — От дълъг ръждясал пирон.

Те бавно минаха покрай няколко къщи. След няколко минути някакъв глас пред тях извика Тереза.

— Е, аз трябва да вървя — каза тя.

— Родителите ли те викат?

— Не — уточни тя, — не знам, кой е.

Нюбай наблюдаваше безучастно докато тя скачаше по детски пред него. Някъде долу близо до блока в черното объркано кълбо от сенки той видя някаква фигура да й прави знак. Не му остана нищо друго освен да се спре и да се загледа. Човекът подаде ръка и Тереза я пое. Улицата се освети от пламналия огън. Отначало бликнаха оранжеви искри, после се появиха огнени езици и забуйствуваха с пращене направо от тялото на момичето. Търговският пътник не смееше да помръдне, но в съня си неочаквано се оказа до нея и се взираше без да отрони нито дума, без да помогне с нещо, в лицата на леля Роужи и Стария мъж Дарфи. Призрачната светлина превърна лицата им в ужасни и отвратителни маски. Те кимнаха мълчаливо за поздрав. Тереза диво въртеше очи наоколо и протягаше ръце към Нюбай.

Той можеше само да наблюдава. Огънят изригваше от очите и ушите на момичето като струя на ракетен двигател. Тънки струйки пламък се процеждаха през ноздрите й. Тя се опита да извика, но само фина сива пепел се посипа от устата и. Тя се загърчи болезнено. Пламъците постепенно намаляха. Движенията станаха конвулсивни, забавиха се и накрая съвсем спряха. Леля Роужи и Старият мъж Дарфи хванаха Нюбай за ръцете. Тримата заедно и в крак прескочиха трупа на Тереза Мълдовър, по който не се виждаха никакви следи от работата на огъня и продължиха да вървят по причличащата на пещера улица, под плътна арка от короните на дървета и край бастиона на къщите.

— И вие ли идвате от изток? — гласът на леля Роужи бе кух и далечен.

— Да — отговори Нюбай.

— Притежавате знанието на изтока — каза Старият мъж Дарфи.

— И пътувате сега на запад? — заинтересува се леля Роужи.

— Да — призна си Нюбай.

— Смърт на запад — каза Старият мъж Дарфи.

— И какво носите със себе си? — попита Леля Роужи.

— Страх — каза Старият мъж Дарфи. — Болка. Пречистване.

— Изкупление — добави Нюбай.

— Няма друго изкупление по-късо от смъртта — каза Старият мъж Дарфи.

— И няма смърт — поде леля Роужи. — Няма смърт. Няма смърт. Три пъти. Като образите на Изкуството. Като свещите. Като скиптрите. Като тебеширените пентаграмми, тамяна, простирането на ръце, високопарните слова и когато всичко това се изчерпи, смъртта е забравена. Без смърт няма спасение и изкупление.

— Без спасение — добави Старият мъж Дарфи, — има само страх.

— Има болка — допълни леля Роужи.

Двамата старци държаха ръцете на Нюбай, а със свободните си ръце докосваха главата му. Пулсиращ гърч се зароди в слепоочието. Не можеше да диша. Тялото му започна да се поти и да трепери. Гърдите бяха пронизани от остра болка. Краката се подгънаха и той започна да пада…

Нюбай се събуди.

Куфарът бе паднал на земята и шумът го бе събудил. Но той можеше да бъде само благодарен. Сърцето продължаваше да бие ускорено. Ръцете бяха влажни от ужас. Боже, това дете! Той бе изплашен и вътрешно се противеше на очевидната мисъл, че собственият му мозък би могъл да създаде подобни ужасни неща.

Сграбчи мострите плат и се накани да ги подреди по групи, както следваше, но бързо се отегчи и просто ги наблъска в куфара. Започна бавно да се облича, като се стараеше да не мисли за преживяния кошмар. После Нюбай отиде в банята и изми зъбите си с хлорофилна паста, която жена му бе купила преди да поеме на път. Той не забеляза никаква разлика от предишната — това бе явно каприз на рекламата. Той мразеше да бъде управляван в живота си от рекламата. След бързия тоалет той се прибра в стаята си, дръпна завивките на леглото и легна да спи.

Тази нощ нямаше повече необикновени сънища.

Сутринта го събуди гласът на леля Роужи, която викаше то долния край на стълбата.

— Добро утро, млади Нюбай — казваше тя. — Ставайте, слънцето отдавна изгря. Успяхте ли да си починете?

— Да — отвърна той и започна да трие очите си. — Горе долу.

— Добре, тогава — продължи лелята. — Време е да подновим нашата битка.

— О, добре, че ми напомнихте, аз вече бях забравил.

— Колко мило от Ваша страна — усмихна се леля Роужи, — но не се безпокойте за противника си. Нашият местен шампион ще подобри формата си. Ние в Греймидж сме спортсмени по рождение.

Нюбай се облече бързо, взе куфара си и слезе долу по стълбите. Леля Роужи беше вече напълно готова за излизане. Тя напомни на търговеца, че биха могли да закусят във вагон-ресторанта. Излязоха заедно и се запътиха към неговата кола.

Но тя не беше на мястото си. От портала на леля Роужи добре се виждаше поляната край дърветата, където Нюбай я бе оставил снощи. Ясно личеше празнината между един черен студебейкър и един червено-бял Додж. Той усети някакво противно усещане на тъпа болка в корема и почти веднага го обзе нарастващ гняв.

— Колата ми е изчезнала — направо изсъска той.

— Вашата кола? — запита учудено леля Роужи.

— Няма я, по дяволите.

— Напълно ли сте сигурни, че тук сте я оставили?

— Вие много добре знаете, дявол да го вземе, къде паркирах снощи — изрече ядно той. — Нали бяхте с мен!

— Може някой да я взел по погрешка.

Нюбай не сметна за необходимо да коментира това предположение.

— Аз мисля, че Вие трябва да уведомите полицията.

— А има ли полиция в този идиотски градец — запита той.

— Да, разбира се — отговори тя. — Дори в градчета малки като това, понякога стават престъпления.

— Е, какво да правя сега?

— Елате с мен до вагон-ресторанта. Полицейското е още затворено и през следващите четиридесет и пет минути спокойно можем да закусим на спокойствие. Предполагам, че и другите ще ни предложат нещо.

— Какво всъщност става, когато някое непредвидено произшествие се извърши през нощта, а полицайте спят спокоен сън в леглата си? — запита Нюбай.

Леля Роужи се изненада от въпроса.

— Знаете ли — каза тя, — Ние всички сме като едно цяло и работим заедно. И по същия начин ще открием и Вашата кола.

Няколко минути по-късно те влязоха във вагон-ресторанта. Нюбай се задъхваше от умора, докато старата жена изглеждаше много добре.

— Добро утро — поздрави ги Лорън весело.

— Мила, знаеш ли, че колата на младият Нюбай е открадната — каза на един дэх леля Роужи.

— Открадната ли? — каза Старият мъж Дарфи, който вече разиграваше някои ендшпили, до които можеше да стигне отложената партия от предишния ден.

— Знаете ли — каза Нюбай. — Тази кражба е съвсем нелогична или нещо подобно.

— О, не мисля, че съм в толкова трудно положение, както предполагах снощи — продължи да разсъждава върху проблемите си Старият мъж Дарфи.

— Божичко, това е наистина добра новина — зарадва се Лорън.

— Пукната пара не давам за партията — изтърси ядосано Нюбай. — Имам да върша предостатъчно работа. И освен това трябва да си намеря колата.

— Седнете и се успокойте — предложи сервитьорката. — Какво ще кажете за едно силно кафе? Ето Ви кифлички с масло и препечени филийки.

— Няма ли да отидеш днес на училище? — заинтересува се Нюбай.

— Не!? — отвърна тя. — Това не е толкова голямо градче, че да има училище.

— Така е — подвърди и старецът Дарфи.

— Кой е на ред? — попита леля Роужи. — Аз вече забравих.

— Аз — каза Старият мъж Дарфи.

— Не! — възпротиви се Нюбай. — Мисля, че съм аз. Вие снощи изиграхте g7-g6.

— Ма-а-ай, наистина е така — съгласи се Старият мъж Дарфи. — Съжалявам. Вие сте на ход.

— Това е съвсем очевидно — каза Нюбай. — Извинявайте, но аз ще отида да повикам някой полицай и да го попитам, дали не са открили някъде моята кола. И веднага ще напусна тази лудница с най-голямата възможна скорост.

— Тогава, може ли да играя вместо Вас? — запита Лорън.

— Нали вие не знаехте да играете? — отговори на въпроса със въпрос търговският пътник. — Погледни, какво само следва: Кg5:e6 и заплашвам едновременно черната дама и топа до черния цар.

— Това е точно така — бавно каза Старият мъж Дарфи.

— „Не бъди жесток към една душа, вярно е това“ — пропя Лорън.

— Няма ли най-после да млъкнеш! — ядоса се пияницата.

— „Не бъди жесток“ — продължи тя да си тананика.

— Добре де — каза Старият мъж Дарфи, — ходът е интересен, но преди да Ви взема коня, чудя се дали ще го сторите, можете ли да направите нещо за мен? Миналата нощ аз творих. Бихте ли прочели тези две страници? Това е нещо като кратка анкета с няколко въпроса. Не искам да ви задържам за дълго. Аз си мисля, че резултатите от отговорите могат да Ви изненадат. За Вас ще е най-добре, да го направите преди да говорите с полицайте.

Старецът подаде на Нюбай творението си от въпроси написани на две страници с избледняло циклостилно мастило.

— Какво представлява това? — попита Нюбай.

— Вземете — предложи Лорън — моята химикалка.

Нюбай неволно прочете първият въпрос и следващите след него няколко отговора:

„Коя дата е днес?

а) 8-ми март 1956

б) 12-и септември 1954

в) 26-и юни 1959

г) 30-и август 1957“

Нюбай бе направо затруднен да определи подходящия отговор. И това определено засили лошото чувство на яд. Затова се поколеба само няколко секунди и избра „а“.

Вторият въпрос беше:

„Коя дата е утре?

а) 21-и май 1955

б) 2-и януари 1951

в) 15-и ноември 1951

г) 28-и април 1958“

Смущението го накара да избере „в“.

Следваха още няколко въпроса от подобно естество, относно различни дати, като например: коя дата е седмицата от петъка? Той се опита да направи каквото можеше.

Въпросите от втората страница бяха къде-къде по-конкретни.

„Къде сте?

а) в град на щата Колорадо

б) в предградие на Далас

в) в европейска държава, която не е съществувала преди края на Първата световна война

г) в квартал за облекло“

Търговският пътник избра „б“, като се надяваше, че това може да бъде най-близо до истината. Е, не беше напълно сигурен. Следващият въпрос бе със същото съдържание, но предлаганите отговори бяха още по-озадачаващи. И през цялото време, докато попълваше двете страници се чувствуваше крайно неуютно. Започна да се усеща нереален, сякаш не бе на себе си и замаян като в нелеп сън.

— Разкажете ни как се чувствувате сега — предложи Лорън. — Не си ли представяте, че сте тласнат в друг, различен от нашия свят?

— В какъв смисъл? — тъжно запита Нюбай. — И какво всъщност става?

— Та Вие сам виждате — каза Старият мъж Дарфи с любезна усмивка. — Вие не може повече да се доверявате на самия себе си. Вие загубихте част от реалното Ви „Аз“. Не намирам, че е нещо особено съществено, но ние считаме, че трябва да знаете.

— Бъдете спокоен — каза леля Роужи, — случва се понякога.

— Вие трябва да се научите да релаксирате — каза Лорън. — Неща, които изглеждат важни и значими в голям град като Страсбърг, не са тъй фатални тука.

— Това не е някой голям град — каза Старият мъж Дарфи.

— Прав сте — съгласи се Нюбай. — Не е голям град.

— А сега — каза пияницата, — предполагам, че ще Ви взема коня с пешката от f7. Да, така местя.

През това време Нюбай се втренчи отново в листа с въпросите. Чудеше се дали не трябва да промени някои от отговорите си.

„Кой е ппрезидента на САЩ?

а) Хари С. Труман

б) Евърет Дирксен

в) Дауйт Дейвид Айзенхауер

г) Джон Ф. Кенеди“

Отначало бе посочил Труман, но като поразмисли, го зачеркна и отбеляза „в“. „Аз харесвам Айк — помисли си той. — Наистина го харесвам.“

„Изстреляха ли руснаците вече своя спътник?“ Това бе твърдо „не“.

„Показва ли представения въпросник, че са избухнали скандали?“ „Не“, но имаше място за размисъл. Може и да е „да“? Засега реши да го прескочи и после отново да се върне на него.

„Като какъв ден е днес?“ Нюбай подчерта „а) Ден като всички останали дни, изпълнен със събития, които променят и озаряват нашия живот“.

— Тези неща изобщо нямат никакъв смисъл — измърмори той.

— Има ли това някакво значение? — попита леля Роужи. — Какво е действителността? Направила ли е тя нещо за Вас?

Вратата се отвори и влезе непознат човек.

— Добро утро на всички — поздрави новодошлият.

— Добро утро, Боб — отговори Лорън и после се обърна към Нюбай. — Това е Боб Летчър, обущарят. Боб, това е мистър Нюбай, посетител на нашето градче.

— Приятно ми е, мистър Нюбай. Натъжава ме само факта, че от всички възможни дни попаднахте тук точно днес. Чухте ли новините?

— За колата на мистър Нюбай ли? — поинтересува се Старият мъж Дарфи.

— Не — отговори Летчър. — Става дума за момичето на Моулдовър.

Нюбай се стресна, но направи усилие и се овладя.

— Тереза ли? — попита Лорън. — Какво и се е случило?

— Намерили са я близо до дома й — обясни Летчър. — И с нея е станало нещо твърде странно. Тя цялата е изгоряла отвътре. А външно си е била напълно в ред, само дето е мъртва. Но щом я докоснали, тялото й спаднало като бухнало тесто за пандишпани. Мигновено се превърнала на пепел.

— Странно нещо — каза Лорън.

Нюбай зарови лице в шепите си.

— Ще хапнеш ли нещо, Боб? — попита сервитьорката.

— Не — каза Летчър. — Аз дойдох до тук, да потърся Лари Муолдовър. Исках да му поднеса съболезнованията си. За дъщеря му и изобщо.

— Той сигурно се намира в новото си противоатомно скривалище — неволно Нюбай се намеси в разговора със задавящ се глас.

— Така ли! — възкликна Летчър. — Прекрасно. Благодаря. — той махна с ръка и си тръгна.

— Жалко за малкото момиче, нали? — попита Старият мъж Дарфи.

— Това само ни напомня — каза леля Роужи, — че някои хора не бива да се шляят късно вечер по улиците. — и тя се усмихна мило на Нюбай.

— „Като бухнало тесто за пандишпан“ — повтори Лорън. — Ама, че просташко сравнение, типично селско!

— Селяндурско — намеси се Нюбай, — а не селско.

— Аз мисля — каза леля Роужи, — че ние трябва да направим тази партия шах, малко по-интересна.

— За мен тя е направо отчайваща — даде определението си Нюбай.

— Малко по-интересна — измънка Старият мъж Дарфи.

— Шах ли ще обявиш? — заинтересува се Нюбай.

Леля Роужи и пияницата се засмяха.

— Не — каза старата жена, — нямам това предвид. Както е тръгнало, младият Нюбай ще матира противника си най-късно след седем хода. Е, не гледай така мрачно, младежо Дарфи. Ние не може винаги да сме победители. Но предполагам, че нашият хубав посетител, би се заинтересувал от възможнжстта да ти даде още един шанс в тази партия. Нещо като хандикап.

— Въобще не мисля така — каза решително Нйбай. — Единственото което искам е да си тръгна веднага.

— Ако се тревожите за колата си, мистър Нюбай — каза Лорън, — Трябва за сега да не бързате. Предполагам, че полицията ще бъде до довечера заета със старата Тереза Поповър^[3].

— Не бъдете толкова жестока, млада ми Лорън — каза леля Роужи.

— Ще местите ли най-после или не — запита нетърпеливо пияницата.

— Той трябва да играе! — произнесе старата жена.

Нюбай кимна.

— Добре тогава. Аз, в качеството си на съдия, ще кажа следното, отсега нататък, когато някой от вас вземе фигура на противника си, собствената му фигура ще се превръща във вида на взетата фигура. В това число включвам и пешките. Тъй че, ако ви се случи възможността да вземете дамата с пешка, то тази пешка се превръща в дама и вие ще имате цели две такива силни фигури.

— Това е направо смешно — каза Нюбай. — Вие не можете просто така да променяте правилата на шаха.

— Тя може да го направи — каза Лорън. — Вие се съгласихте да се съобразявате с нейните решения.

— Тя е като една неразгадана сила на природата — каза Старият мъж Дарфи и очевидно се наслаждаваше на неловкостта на съперника си.

Търговският пътник поклати глава, но не посмя да каже нищо повече. Той започна да гледа дъската и да преценява позицията. Леля Роужи беше права — само след няколко хода Старият мъж Дарфи ще стане мат. Но сега положението се промени. При нормалните правила на играта щеше просто да вземе пешката на g6 и да даде шах. Но сега Нюбай прехапа усните си. Ако го направи и подченявайки се на леля Роужи и нейните нови правила, дамата му след взимането щеше да се превърне в обикновена пешка и той щеше да загуби най-силната си фигура.

Първото което му дойде на ум бе, че трябва да промени стратегията на играта си. Явно пешките трябваше да тръгнат напред и силата им да се увеличава с взимането на по-големи противникови фигури. И колкото повече гледаше партията, толкова повече се объркваше.

— Добре де — каза той. — За нищо повече не ме е грижа.

— Трябва, сър, трябва — каза Лорън. — Това е една много важна игра.

— Защо трябва да е важна? — попита Нюбай.

— Тя е символична — определи леля Роужи.

— Това са силите на простия живот в селска Америка, които се борят с примките и заблудите на индустриалните корпорации — каза Старият мъж Дарфи.

Нюбай се взря в тях изумен, а те се усмихнаха в отговор.

— Да не ви изглеждам като някакъв хитър мошеник?

— Вие сте един обикновен търговски пътник — каза Леля Роужи.

— Вие сте от град Строусбърг — каза Лорън.

— Голямото време — каза Старият мъж Дарфи.

Нюбай объркано кимна. Те бяха на път наистина да го хванат. Той се засмя горчиво и взе с черния си офицер пешката на h6.

— Защо направихте това? — изненада се Лорън. — Така губите офицера си, който се превръща в проста пешка, нима не разбирате това?

— Знам — отвърна Нюбай, — но понякога една пешка може да бъде по-полезна от цяла дама. Аз имам намерението да ви бия и при вашите правила.

Леля Роужи си изкикоти.

— Аз трябва да Ви предупредя — каза тя, — че не съм решила все още дали трябва да променям правилата и за пешките. Ако Вие скочите с тази пешка напред две полета, Вие ще можете или няма да можете да вземете дамата, която заплашвата.

— Но ще опитам — продължи да държи на своето Нюбай.

Старият мъж Дарфи вдигна топа и го премести на седма линия.

— Ето, погледнете — каза той със задоволство. — Сега спирам атаката на пешката Ви h6. Тя не може да напредне без да я взема.

Нюбай не се поколеба.

— Аз изобщо не съм предвиждал това — каза той.

Той тържествено вдигна дамата си, бавно я премести напред и по диагонала и взе пешката. После обърна фигурата наопаки, с цел да отбележи, че тя сега е най-обикновена пешка, която застана непосредствено до онази пешка, била преди един ход черен офицер. Те се бяха подредили в стройна фаланга и протягаха копията си в станалия уязвим оголен цар на пияницата.

— Положението не е толкова лошо, колкото изглежда — опита се да смекчи Старият мъж Дарфи впечатлението на жертвата.

— Това ме успокоява — каза Лорън, — защото то наистина изглежда доста зле.

Леля Роужи предпочете да се изправи.

— Мисля, че е време да прекъснем играта за обед.

— Обед ли? — учуди се Нюбай. — Още няма единадесет часа.

— Да, обед — потвърди старата жена. — Надявам се през това време Младежът Дарфи да анализира партията, а Вие може да обявите кражбата на колата Ви. Нищо чудно полицията вече да е разгадала обърканата мистерия около смъртта на мис Поповър. Аз пък се пуждая от малка почивка, следобедната дрямка ще ми се отрази добре. Младата Лорън ще остане да пази позицията. Ние трябва да сме сигурни, че никой няма да премести някоя фигура, било нарочно, било по невнимание.

— Имайте ми доверие, лельо Роужи — натърти сервитьорката.

Нюбай сметна за абсолютно безплодно да спори. Той се противи още малко преди да отстъпи.

— В колко часа ще продължим играта — поинтересува се той.

— О, — гласът на старата жена прозвуча лениво. — Може би някъде към три, но не по-рано.

— Тя обича да си поспива следобед — допълни Старият мъж Дарфи.

Денят бе слънчев и топъл. Горещата вълна блъсна търговският пътник, веднага щом се показа от вагон-ресторантта. Маранята караше въздуха да трепери над черния асфалт на Ридж стрийт. Температурата щеше да се покачи още повече в следобедните часова. Нюбай просто не си представяше с какво ще запълни очертаващото се свободно време. Той допускаше възможността наистина да отиде до центъра на градчето и да посети полицейското управление. След това той можеше да се пошляе по бедната бедната колекция от магазини, да се постриже някъде, да седне на площада и да прочете списанията и ока е възможно да намери библиотеката. А може да се качи на някой автобус и да изчезне с него.

Градчето бе така прилично на много други, които бе посетил през последните пет години, като търговски пътник на Джелинг Фабрик Корпорейшън. И той знаеше без да поглежда по витрините, какви стоки можеше да предложи всеки магазин: овехтелите рекламни снимки на красиви жени с блестящи руси къдрици във фризьорските и козметични салони, месингови саксофони на щандовете на музикалните магазини, къмпингови скари за печене на месо и залепеният надпис: „ПЛОДОВ СЛАДОЛЕД — 35 цента“

Това някак си го ободри с внушаващата си студенина. Странният асортимент хора във вагон-ресторантта не изглеждаха да са типични за селището. Желанието да избяга се засили. Той лесно би могъл да отчете колата си като изгубена, да вземе застраховката и да си купи нова. Компанията ще предостави за това седмичен неплатен отпуск. Е, куфарът ще остане пре Лорън, но какво ще му попречи да каже, че мострите са били в пакарда. Така би могъл да си възстанови загубата на личните вещи.

„Не! — възпротиви се той. — Аз се оставям да повярвам на този сън, който ми показа разни привидения. Няма да се предам. Те няма да ме манипулират толкова лесно. Трябва само да се успокоя!“

Нюбай мина край витрините на магазините достатъчно отегчен и леко сънлив. Полицейското управление се намираше в последната сграда преди да се излезе на площада. Той се изкачи по гранитните стъпала и отвори вратата. Вътре изглежда нямаше никой. Почуди се какво да прави, после седна на пейката под портрета на Айзенхауер, облечен в пълната си униформа и започна търпеливо да чака. Часовникът на стената показваше десет и половина. Накрая се показа някакъв полицейски офицер иззад сградата и кимна на посетителя.

— Искам да направя съобщение за открадната кола — каза търговският пътник.

— Почакайте минутка, приятелю — каза полицаят. — Днес ни се трупна на главата изключително спешен случай.

— Момичето на Моулдовър ли?

Полицаят за миг настръхна и се втренчи в Нюбай.

— Да — каза бавно той, — какво знаете за този случай?

— Нищо особено, освен това, което оня тип Летчър каза във вагон-ресторанта.

Полицаят кимна.

— Добре тогава. Но вашата кола ще трябва да почака.

Нюбай се изправи и протегна.

— Знаете ли как е умряла? — поинтересува се той.

— Да — отвърна с непонятна готовност полицаят. — Следователят каза, че било особен вид удар. Така се изрази. Но аз досега не съм виждал нищо подобно.

— Това беше магия! — натъртено каза Нюбай.

— Ха, ти нещо не си в ред — махна с ръка събеседника му.

— Кога да дойда, да проверя за колата си?

— Ние ще бъдем заети целия ден — отсече офицерът. Ела утре.

Нюбай кимна с глава, но вътрешно възнегодува. Още една нощ и още един ден в това загубено градче. Той трябва да телефонира на жена си, която да се обади на хората на Дженинс и те да изпратят малко пари.

Търговският пътник напусна полицейското управление и започна безцелно да се разхожда из една малка градина. Тесните и чакълести пътечки сякаш тичаха право напред, изглежда този, който ги бе проектирал, беше прекарал черти на топографската карта диагонално през горичката от брястове и дъбове от североизток на югозапад и от северозапад на югоизток. В центъра, където двете пътечки се пресичаха, бе разположена вездесъщия топ и пирамидата ядра. Дулото на оръдието бе натъпкано с хартиени парчета и счупени стъкла. До това чудо на архитектурата топла струйка вода се точеше от ръждясалия чучур на обществената чешма, която предвидливо бе съоръжена със стъпала за малките дечица. Можеше да въртиш колкото си искаш крана, но това не би направило сруйката да стане по-силна. От чешмата не можеше да се пие и това накара Нюбай да усети остра жажда.

Тогава забеляза Старият мъж Дарфи да идва към него по чакълестата пътека. Пияницата изглежда не беше видял Нюбай или поне с нищо не го показа. Движеше се по странна зиг-загообразна крива с голяма амплитуда, залиташе пепрекъснато, често се спъваше и нещо си говореше сам със себе си. Под книжния канап, който му служеше добре като колан бе пъхнал мръсния си син пешкир. Мина между търговския пътник и чешмичката, отдалечи се на няколко ярда пресече площада и се насочи към едно широко и сенчесто дърво. В същия миг Леля Роужи се подаде иззад неговия дънер. Двамата се хванаха за ръце и бавно и мъчително седнаха на земята.

Нюбай ги наблюдаваше с любопитство. Тези двама старци нещо си бъбреха оживено. И старият мъж не изглеждаше вече пиян, а старата жена — немощна.

Така минаха няколко минути, когато една жена на средна възраст вдигна прахоляка край него с пазарната си двуколка, която тикаше пред себе си. Леля Роужи вдигна ръка за поздрав към жената. Нюбай се приближи.

— Здравейте, лельо Роужи — каза жената.

— Добро утро, мисис Сийбърн — отворна старата жена. — Как се чувствувате днес?

— Здрава съм, благодарие на Бога — каза мисис Сийбърн. — През последните няколко дни не бях съвсем наред.

— Но нали днес се чувствувате по-добре? — попита и Старият мъж Дарфи.

Мисис Сийбърн погледна намръщено пияницата.

— Да — и в гласът и прозвуча неодобрение, след което отново се обърна към лелята. — Как се чувствува сестра ви тези дни?

— Добре — отвърна леля Роужи. — Поне не се оплаква, скъпа. Анет е с три години по-млада от мен, както знаеш, но гърбът й създава доста грижи.

— Е — каза мисис Сийбърн, — всичко хубаво. Аз трябва да се прибирам в къщи. Еди е купил една от онези мощни електрически косачки за ливадата и днес не отиде на работа. Играе си с нея. Искам да се прибера, преди да си е отрязъл краката.

Жената се обърна с гръб към старите хора, които продължаваха да седят на земята. Леля Роужи направи знак на Нюбай, който се изненада, че тя бе усетила присъствието му. Движението й бе така направено, че му подсказа да въвлече мисис Сийбърн в разговор. Той побърза да се подчини.

— Извинете ме — започна Нюбай нервно, — аз минавам за пръв път през Вашия град и изглежда ще се наложи да прекарам нощта тук. Чудя се, дали Вие бихте могли, да ми посочите някой хубав хотел наблизо?

Мисис Сийбърн засенчи с длани очите си и няколко секунди се вглежда в него.

— Знаете ли — каза тя бавно, — Леля Роужи дава хубави стаи за пътници, но тя е доста придирчива по отношение на гостите си. Вие трябва да поговорите с нея. Ето я, позволете ми да…

Тя се обърна и се накани да представи Нюбай на Леля Роужи, но старата дама и пияницата се бяха изправили и се приближиха до нея, като застанаха от двете и страни. Хванаха я за ръце и я отведоха вън от чакълестата пътечка. Старият мъж Дарфи погледна назад към Нюбай и му намигна. С това казваше, че той трябва да ги последва.

— Тук — каза леля Роужи, — нека седнем под короната на този могъщ дъб, а?

— Аз наистина трябва да се върна при моя Еди — замоли се мисис Сийбърн.

— О, той е достатъчно възрастен, да знае, как трябва да си служи с една резачка на трева, скъпа — произнесе Старият мъж Дарфи.

— За това е виновна телевизията — обади се лелята. — Семейното шоу показва всички съпрузи да изглеждат толкова глупави и непохватни. Освен младият Робър Йънг, но той е направо така недействителен. Не се безпокой — всичко със съпруга ти ще е наред.

— Вземи това, Нюбай — каза Старият мъж Дарфи и подаде на търговския пътник стара, подвързана с кожа книга. — Чети. Чети по-нататък. От това място. Чети тази част, която е подчертана.

— Този дъб, всичко подобно на дъб, дъбови дървета, преливащи в Универсума — просто пропя леля Роужи. — Корони на свещената гора, подслон в тайните места, скрий ни, завий ни с мантията си, подслони ни сега.

— Този дъб, неговите корени дълбаят в земята и стигат сърцето й — прочете Нюбай несигурно. — Сега техния нимб и нашите ръце дълбаят духовния огън на тази жена.

Нюбай неволно вдигна поглед. Лицето на мисис Сийбърн изразяваше пълна изненада, след секунда чертите му се разпънаха, изкривиха, усукаха и то заизглежда като обхванато от някаква абсолютна агония. Подобно на Тереза Моулдовър тя се опита да изпищи, като замята бясно главата си, зарита с крака и заудря с ръце. Гласът й секна. От устата заизлиза синя и студена мъгла. Очите й се белнаха. Устните й увиснаха надолу и отворът на устата се запечата с ледена кора. Кръвта й замръзваше от главата към краката й, сякаш втвърдяването течеше от брадичката към корема.

Старият мъж Дарфи и леля Роужи здраво стискаха жената, докато тя се тресеше от последния етап на необикновената си смърт. Кожата й се превърна в синкав килим, а мускулите ясно се очертаваха под нея. Двамата старци положиха нежно тялото на земята, но въпреки това замръзналия десен крак на мисис Сийбърн направо издрънча с ясен метален звън, когато се удари в земята. Синьо бяла пудра се посипа от трупа, покривайки гъстата зелена трева с леден прах, който преди малко беше месо, кръв, кости, живо същество.

— А сега, младежо Нюбай, побързай — изрече Леля Роужи. — Трябва да свършваме.

Търговският пътник отново се наведе над книгата и зачете:

„Слабост, тленност, доведени до край. Нещастието няма да трае дълго. Черупката на желъда, ударен от гръм се отделя от дъбовата клонка.“

Както в съня от предишната нощ, пияницата сграбчи една от ръцете му, а леля Роужи пое другата. Те тримата бързо се отдалечиха от трупа, обратно по пътя откъдето Нюбай бе пристигнал. Когато се озоваха пред полицейския участък, той спря.